Сбогом на глупаците

Гибралтар:

неделя, 6 март 1988 година

Веднага го познах.

Включих се в мрежата.

— Алфа, тук Делта. Потвърждавам: Браво Едно танцува отдясно и приближава към Син Две. Кафяво райе — на светлосин фон.

Винаги носеше онова сако на кафяви райета. Имаше го толкова отдавна, че джобовете му бяха провиснали и на гърба му се бяха образували гънки от автомобилната седалка. И едни и същи стари изтъркани джинси, с дъно, увиснало по средата между топките и коленете. Той се отдалечаваше от мен — набит, леко прегърбен, с къса коса, но аз го познах по походката му. Това бе Шон Савидж.

Влязох отново в мрежата.

— Пак е Делта: Син Две към Син Седем. — Преди сводката на Симъндс цялата Скала беше маркирана с кодови имена. Пресечките и важните места бяха обозначени с цвят и число.

Сега Савидж се намираше на пресечката до библиотеката. Син Седем бе малък площад в отсрещния край на „Мейн Стрийт“, близо до резиденцията на губернатора. Там също имаше паркинг, където щяха да освободят взвода от местния пехотен батальон след смяната на караула. Мястото, където трябваше да е бомбата.

Базата, която засега ръководеше операцията Алфа, повтори съобщението, така че всеки да знае накъде отива Савидж. Убеден бях, че Кев и Мързеливия Пат скоро ще тръгнат след мен.

В сянката до стената на стара колониална сграда, бяха паркирани шест–седем коли. Видях, че докато се приближаваше към тях, Браво Едно пъха ръка в джоба на сакото си. За стотна от секундата си помислих, че търси взривяващото устройство и си спомних за съвещанието.

Симъндс не беше в състояние да ни каже точното производство или модела на автомобила, който ще използват. Знаеше само, че бомбата е голяма и че ще е ДУИЕУ — дистанционно управляемо импровизирано експлозивно устройство. Заключителните му думи бяха отекнали в задимената стая:

— Запомнете, господа, всеки един от групата на ВИРА, или дори всички може да имат взривяващо устройство. Тази бомба не трябва да експлодира. Възможно е да са изложени на опасност стотици хора.

Без да променя походката си, Савидж се насочи към една от колите.

— Алфа, тук Делта — казах аз. — В момента Браво Едно е на Син Седем. Проверка на регистрационен номер — Майк Лима 174412.

Представих си Алфа в контролната зала, с редиците от компютри пред него. Той потвърди:

— Ясно, Майк Лима 174412. Това е бяло рено пет.

— Третата кола вдясно от входа — добавих аз. — Паркирана е с предницата навътре.

Ключовете вече бяха в ръцете му.

— Стоп, стоп, стоп. Браво Едно при автомобила, той е при автомобила.

Вече бях прекалено близо до него и не можех просто да тръгна в друга посока. Лицето му беше обърнато в профил към мен. Брадичката и горната му устна бяха покрити с пъпки. Знаех какво означава това — при напрежение акнето му винаги избиваше.

Савидж все още бе при реното. Обърна се и вече с гръб към мен, се престори, че търси съответния ключ, но виждах, че проверява дали всичко е наред. Можеше да е оставил съвсем тънка ивичка лепенка върху процепа на вратата или да е подредил вещите в автомобила по точно определен начин. Така или иначе, ако нещата не бяха, както ги е оставил, Савидж щеше да духне.

Голф и Оскар — Кев и Мързеливия Пат — би трябвало да са някъде около входа на площада, готови за „поддръжка“. Ако прекалено се изложех пред обекта, някой от тях щеше да се намеси. Или пък ако нагазех в лайната и влезех в контакт, на двамата щеше да им се наложи да довършат работата.

Сенките на сградите падаха върху площада. Вече не бях на слънце, но не усетих какъвто и да е вятър, а само промяна в температурата. Савидж продължаваше да е с гръб към мен.

Сега бях прекалено близо до него, за да се свържа с базата. Когато минавах покрай колата, чух, че вкарва ключа и че ключалката изщраква.

Насочих се към една дървена пейка от отсрещната страна на площада и седнах. В кошчето отстрани имаше вестници. Извадих един и започнах да наблюдавам Савидж.

Влязох в мрежата.

— Алфа, тук Делта. В момента Браво Едно завършва Чарли Едно. Не, не е… чакай… чакай… краката му са навън и бърника нещо под таблото. Чакай… — Продължих да натискам бутона, така че все още бях в мрежата.

Докато изпълнявах вентрилоквисткия си номер, видях, че към мен се приближава някакъв тип, който буташе велосипед. Копелето се готвеше да ме заговори. Свалих пръста си от бутона и зачаках, дълбоко зачел се в местния вестник, въпреки че си нямах и представа какво пише в него. Не исках младежът да ми се лепне и да обсъждаме времето, но не можех и просто така да го разкарам, защото можеше да се разпени и да привлече вниманието на Савидж.

Той спря до мен, като държеше с едната си ръка колелото и размахваше другата. Попита ме нещо. Не разбрах нито дума. Направих гримаса, с която показвах, че не зная накъде отива светът, свих рамене и пак сведох поглед към вестника. Очевидно бях сгрешил. Той ядосано измърмори и без да престава да жестикулира, се отдалечи с велосипеда си.

Върнах се в мрежата. Не можех да видя добре Савидж, но краката му все още бяха извън реното. Беше си наместил обаче задника на шофьорската седалка и ровичкаше под таблото, в жабката — сякаш бе забравил нещо и се беше върнал да го вземе. Нямах представа какво точно прави, но той продължи да рови и в джобовете си. Дали не свързваше взривяващото устройство?

Въздухът беше свеж и чист под ослепително синьото средиземноморско небе; утринното слънце тъкмо започваше да грее достатъчно силно, за да се разхождаш без сако. Клоните на дърветата покрай площада бяха покрити с толкова малки птички, че не можех да ги видя сред гъстия листак. Те обаче вдигаха достатъчно шум, за да заглушат уличното движение.

Чувствах се като боксьор — можех да чуя тълпата, вслушвах се в секундантите си и в рефера, чаках гонга, но най-вече се бях съсредоточил върху момчето, с което щях да се бия. Нищо друго нямаше значение. Бях се абстрахирал от всичко, което ставаше около мен. Единствените важни хора на света бяхме ние с Браво Едно.

Юън все още работеше като луд и се опитваше да покрие другите два обекта. Познавах този тип като роден брат — може би даже по-добре, защото повече от двайсет години не бях виждал никого от семейството си. Беше фанатично отдаден на работата си. Знаех начина му на мислене, знаех, че онова, което щеше да каже по мрежата, щеше да е много спокойно, много точно и много ясно.

Кев и Мързеливия Пат продължаваха да ме поддържат. Другите двама, Зулу и Лима, бяха с Юън. Четиримата трябваше да обикалят наоколо, да слушат мрежата, за да са незабележими за обектите, и в същото време винаги да са достатъчно близо, за да ни се притекат на помощ, ако объркаме конците.

Всички можехме да чуем Юън по мрежата. Той се приближаваше към Браво Две и Ехо Едно. Двамата играчи идваха към нас.

Браво Две беше Даниъл Мартин Маккан. За разлика от Савидж, който бе високообразован и опитен бомбаджия, „Лудия Дани“ беше касапин и по професия, и по природа. През 1985–та Джери Адамс го бе изхвърлил от движението за подготовка на убийство, влизащо в разрез с новата политическа стратегия. Все едно да те изритат от Гестапо заради жестокост, но Маккан имаше поддръжници и скоро уреди да го върнат обратно. Беше женен, имаше две деца и с името му се свързваха двайсет и шест убийства. Роялистите от Ълстър веднъж се бяха опитали да го убият, но очистят.

Ехо Едно бе Мейрийд Фаръл. Произхождаше от средната класа и беше завършила манастирско училище. На трийсет и една години, тя бе сред най-високопоставените жени в ИРА. Ако човек и видеше снимката, щеше да я помисли за ангел. Тя обаче беше излежала десетгодишна присъда за поставяне на бомба в Белфаст и се бе върнала в организацията веднага след освобождаването си. Няколко месеца по-рано любовникът й, също терорист, случайно се беше самовзривил. Както каза на съвещанието Симъндс, това я правеше „адски бясно Ехо Едно“.

Юън информираше за маршрута, по който вървят. Всички знаеха къде са, всички щяха да стоят настрани, за да не ги подплашат.

— Браво Две и Ехо Едно са на Син Две — отляво надясно — право към Син Седем. — Пресичаха пътя и се насочваха към реното.

Познах ги веднага, щом се появиха иззад ъгъла. Дребничката, почти невинна наглед Фаръл и Маккан, с къдрава руса коса и злобна уста. Отлично познавах и двамата — работех срещу тях от години. Включих се в мрежата и потвърдих самоличността им.

Всички бяха по местата си. Единственият проблем беше, че все още не бяхме предали положението в ръцете на военните. При Алфа, нашия командир в момента, трябваше да са шефът на полицията, хора от външното и от вътрешното министерство и кой ли не още. Всички искаха да участват и всеки — със собствените си интереси. Можехме само да се надяваме, че Симъндс се грижи за нашите. Бях се срещнал с шефа на бюрото за Северна Ирландия в СРС само два дни по-рано, но той определено командваше парада откъм наша страна. В гласа му се долавяше увереност, изградена по игрищата на Итън, и той бавно премерваше думите си, досущ като инспектор по качеството.

Бяха заложени всичките ни интереси: и тримата играчи бяха заедно и ако не внимавахме, щяха да убият всички на площада — включително самите нас. Решението трябваше да се вземе незабавно. Знаех обаче, че в оперативния център се водят разгорещени спорове. Човек навярно трябваше да си пробива път през цигарения дим с мачете. Нашата свръзка ни слушаше по радиостанцията си и обясняваше на полицията какво правим, за да потвърди, че сме заели позиция. В решителния момент именно полицията, а не ние, щеше да заповяда да действаме. Когато топката поемеха военните, групата щеше да ръководи Кев.

Чакането беше вбесяващо. Исках само да свършваме с всичко това.

Но в момента Фаръл се облягаше на вратата на шофьора, а двамата мъже стояха и я гледаха. Ако не знаех какво става, щях да си помисля, че се опитват да я заговорят. Не можех да чуя какво казват, но лицата им не проявяваха каквато и да е напрегнатост. От време на време ги виждах да се смеят. Савидж даже извади пакетче ментови бонбони и почерпи останалите.

Продължавах да информирам за ситуацията.

— Алфа, тук Делта, няма промяна.

— Тук Алфа, прието.

Алфа отново се включи в мрежата.

— Ало, поех операцията. Голф, потвърди съобщението.

Кев го направи. Полицията ни беше предала топката и сега парада командваше той.

— Я да си починем тук — чух от лявата си страна.

Приближиха се двойка възрастни британци и седнаха до мен. И двамата носеха вестници и малки шишенца с минерална вода. Отвъртяха капачките и отпиха. После задрънкаха някакви глупости, че вече било много по-топло и че някой си бил загубил палтото.

По същото време Голф казваше:

— Делта, докладвай за положението.

Не можех да направя каквото и да е. Не можех да говоря по мрежата, а не исках да се местя — всъщност нямаше къде да ида. Голф настояваше:

— Делта, отговори.

Натиснах два пъти бутона. Сега той знаеше, че устата ми е вързана.

— Браво Едно и Две, и Ехо Едно още ли са на Чарли Едно?

Щрак, щрак.

— Разбрали ли са?

Нищо.

— Спокойни ли изглеждат?

Щрак, щрак.

— Вратите на колата още ли са затворени?

Щрак, щрак.

— Заключени ли са?

Щрак, щрак.

— Разговарят ли?

Щрак, щрак.

— Ехо Едно още ли носи чантата си? — Опасяваше се, че взривяващото устройство може да е в чантата й.

Щрак, щрак.

— Вадили ли са нещо от колата?

Щрак. Щрак.

В същото време слушах тези старци да разговарят помежду си. Седяха си тук и си четяха във вестника нещо за поп звезда и диви сексуални оргии с шестнайсет годишни момичета. „Чете ли това? О, я виж тук! Няма дим без огън, това ще ти кажа.“ Жената набиваше голямо блокче шоколад.

Обектите започнаха да се отдалечават от автомобила и аз натиснах бутона четири пъти.

— Всички готови, всички готови! — включи се Голф.

— Затанцуваха ли?

Щрак, щрак.

Към Жълт Шест ли отиват?

Нищо.

„Не, разбира се. Връщат се по същия път, по който дойдоха — към края на «Мейн Стрийт». Попитай пак.“

— Към Син Две ли се връщат?

Щрак, щрак.

— Ясно. Готов ли си?

Щрак, щрак.

— Ясно. Към всички: Делта докладва, че Браво Едно и Две, и Ехо Едно танцуват обратно към Син Две.

Това беше. Тръгваме.

Оставих ги да се отдалечат към централния площад, после се изправих. Знаех, че няма да ги пипнем тук. Имаше прекалено много хора, а играчите можеха да решат да блеснат в цялото си величие й да започнат да стрелят по цивилни, да ги взимат за заложници или още по-лошо, да преминат на режим „камикадзе“ и дистанционно да взривят бомбата.

Старците вече не можеха да ме чуят.

— Готови, готови! Браво Едно, Две и Ехо Едно танцуват. По средата са между Син Седем и Син две.

Бяха под контрол — другите още не трябваше да се приближават. Щях да ги проследя по обратния път от площада до главната улица.

Алфа обаче неочаквано се включи в мрежата.

— До всички, до всички. Край на операцията, край на операцията! Ръководството не е под наш контрол! Край на операцията! Голф, потвърди съобщението.

Почти можех да чуя мислите му. После прозвуча не съвсем правилният отговор на Кев.

— Кво става, мамка му? Обясни ми кво става!

Шефът на бюрото се включи в мрежата.

— Чакай… чакай… — Звучеше напрегнато. Отдалеч глухо се носеха други гласове. — До всички, до всички, тук е Алфа. Полицията се нуждае от нова идентификация. За да са сигурни. Голф, потвърди съобщението.

Какво искаха, официално да се запознаят с обектите ли? „Здрасти, аз съм Шон, бомбаджия и убиец от ИРА, обичам да пътувам и да работя с деца.“

Ако не се задействахме скоро, имаше опасност ония типове да преминат испанската граница и да ги изпуснем.

Алфа се върна в мрежата.

— До всички. Експертът по огнестрелното оръжие отива да провери автомобила. Делта, искаме потвърждение.

Щракнах два пъти. Очевидно споровете в оперативния център продължаваха — полицията притискаше шефа — и се носеше шум като от маймунски купон.

Буквално след минути щяха да пресекат границата. Сега бях от отсрещната страна на пътя. Исках поне да се движа успоредно с тях, така че пак да виждам лицата им. Трябваше отново да потвърдя самоличността на играчите и после да продължа да ги следя. Включих се в мрежата.

— Ясно. Потвърждавам, Браво Едно, Браво Две и Ехо Едно танцуват отдясно по Червен Едно към Син Шест.

За да оставя между себе си и играчите естествена дистанция, се наведох и се престорих, че завързвам връзките на едната си маратонка. Петлето на 9–милиметровия ми браунинг силно се заби в ребрата ми. Кобурът беше скрит в джинсите ми и ако разтворех черното си найлоново яке, щеше да се вижда само дръжката му. Предпочитам пистолетът ми да е отпред. Мнозина от момчетата си носят патлаците отстрани, но аз не можах да свикна. Щом си намериш положение, което ти допада, не го променяй: някой ден можеш да загазиш, да понечиш да измъкнеш пистолета, а него да го няма — да е още няколко сантиметра надясно. И тогава си мъртъв.

От дръжката на браунинга стърчеше разширен пълнител с двайсет патрона. На колана си носех и три стандартни с по тринайсет патрона. Е, ако петдесет и девет патрона не биха ми свършили работа, навярно трябва да се замисля да си изкарвам прехраната по друг начин.

Алфа остави мрежата отворена. Сега съвсем ясно долавях напрежението в гласа му. Наоколо звъняха телефони и бе пълно с хора.

— Майната му на оперативния център! — внезапно се обади Голф. — Продължаваме, докато някой някъде не вземе шибаното решение. Лима и Зулу, можете ли да минете напред по Син Шест?

Зулу отговори и за двамата. — Лима беше останал без дъх.

— Зулу и Лима. Ние… можем да го направим.

— Ясно, действайте и ми кажете, когато стигнете.

Кев смяташе да минат оттатък болницата на Син Шест, за да пресрещнат обектите. Зулу и Лима тичаха с всички сили, за да ги изпреварят, и не им пукаше кой ги е видял, стига играчите да не забележеха нищо. Все още нямахме картбланш. Мамка му, какво щяхме да правим, ако минеха границата?

Кев се включи в мрежата.

— Алфа, тук Голф. Трябва да се задействаш, иначе ще ги изтървем. Какво искаш да правим ние?

Алфа незабавно реагира:

— Голф, чакай, чакай…

Все още можех да чуя шума около него: разговори, телефонен звън, викове.

Всички мълчаха в очакване на Алфа.

— Чакай… чакай…

Единственото, което чувах в момента, бе шумът около Алфа и бавното пулсиране в главата ми. Настъпи сякаш неестествена тишина. Най-после разбрах, че някой взима решение. Беше гласът на Симъндс — много ясен глас, с който не можеш да спориш.

— Кажете им, че могат да продължат.

— До всички, до всички. Тук Алфа. Поех командването. Поех командването. Голф, потвърди съобщението.

Кев се включи и вместо потвърждение, изтърси:

— Да не си мислиш, че ще ти благодаря за това? До всички! Ако стигнат до летището, ще ги хванем там. В противен случай — действайте по моя заповед. Зулу и Лима, какво става?

— В момента сме на пресечката на Син Девет. Можем да ги хванем на Син Девет. — Това беше краят на „Мейн Стрийт“ и началото на „Смит Дориен Авеню“, главния път за Испания. Играчите бяха само на неколкостотин метра от границата.

— Ясно. Делта, потвърди — обади се Голф.

— Тук Делта, ясно. Продължавам да следя Браво Едно, Браво Две и Ехо Едно отдясно по Син Шест към Син Девет. Сега сме приблизително по средата.

— Тук Голф, ясно. Хващаме ги на Син Девет.

— Тук Делта, ясно. Продължаваме да вървим отдясно, към Син Девет.

— Ясно, мога да ги пресрещна на Син Девет — отвърна Зулу.

— Тук Делта, ясно. Продължаваме направо.

Скоро щяхме да ги пипнем. Вече се приготвях, когато играчите завиха по „Смит Дориен Авеню“ и продължиха към границата.

Изведнъж внезапно спряха.

Мамка му!

— Стоп, стоп, стоп! — казах аз. — Браво Едно, Две и Ехо Едно — неподвижни на двайсет метра от Син Девет, все още отдясно.

Всички се приближаваха. „Хайде, да ги пипнем тук, веднага!“

Неочаквано Савидж се отдели от другите двама и се насочи по обратния път към центъра на града.

Всичко отиваше по дяволите. Сега трябваше да следим две групи, а не знаехме у кого е взривното устройство.

Потеглих след Савидж и видях, че Кев се приближава към мен. В момента и двамата ни интересуваше само Браво Едно.

Останалите от групата трябваше да поемат Браво Две и Ехо Едно под ръководството на Юън. Чух по мрежата, че другите двама вървят по „Уинстън Чърчил Авеню“. От службата си като млад войник в гарнизона си спомнях, че това е двупосочен път север–юг, който води към границата. От едната му страна се намираше жилищен комплекс, наречен „Лагуна“. Между него и пътя имаше бензиностанция на Шел. Двамата с Кев вървяхме след Савидж към центъра на града.

Той зави наляво, по някаква странична уличка. Тъкмо се канех да се включа в мрежата, когато чух зад себе си полицейска сирена, последвана от изстрели.

В същия момент се обади Юън.

— Контакт! Контакт!

После още изстрели.

Какво ставаше, мамка му?

Двамата с Кев се спогледахме. Затичахме се покрай ъгъла и видяхме Савидж. И той бе чул изстрелите и се връщаше по същия път, по който беше дошъл. Можех да видя очите му, огромни като чинии и мърдащи насам–натам, сякаш бе получил удар.

Помежду ни вървеше жена. Савидж пак се завъртя и се затича.

— Стой! — извика Кев. — Сили за сигурност! Стой!

Силно блъсна жената настрани, към стената. Тя се свлече надолу и от главата й шурна кръв. Поне нямаше да се изправи и да се превърне в жива мишена.

Жената запищя. Кев викаше на Савидж и всички хора наоколо започнаха да крещят. Положението ставаше неудържимо.

Кев отметна спортното си сако, за да се пресегне към плоския кобур отзад на кръста си. Винаги слагаме нещо тежко в джоба си — най-добре зареден пълнител, — така че лесно да отмятаме полите на горната си дреха.

Наблюдавах Савидж. Ръката му се плъзгаше надясно. Това бе решителният момент. Не трябваше да използва взривното устройство.

Той разбираше. Не беше някой кретен от задните улици. В мига, в който ни видя, Савидж бе проумял, че неговият момент е настъпил.

Кев извади пистолета си, вдигна го и натисна спусъка.

Нищо.

— Засечка! Мамка му, Ник, мамка му, мамка му!

Той се опита да изпразни оръжието си и застана на едно коляно, за да не е толкова лесна мишена.

В такъв момент всичко като че ли започва да се движи бавно и не можеш да чуеш какво става. Сякаш имаш тапи в ушите.

Двамата със Савидж се гледахме. Той знаеше какво ще направя. Можеше да спре и да вдигне ръце.

Якето ми само изглеждаше така, сякаш е закопчано. Всъщност беше затворено с американски цип, тъй че в моменти като този да мога бързо да си измъкна пистолета.

Единственият начин светкавично да извадиш и използваш оръжие е като разделиш движението на етапи. Което и сторих.

Първи етап: продължавах да фиксирам мишената. С лявата си ръка хванах якето и с всичка сила го дръпнах настрани. Американският цип се разтвори.

В същия момент всмуках навътре стомаха си и изпъчих гърди, за да мога лесно да хвана дръжката на пистолета. Нямаше да имам друг шанс.

Двамата не откъсвахме поглед един от друг. Той започна да вика нещо, но аз не го чувах всички на улицата и в слушалката ми крещяха.

Втори етап: плъзнах дясната си ръка върху дръжката на пистолета. Ако не го хванех както трябва, нямаше да успея да се прицеля точно. Нямаше да го улуча и щях да умра. Усетих допира до метала и с три пръста силно стиснах оръжието. Показалецът ми беше извън предпазителя, успоредно на цевта. Не ми се искаше да натисна спусъка преждевременно и да се самоубия. Савидж продължаваше да ме гледа и да крещи.

Неговата ръка също вече бе почти там, където криеше пистолета или… взривното устройство. Така или иначе, трябваше да го спра.

Трети етап: извадих браунинга и в същото време свалих предпазителя с палец.

Не откъсвахме очи един от друг. Савидж разбираше, че е загубил. Устните му се сгърчиха.

Когато пистолетът ми изскочи навън, аз го вдигнах успоредно на земята. Нямах време да протягам ръце и да заемам устойчива позиция за стрелба.

Четвърти етап: с лявата си ръка продължавах да държа настрани якето си и пистолетът почти се опираше до токата на колана ми. Нямаше нужда да гледам към него — знаех към какво сочи. Продължавах да наблюдавам мишената, тя също не ме изпускаше от поглед. Натиснах спусъка.

Реакцията на оръжието сякаш върна всичко обратно в действителността. Още първият куршум го улучи. Не знаех къде, не ме и интересуваше. Очите на Савидж ми казваха всичко, което исках да разбера.

Продължих да стрелям. Ако мъжът можеше да се движи, щеше да е в състояние да взриви бомбата. Наложеше ли се изпразня целия пълнител, за да съм сигурен, че вече не представлява опасност, щях да го направя. Той се срина на земята и вече не можех да виждам ръцете му. Беше се свил на топка и се държеше за корема — естествена реакция на получените рани. Приближих се към него, прицелих се и стрелях два пъти в главата му. Вече не заплашваше никого.

Кев изтича при Савидж и претърси джобовете и сакото му.

— Няма нищо — каза той. — Нито оръжие, нито взривно устройство.

Погледнах надолу към Кев, който бършеше кръвта от ръцете си върху джинсите на убития.

— Трябва да е у някого от другите — продължи той. — Не чух колата да се взривява, а ти?

Сред целия този смут и шум не можех да си спомня. А тогава и нямаше значение.

— Не, мисля, че не.

Стоях изправен над двамата. Майката на Кев Браун бе от южна Испания и той приличаше на местен: мастилено черна коса, около метър и осемдесет и най-сините очи на света. Жена му смяташе, че е двойник на Мел Гибсън, с което той се майтапеше, но тайно му харесваше. В момента лицето му бе изразително като картинка — знаеше, че ми е длъжник. Искаше ми се да му кажа: „Всичко е наред, случва се“, но моментът не ми се струваше подходящ. Вместо това попитах:

— Мамицата му, Браун, какво друго очакваш с това твое име, което означава цвят на лайно1?

Докато говорех, двамата свалихме предпазителите и си разменихме оръжията.

— Радвам се, че няма да има следствие — прибавих аз. — Най-добре е да започваш да си оправяш бакиите.

Кев се усмихна и се включи в мрежата, за да докладва за положението. За него нямаше проблем, но ние с Юън трябваше да се измъкнем, преди да пристигне полицията.

Пъхнах пистолета си в джинсите и бързо започнах да се отдалечавам. Двамата с Юън бяхме пратени от Полка да работим под прикритие с 14–та разузнавателна група, известна като „Подразделението“. Правомощията й се ограничаваха само до Северна Ирландия. Не бе законно служителите й да действат където и да е другаде.