Сбогом на глупаците

39.

На бензиностанцията имаше много автомобили. Паркирах на стотина метра от главния вход. Излязох от колата точно когато небесата се отприщваха. Когато най-после стигнах до четирите телефона пред ресторанта, вече бях подгизнал. Първите два работеха само с телефонни карти. В джоба ми имаше около три лири на дребно — недостатъчно. Изтичах в магазина, като бършех кръвта от лицето си. Купих си вестник с банкнота от пет лири и излязох навън. Жената очевидно се разтревожи от състоянието на лицето ми. Отново влязох вътре и взех пакет бисквити с банкнота от десет лири. Тя изглеждаше още по-уплашена. Може би си мислеше, че съм я видял да ме зяпа. Нямаше търпение да ми върне рестото и да се разкарам.

Докато набирах номера, стомахът ми се сви на топка, сякаш бях тийнейджър, който се готви да уреди първата си среща с момиче. Дали Кели го беше заредила и го бе оставила включен? А защо да не го направи? До този момент никога не ме беше подвеждала.

Телефонът започна да звъни.

Ами ако Юън бе взел мобифона? Да затворя ли или да се опитам да блъфирам и да разбера къде е Кели?

Беше твърде късно да се чудя. Звъненето престана. Последва пауза, след това чух тихо и колебливо: „Ало, кой е?“

— Здрасти, Кели, аз съм, Ник. — Мъчех се гласът ми да звучи небрежно. — Сама ли си?

— Да, ти ме събуди. Идваш ли вече? — Струваше ми се уморена и объркана. Полагах всички усилия да измисля някакъв, отговор, но тя, слава Богу, продължи: — Юън каза, че мога да остана при него известно време, защото трябвало да заминеш някъде. Това не е вярно, нали, Ник? Ти ми обеща да не ме изоставяш.

Връзката бе лоша. Запуших другото си ухо с пръст, за да не чувам барабаненето на дъжда по стъкления покрив на автомата. На следващия телефон шофьор на камион високо и гневно заявяваше на шефа си, че не можел да продължи нататък заради скоростомера си и че нямало да си загуби книжката само за да откара до Карлайл няколко кашона с гадни анораци. Отгоре на всичко по магистралата постоянно фучаха автомобили и откъм бензиностанцията се носеше глъчка. Трябваше да напрегна слух, защото не можех да помоля Кели да говори по-високо.

— Да, разбира се, права си — казах аз. — Никога няма да те изоставя. Юън те лъже. Открих някои лоши неща за него, Кели. Още ли си в къщата?

— Да. В леглото съм.

— Юън спи ли?

— Да. Искаш ли да разговаряш с него?

— Не, не. Чакай да помисля малко.

Мислите ми препускаха. Опитвах се да открия най-добрия начин да й кажа онова, което исках.

— Разбира се, че идвам да те взема. Съвсем скоро ще съм при теб. А сега ме изслушай. Трябва да направиш нещо много трудно и много опасно. Ако успееш, всичко ще свърши. — В момента, в който изрекох последната дума, се почувствах като негодник.

— Няма да се налага пак да бягам от хората, нали?

— Не, не — този път няма такова нещо. Но това е най-важната работа, която върши всеки шпионин. — Не исках да й давам време да мисли, затова просто продължих: — Първо трябва да проверя нещо, разбираш ли? Значи си в леглото, така ли? Завий се презглава и говори шепнешком, става ли?

Чух шумоленето, докато се пъхаше под завивките.

— Какво ще правим, Ник?

— Първо искам да погледнеш към предната част на телефона и да натиснеш която и да е от цифрите. Тогава ще светне лампичка. Кажи ми, ако видиш образ на батерия. Колко блокчета има там, където е символът за батерия?

Чух шум от припрени движения.

— Три. Блокчетата са три. Едното премигва.

— Чудесно.

Всъщност не бе така: две блокчета означаваха, че не е заредила мобифона и че в батерията е останала по-малко от половината енергия, а щеше да ми трябва много време за инструкции.

— Какъв е онзи шум? — попита тя.

Шофьорът вече наистина се беше вбесил и крещеше в слушалката.

— Нищо сериозно. Кели, сега ще ти обясня какво да правиш, но през цялото време ще трябва да продължаваш да слушаш. Ще се справиш ли?

— Защо Юън да е лош, Ник? Какво…

— Слушай, Кели, Юън иска да ме нарани. Ако разбере, че правиш това заради мен, ще нарани и теб. Разбираш ли?

Чух силно шумолене — очевидно все още бе под завивките. После се разнесе съвсем тихо: „Да“.

Гласът й не звучеше като на щастливо зайче. Бях сигурен, че има и по-добър начин да направя всичко това, но просто нямах време за мислене.

— Ако Юън се събуди — казах аз — или телефонът прекъсне, искам съвсем, съвсем тихичко да напуснеш къщата. После се спусни по пътеката до пътя и се скрий зад дърветата, точно до голямата порта, през която сте влезли на идване. Сещаш ли се?

— Да.

— Трябва да седиш там, докато не чуеш да идва и да спира автомобил, но недей да излизаш от скривалището си, ако не бибипне с клаксон два пъти. Разбираш ли? Аз ще съм в колата. Това е синя „Астра“, ясно ли е?

Последва пауза.

— Какво е ас… „Астра“, Ник?

Мамка му, тя бе седемгодишна, при това американка! Какво изобщо очаквах?

— Добре. Ще дойда да те взема със синя кола.

Трябваше да повторя това и за всеки случай прибавих:

— Значи ако Юън се събуди и те види, искам да изтичаш колкото сили имаш при дърветата и да се скриеш. Защото, ако те завари да вършиш онова, което искам да свършиш, никога повече няма да се видим. И запомни, не излизай иззад онези дървета, даже Юън да те вика, ясно ли е?

— Ясно. Ти ще дойдеш да ме вземеш, нали?

Гласът й звучеше малко недоверчиво.

— Разбира се, че ще дойда. А сега, първо искам да станеш от леглото, после остави телефона и съвсем бавно и тихо се облечи. Сложи си дебело палто. И нали знаеш онези маратонки, които ти купих? Вземи ги, но още не ги обувай.

Чух, че оставя мобифона и започва да тършува из стаята.

„Побързай, мамка му!“

Изтекоха почти две минути, когато чух:

— Готова съм, Ник.

— Сега ме слушай много внимателно. Юън не е приятел — той се опита да ме убие. Разбираш ли, Кели? Опита се да ме убие.

Пауза.

— Защо? Аз… не разбирам, Ник… нали каза, че ти е приятел?

— Зная, зная, но нещата се променят. Искаш ли да ми помогнеш?

— Да.

— Добре, тогава трябва да правиш точно каквото ти казвам. Сложи си маратонките в джобовете на палтото. Добре, сега е време да слезеш долу. Искам да вземеш мобифона със себе си. Става ли?

— Да.

Времето изтичаше, парите ми също.

— Само не забравяй — трябва да си много, много тиха, защото иначе ще събудиш Юън. Ако го усетиш, че се събужда, изтичай от къщата към скривалището — обещаваш ли ми?

— Честна дума.

— Добре, сега, много внимателно слез по стълбището. Не разговаряй с мен, докато не влезеш в кухнята. Отсега нататък трябва само да шепнем, ясно ли е?

— Ясно.

Чух вратата да се отваря. Представих си я да минава покрай банята от лявата й страна. На около три метра пред нея щеше да е стаята на Юън. Дали вратата беше отворена? Бе твърде късно да я питам. Няколко крачки и Кели щеше да стигне до големия стар часовник на главното стълбище. Сякаш по команда чух бавното му тиктакане. Това ми напомни за сцена от филм на Хичкок.

Звукът бавно се отдалечаваше: добро момиче, в момента просто я виждах как внимателно се спуска по стъпалата. Само веднъж чух проскърцване на дъска и отново се зачудих за вратата на Юън. Дали обикновено я държеше отворена? Не можех да си спомня.

Когато стигнеше до долу, трябваше да се завърти надясно и да се насочи към кухнята. Опитах се да си представя къде е, но не чувах нищо. Най-после долових звук на въртящи се панти: вратата на кухнята. Изпитах чувство на вина, че използвам хлапето, но Кели знаеше положението — е, поне приблизително. Мамка му, вече бях взел решение и просто трябваше да го изпълня. Ако се получеше, чудесно, ако ли не, тя беше мъртва. Но ако не направех опит, Кели така или иначе щеше да умре, така че трябваше да продължим.

— В кухнята съм, но не виждам почти нищо — прошепна тя. — Може ли да включа осветлението?

Това бе най-високият шепот, който някога бях чувал.

— Не, не, не… Кели, трябва да говориш съвсем бавно и тихо, ето така — демонстрирах й аз. — И недей да включваш осветлението, това ще събуди Юън. Просто се движи по-внимателно и ме слушай. Ако не разбереш нещо, просто попитай, и запомни: ако чуеш шум, спри на място и двамата ще се вслушаме. Ясно ли е?

— Ясно.

Проблемът с шепненето й беше, че така я чувах по-трудно. Шофьорът в съседната кабина приключи разговора, затръшна слушалката и влетя в ресторанта. На негово място застана жена и започна да бъбри с приятелката си.

Кухнята обединяваше две помещения: старата задна стая и някогашната галерия, свързваща къщата с кошарата. Галерията отскоро беше превърната в оранжерия с растения на високи подставки и голяма кръгла дървена маса по средата. Надявах се, че Кели няма да събори нещо на пода, покрит с дъските от залата за скуош. Това ми напомни за нощта, през която ги бяхме откраднали. Потръпнах при мисълта за всички онези години на приятелство, доверие и обич. Чувствах се повече от гадно — предаден, използван и прецакан.

В мобифона на Кели енергията сигурно беше съвсем намаляла.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. Опитах се да не разкривам обзелата ме паника, но знаех, че скоро ще възникне проблем. Ако телефонът прекъснеше, дали щеше да си спомни какво съм й казал да направи?

— Нищо не виждам, Ник.

Замислих се за няколко секунди и се помъчих да си представя плана на помещението.

— Кели, сега съвсем бавно тръгни към мивката. После застани до печката. Виждаш ли я?

— Да.

— Добре, отдясно има ключ. Виждаш ли го?

Секунда–две по-късно тя каза:

— Виждам го, Ник.

Сигурно беше включила малката флуоресцентна лампа, която осветяваше кухненския плот — гласът й звучеше облекчено.

— Добро момиче. Сега искам да се върнеш и мно–о–о–го внимателно да затвориш вратата на кухнята.

— Добре. Нали ще дойдеш да ме вземеш, Ник?

По този въпрос изобщо не се чувствах уверен. Дали не трябваше просто да й кажа да отвори вратата и да ме чака? Не, мамка му! Всеки момент можеха да телефонират на Юън, за да му съобщят за смъртта на Симъндс.

— Разбира се, но първо трябва да направиш, каквото ти казвам. Дръж телефона до ухото си и много внимателно затвори вратата.

Чух издайническото проскърцване.

— Сега погледни под мивката и извади всички бутилки и другите неща на масата. Ще го направиш ли?

— Да.

Последва тишина, после тихо тракане, докато преместваше шишетата и кутиите.

— Сложих всички неща на масата.

— О кей! Сега много внимателно прочети етикетите.

— Не мога.

— Защо?

— Има прекалено много неща и е тъмно, не мога да ги прочета.

Гласът й звучеше напрегнат и леко трепереше.

„Мамка му, това отнема твърде много време.“

— Всичко е наред, Кели, просто иди до вратата и включи осветлението. Недей да бързаш. Ще го направиш ли?

— Добре. — Звучеше така, сякаш носът й е запушен. Вече познавах добре този признак. Ако не внимавах, следващият етап щяха да са сълзи — и провал.

Чух тътрене към вратата.

— Сега вече виждам, Ник.

— А сега се върни обратно и ми прочети какво пише на етикетите, става ли?

— Става. — Тя се върна при масата и чух, че започва да взима почистващите препарати.

— „Аякс“.

— Добре, Кели, давай следващия.

По дяволите, беше вбесяващо. Силно притисках слушалката до ухото си и притаявах дъх, пожелавайки й успех. Вях ужасно възбуден, сърцето ми туптеше. Гърчех се като луд в усмирителна риза и мислено подражавах на действията на Кели. Погледнах към съседния автомат — жената, която приказваше с приятелката си, бе избърсала стъклото, за да ме вижда по-добре. Трябва да приличах на масов убиец, с издраното си лице и с подгизнали коса и дрехи.

Високият шум от издрънчаване на метал по дърво ме накара да подскоча.

— Кели? Кели?

Тишина, после тя вдигна мобифона.

— Извинявай, Ник. Съборих една лъжица, не я видях. Страх ме е. Моля те, ела да ме вземеш.

Още малко, и щеше да се разплаче.

— Не се страхувай, миличка. Всичко е наред, всичко е наред.

Чух подсмърчане.

„Не, не сега, мамка му!“

— Всичко е наред, Кели, всичко е наред. Но не мога да те взема, ако не ми помогнеш. Затова трябва да си смела. Юън се опитва да ме убие. Само ти можеш да ме спасиш. Ще го направиш ли?

— Моля те, побързай, Ник. Искам да съм с теб.

— Всичко е наред, всичко е наред.

Нищо не беше наред, защото шибаните пари на Ник привършваха. Оставаха ми само още няколко лири. Нямаше да стигнат за дълго. Пуснах нова монета и тя с тракане се изтърколи през долния отвор.

Кели продължи с надписите. Не можеше да разчете повечето думи. Помолих я да ми ги казва по букви. След първите три аз довършвах останалите.

— Не, това не става. Давай следващото.

Мислите ми препускаха. Опитвах се да си спомня съставките и формулите. Накрая тя прочете нещо, което бих могъл да използвам.

— Кели, сега трябва да ме слушаш много внимателно. Кутията е зелена, нали? Остави я някъде, така че после да можеш лесно да я намериш. След това се промъкни в съседната стая, където е пералната машина. Знаеш ли я?

— Да.

Юън бе много подреден и държеше всичко на мястото му. Дори вилиците му бяха стриктно наредени една до друга в чекмеджето.

— Точно до вратата има шкаф и в него има синя бутилка. На етикета пише „Антифриз“.

— Какво?

— Антифриз. А–Н–Т–И… Искам да донесеш шишето на масата в кухнята, ясно ли е?

Телефонът изтрака върху плота. Започнах още повече да се изнервям.

Тя се върна след цяла вечност.

— Донесох я.

— Постави я сега на масата и я отвори.

Отново чух изтракване, после тежко дишане и подсмърчане, докато Кели се бореше с капачката.

— Не зная как се отваря.

— Просто я завърти. Като обикновена бутилка.

— Не иска да се завърти. Опитвам се, Ник, но ръцете ми треперят.

И после чух тих, протяжен стон. Бях сигурен, че ще се превърне в плач.

Само това оставаше. Няма да се получи.

— Кели? Кели? Добре ли си? Говори ми, хайде, говори ми.

Нищо.

„Хайде, Кели, хайде.“

Чувах единствено опитите й да преглътне сълзите си и подсмърчане.

— Ник… Искам да дойдеш да ме вземеш. Моля те, Ник, моля те. — Вече хълцаше.

— Спокойно, момичето ми, спокойно. Всичко е наред. Тук съм, не се страхувай. Хайде просто да постоим и да послушаме. Ако чуеш нещо, кажи ми, и аз ще се опитам също да го чуя.

Заслушах се. Исках да съм сигурен, че Юън няма да се събуди. Исках също да й дам почивка: по време на акция в такива моменти се дава почивка, иначе започват да валят грешки и хората се препъват в собствените си крака. Трябваше да успокоя положението, но в същото време да действам колкото може по-бързо. Знаех точно какво трябва да направя, обаче раздразнението ми пречеше да го обясня на това дете. Освен това монетите ми бяха на свършване батерията на мобифона се изчерпваше.

Жената от съседната кабина излезе и успокоително ми се усмихна, в случай, че се каня да й се нахвърля с касапски нож.

— Добре ли си вече, Кели?

— Да. Още ли искаш да отворя бутилката?

Не разбирах защо не може да го направи. Продължих да й давам инструкции. После изведнъж си спомних — капачката се развърташе с натиск, за да не могат да я отварят деца. Когато започнах да й обяснявам как да го направи, чух тихо пиукане.

„Батерията. Мамка му!“

— Не забравяй да натиснеш надолу капачката, преди да я завъртиш. Просто трябва да сме малко по-бързи, иначе телефонът ще прекъсне, преди да сме свършили.

— Какво да правя сега, Ник?

— Развъртяна ли е капачката?

Нищо.

— Кели? Кели? Там ли си?

Нима батерията бе свършила?

После чух:

— Какво да правя сега?

— Слава Богу, помислих си, че батерията е свършила. Има ли наоколо нещо, с което да отвориш онази зелена кутия? Сетих се, използвай лъжицата, Кели. Много внимателно я вземи, остави телефона на масата и иди да отвориш кутията. Ясно ли е?

Заслушах се, като обмислях всички възможности, които оставаха, ако замисълът ми се прецакаше. Стигнах до заключението, че такива възможности няма.

— А сега идва трудната част. Мислиш ли, че ще успееш да го направиш?

— Да, вече съм добре. Съжалявам, че се разплаках, просто съм…

— Зная, зная, Кели. И аз съм уплашен, но двамата заедно ще се справим. Сега трябва да прибереш телефона в джоба си, при маратонките. После вземи едно от онези големи шишета на масата, иди до входната врата на къщата и я открехни. Не широко, съвсем мъничко. После пъхни бутилката зад вратата, за да не й позволиш да се затвори. Запомни, вратата е голяма и тежка, затова искам да я отвориш много бавно и адски внимателно, за да не издаде никакъв звук. Ще го направиш ли?

— Да. А после?

— След малко ще ти кажа. Не забравяй, ако телефонът прекъсне и повече не ме чуваш, искам да изтичаш и да се скриеш зад дърветата.

Юън най-вероятно щеше да я открие, но, боже мили, какво друго можех да направя?

— Ясно.

Моментът беше напрегнат. Даже Юън да спеше дълбоко, подсъзнанието му щеше да регистрира промяната във въздушното налягане и звука, когато вратата се отвореше, и щеше да промени нещо в съня му, да му покаже, че нещо не е наред.

В такъв случай Кели поне имаше преднина — стига да не забравеше инструкциите ми.

— Върнах се в кухнята, Ник, какво да правя сега?

— Изслушай ме. Това е много важно. До колко можеш да броиш?

— До десет хиляди.

Сега гласът й звучеше малко по-бодро. Навярно чувстваше, че краят наближава.

— Искам да преброиш само до триста. Трябва да броиш наум.

— Ясно.

— Но първо, искам пак да отидеш до печката. Знаеш ли как се включва газът?

— Разбира се! От време на време помагам на мами в готвенето.

Никога не бях изпитвал такава тъга. Насилих се да се съсредоточа. Нямаше време за разсейване — скоро Кели можеше да е мъртва. И без това достатъчно се чувствах като копеле, че я карах да върши мръсната ми работа. Но вече бях започнал и трябваше да съм сигурен, че го прави както трябва.

— Добре. Значи знаеш как да включиш газа във фурната и всички котлони отгоре?

— Нали ти казах, мога да готвя.

В ресторанта се заизсипва цял автобус с тийнейджъри, завръщащи се от училищна екскурзия. Шест–седем от тях останаха навън и се насочиха към телефоните, като се смееха и викаха с мутирали гласове, после се опитаха едновременно да се наблъскат в единствената свободна кабина. Врявата бе невероятна. Не можех да чуя какво говори Кели. Трябваше да направя нещо.

— Почакай малко, Кели.

Затиснах с длан слушалката, подадох глава навън и извиках:

— Хей вие, млъквайте, мамка ви! Говоря с леля си, съпругът й току-що е починал й се опитвам да я успокоя, разбрахте ли? Дайте ми малко време!

Хлапетата утихнаха с изчервени лица. После се присъединиха към приятелите си, като прикриваха срама си с престорена предизвикателност.

Върнах се на телефона.

— Кели, много е важно. Връзката всеки момент може да прекъсне, защото батерията е на свършване. Искам да включиш газа на максимум. Вземи мобифона със себе си, за да чувам какво правиш. Хайде, иди и го направи, докато ти говоря.

Чух съскането на пропан–бутана, който използваше Юън.

— Много смърди, Ник.

— Така и трябва. Сега просто излез от кухнята и затвори вратата. Но се движи много тихо. Не забравяй, че не искаме да събудим Юън. Не разговаряй повече с мен, само слушай. Излез от кухнята и затвори вратата, ясно ли е?

— Ясно. Няма повече да говоря.

— Точно така.

Чух вратата да се затваря.

— Ник?

Опитах се да запазя спокойствие.

— Да, Кели?

— Може ли да взема със себе си Джени и Рики? Моля те…

Положих още по-големи усилия да запазя самообладание.

— Не, Кели, няма никакво време! Просто ме слушай. Преброй наум до триста, после много дълбоко си поеми дъх и влез обратно в кухнята. Недей да тичаш. Трябва да вървиш. Влез в кухнята и излей антифриза в зелената кутия. После излез от кухнята — но без да тичаш! Не трябва да събуждаш Юън.

Ако се препънеше и се наранеше, можеше да бъде погълната от онова, което щеше да се случи.

— Излез много бавно, затвори вратата зад себе си, после напусни къщата и много, много внимателно затвори предната врата. Не взимай Джени и Рики.

— Но аз искам да ги взема, моля те, Ник!

Не й обърнах внимание.

— След това искам с всички сили да изтичаш при дърветата и да се скриеш. Докато бягаш, ще чуеш силен гръм и ще видиш огън. Недей да спираш и да поглеждаш назад. И не излизай от скривалището си, докато не дойда там, независимо какво се е случило. Обещавам ти скоро да се видим.

В такива моменти се радвах, че съм научил като папагал всички методи за предизвикване на пожар и за импровизиране на взривни устройства. Навремето, преди много години, това ми се беше струвало ужасно досадно, но трябваше да се свърши, защото просто не можеш да носиш тетрадката със записките със себе си. Научих наизуст как да правя бомби от използвани в ежедневието съставки и как да импровизирам електрически устройства. Със същата яснота, с каквато даже атеистите си спомнят „Отче наш“ от времето, когато са им го набили в главите в училище, аз си спомнях формулите и методите за правене на всичко: от просто запалително устройство, като това, което щях да използвам, за да убия Юън — смес номер пет, до бомба, която може да се взриви с пейджър от другата страна на земното кълбо.

Телефонът настойчиво започна да пиука и после просто утихна. Представих си как глицеринът от антифриза започва да активира сместа. След четирийсет–петдесет секунди щеше да се взриви. Може и малко по-късно, ако в бутилката бе проникнала вода.

Кели имаше по-малко от минута, за да напусне къщата. В мига, в който газът се възпламенеше, щяха да последват ужасна експлозия и пожар. Надявах се, че това ще е достатъчно за Юън, но дали нямаше да убие и нея?

„Моля те, моля те, моля те, не отивай за ония шибани мечета!“

Изтичах в колата и с бясна скорост потеглих на запад. Първите слънчеви лъчи тъкмо се опитваха да пробият облаците.