Сбогом на глупаците

1.

Ако работиш за Британската разузнавателна служба и официално те поканят в централата й на южния бряг на Темза, има три равнища на разговор. Първото е с кафе и бисквити, което означава, че ще те погалят по главата. Следва „по-делово“ кафе, без бисквити, което означава, че не те молят, а ти нареждат да изпълниш заповедите. И накрая — няма нито бисквити, нито кафе, което означава, че си я загазил. Откакто през 1993–та напуснах Полка и започнах да участвам в нелегални операции, бях водил много разговори, на всички равнища, и точно този понеделник не очаквах да ме почерпят, с капучино. Всъщност бях адски нервен, защото нещата хич не вървяха на добре.

Когато излязох от станцията на метрото на Вохол, поличбите също не бяха на моя страна. Мартенското небе беше мрачно и пътят ми бе затворен поради ремонт, а воят на бормашината звучеше като залп на наказателен отряд. „Вохол крос“, сградата — помещаваща онова, което пресата нарича „Мит6“, но което всъщност е Секретната разузнавателна служба — се намира на около километър и половина от Парламента. Това е странна бежово–черна пресечена пирамида с много етажи, големи кули от двете страни и тераса с бар над реката. Трябваха й само няколко неонови надписа, и човек би могъл да се обзаложи, че е казино. Във Вегас би изглеждала тъкмо на мястото си. Липсваше ми Сенчъри хауз, старата централа до станцията „Ватерло“. Беше грозна, квадратна, с адски много стъкло, мрежести завеси и антени и не бе толкова близо до метрото, но пък беше много по-уютна.

Срещу „Вохол крос“ и на около двеста метра оттатък широката магистрала има издигнат участък от железопътната линия и арките под нея бяха превърнати в магазини, два от които бяха свързани в един голям магазин за мотоциклети. Бях подранил, затова влязох вътре и започнах да си мечтая кой „Дукати“ ще си купя, когато ми повишат заплатата — а това определено нямаше да е днес. Пък и както не ми вървеше напоследък, сигурно щях да се блъсна някъде с този мотор.

Жестоко се бях прецакал. Пратиха ме да помогна в Саудитска Арабия за подготовката на неколцина кюрди от северен Ирак, които трябваше да убият трима ръководни членове на партията Баас. Надявахме се, че убийствата ще вдигнат всичко във въздуха и ще доведат до събарянето на режима в Багдад.

Първата част от задачата ми бе да получа контрабандно внесена в Саудитска Арабия пратка оръжия от бившия Източен блок — два пистолета „Макаров“ и два автомата „Калашников“, парашутистки модел със сгъваем приклад. Всички серийни номера бяха изтрити, за да не може да се проследи откъде идват оръжията.

За предизвикването на максимален хаос планът предвиждаше кюрдите едновременно да извършат три удара в и около Багдад. Първият включваше близка стрелба с пистолетите. Идеята беше двете момчета да се приближат до семейната къща, да почукат на вратата, да ликвидират евентуалните пречки, да влязат вътре, да очистят обекта и да избягат.

Вторият изискваше снайперистка стрелба. Обектът много си падаше по спортуването и ежедневно тичаше по около 400 метра. Излизаше от къщата си, облечен в жълтеникавозелен велурен анцуг, правеше една обиколка и с това се приключваше тренировката му за деня. Момчетата трябваше да го свалят точно когато започнеше да се поти и да понижава темпото — което, като го гледаше човек, трябваше да стане още на първите сто метра. Аз щях да координирам действията на двамата, за да стрелят едновременно.

Предвиждаше се третият обект да бъде прихванат на път за министерството. Двама мотоциклетисти щяха да спрат на светофара и да му съобщят добрата новина с калашниците си.

Приземих се в северен Ирак без проблеми и започнах подготовката. На този етап даже кюрдите не знаеха каква ще е задачата им. Снайперистките пушки „Драгунов“ бяха пълен боклук. Оръжието обаче никога не е толкова важно, колкото мунициите, които в този случай бяха още по-долнокачествени — индийски 7.62–милиметрови. Ако питаха мен, щях да използвам финландски „Лапуа“, най-добрите в света за снайперистка стрелба, но западните патрони щяха да издадат организатора на операцията.

Индийските муниции ту улучваха, ту не, в повечето случаи второто. Отгоре на всичко пушките „Драгунов“ бяха полуавтоматични. При идеални обстоятелства човек използва обикновена пушка, която е не само по-подходяща за такава стрелба, но и гилзата остава вътре, докато не презаредиш. Обектите обаче трябваше да бъдат очистени с руско оръжие.

Когато и трите части от задачата бяха изпълнени, оръжията бяха скрити и трябваше да се унищожат. Но не стана така. Калашниците имат подвижни мерници и серийният номер е под тях. Бяха ми казали, че всички серийни номера са изтрити и аз приех информацията на доверие. Не проверих — и се прецаках.

Единственият начин да оправя положението беше да очистя кюрдите, които бях обучил. Това бе драстична, но наложителна крайност. Ако иракчаните проследяха произхода на оръжието, можеха да открият британската връзка. Ако заловяха кюрдите и те случайно отбележеха факта, че ги е подготвил западняк на име Ник Стоун, човек не трябваше да е гений, за да разбере от коя страна е дошъл той. Бях бесен, че трябва да убия тези момчета, защото постепенно ги бях опознал. До ден–днешен нося противоударния часовник, който ми даде един от снайперистите. Бяхме се хванали на бас и той загуби. Знаех, че мога да го победя, но въпреки това го измамих, защото трябваше да спечеля. И наистина се сприятелих с него.

Във Великобритания започна следствие, при което всеки си пазеше задника. И тъй като аз бях ръководил операцията, можеха да ми стоварят цялата отговорност. Оръжейниците и техниците от разузнавателната служба твърдяха, че аз съм виновен, защото не съм проверил. Какво можех да възразя? Бях се свил, за да поема удара.

Влязох във „Вохол крос“ през единична метална врата, която ме отведе до рецепцията. Отвътре сградата приличаше на всяка модерна офис сграда: много чиста и много лъскава. За да влязат вътре, хората, които работеха тук, прекарваха картите си за самоличност през електронни устройства, но аз трябваше да отида на рецепцията. Зад противоударното стъкло седяха две жени.

— Имам среща с господин Лин — казах по интеркома на едната от тях.

— Бихте ли написали името си тук, моля? — Тя ми подаде през процепа един формуляр.

Докато вписвах името си на две места, жената вдигна телефонната слушалка.

— За кого да предам на господин Лин?

— Казвам се Стамфърд.

На формуляра имаше етикети, единият от които щеше да бъде откъснат и поставен в пластмасов калъф за закачване. Беше син и на него пишеше: „ПРИДРУЖАВАН НАВСЯКЪДЕ“.

Жената затвори слушалката и каза:

— Някой ще слезе да ви посрещне.

Няколко минути по-късно се появи млад секретар.

— Господин Стамфърд?

— Здрасти, колега, как я караш? — отвърнах аз.

Той се усмихна с половин уста.

— Елате с мен, ако обичате. — После натисна асансьорния бутон и прибави: — Качваме се на петия етаж.

Сградата бе истински лабиринт. Аз просто го следвах и нямах представа къде отиваме. От офисите не се чуваше нищо друго, освен бръмченето на климатичната инсталация. Виждаха се хора, наведени над документи или работещи на компютри. Влязохме в малка стая в отсрещния край на един от коридорите. Стари метални кантонерки, две долепени една до друга маси и, както във всеки офис, чайник и чаши, кани с кафе, пакетчета захар и мляко. Не и за мен, обаче — на парашутистки жаргон аз просто бях в готовност и очаквах приземяването.

Кабинетът на подполковник Лин се намираше встрани от общото помещение. Когато секретарят почука на вратата, отвътре незабавно прозвуча енергичен отговор.

— Влез! — Момчето натисна бравата и ме покани вътре.

Лин стоеше зад бюрото си. Четирийсетина годишен, той беше среден на ръст, но имаше излъчването на абсолютен авантюрист. Единственото, което му липсваше и което аз винаги с удоволствие отбелязвах, бе косата. Познавах го от десет години, през последните две от които работеше като свръзка между МО и СРС.

Едва когато пристъпих в стаята, разбрах, че не е сам. Отстрани на бюрото седеше Симъндс, скриван до този момент от полуотворената врата. Не го бях виждал от Гибралтар. Какво повратливо момче само се бе оказал, провеждайки следствието така, че ние с Юън все едно не съществувахме. Изненадах се и в същото време изпитах облекчение от присъствието му. Той нямаше нищо общо с кюрдската история. В края на краищата можехме да стигнем и до чайника.

Симъндс се изправи. Висок около метър и осемдесет, петдесетина годишен, с много изискан вид и изключително любезен, докато ми протягаше ръката си. Носеше кадифени панталони с цвят на горчица и риза, която изглеждаше така, сякаш е спал с нея.

— Радвам се да те видя отново, Ник.

Ръкувахме се и Лин попита:

— Искаш ли нещо за пиене, Стоун?

— Благодаря. Кафе с мляко без захар.

Тримата седнахме. Аз заех дървения стол от другата страна на бюрото и бързо се огледах наоколо, докато Лин поръчваше по интеркома кафето на секретаря. Кабинетът му се намираше в задната част на сградата и гледаше към Темза. Беше много проста, много функционална и много безлична стая, като се изключеше поставената в рамка на бюрото снимка на група хора, навярно жена му и двете му деца. Върху перваза на прозореца се мъдреха две великденски яйца и опаковъчна хартия. На стената в ъгъла бе монтиран телевизор, на чийто екран се нижеха водещите световни новини. Под телевизора беше задължителната ракета за скуош и закачалка със сакото му.

Без повече формалности Лин се наведе напред и каза:

— Имаме бърза работа за теб.

Погледнах към Симъндс.

— Стоун — продължи подполковникът, — последния път нагази до шия в лайната, но можеш да подобриш положението, като се справиш с този случай. Не твърдя, че непременно ще помогне, но поне ще продължиш да работиш. Решението е твое.

— Приемам.

Той знаеше какво ще му отговоря и вече протягаше ръка към купчина папки със снимки и листове хартия. В полето на един от тях видях надраскана със зелено мастило забележка. Можеше да е написана единствено от шефа на Фирмата. Симъндс още не беше обелил нито дума.

Лин ми подаде една от снимките.

— Кои са тези?

— Майкъл Кер и Морган Макгиър. В момента пътуват за Шанън и от там летят за Хитроу, откъдето ще вземат самолета за Вашингтон. Запазили са си места за обратния полет с „Върджин“ и използват фалшиви южноирландски паспорти. Искам да ги проследиш от Шанън до Хитроу и после до Вашингтон. Виж какво замислят и с кого се срещат.

И преди бях следил играчи от Републиката и можех да очаквам проблем.

— Какво ще се случи, ако променят плана? — попитах. — Щом пътуват с фалшиви паспорти, могат да ги използват само за да се качат на самолета и после с други да духнат за Амстердам. Няма да им е за пръв път.

Симъндс се усмихна.

— Разбирам загрижеността ти и ще я имаме предвид. Но те няма да променят плана.

Лин ми подаде лист хартия.

— Това са подробностите за полета. Купили са билетите вчера в Белфаст.

На вратата се почука. Кафетата. Едната чаша беше с картинка на тасманийски дявол, другата — с лозарска каруца и третата — чисто бяла. Останах с впечатлението, че за Лин и Симъндс това е второ кафе.

Симъндс взе бялата, Лин избра каруцата, а за мен остана тасманийският дявол.

— Кой ги поема от Белфаст до Шанън?

— Всъщност, Юън — отвърна Симъндс. — Той ги следи и в момента. В Шанън ще ти ги предаде.

Усмихнах се при споменаването на името „Юън“. Вече бях вън от системата и ме използваха само за нелегални операции. Единствената причина да го правя бе фактът, че с парите щях да финансирам нещо друго. Още не знаех точно какво — бях трийсет и седем годишен мъж с много неща наум. Юън обаче продължаваше да се чувства част от системата. Все още изпитваше чувството за морална отговорност да се бори на страната на доброто — каквото и да означаваше това — и щеше да остане там, докато не го изритат.

Симъндс ми подаде някаква папка.

— Прегледай я — каза той. — Тринайсет страници са. Искам сега да се подпишеш за нея и когато свършиш, да я предадеш на екипажа на самолета. Успех.

— Веднага ли тръгвам? — попитах. — Не си нося паспорта.

— Паспортът ти е тук — отвърна Лин. — Носиш ли си другите документи?

Погледнах го така, сякаш ме бе обидил.

Паспортът, шофьорската книжка и кредитните карти са основното изискване за добро прикритие. От тук нататък агентът продължава да го изгражда, като използва кредитните карти, за да купува разни неща или, може би, да се абонира за списания и клубове. Картите ми бяха в мен, както винаги, но не и паспортът ми. Онзи, който ми даде Симъндс, навярно беше специално приготвен тази сутрин, безукорен чак до визите и износения вид.

Нямах време да си допия кафето. Секретарят отново влезе и ме изпрати до долу. Преди да тръгна, се разписах във външния офис за документите — тринайсет страници с информацията, и трябваше да се разписвам за всеки поотделно. После и за папката, в която бяха поставени. Шибана бюрокрация.

Навън ме очакваше автомобил. Скочих на предната седалка. Като хлапе гледах как се возят хората и си казвах: „Тия за какви се мислят, мамицата им?“ Поведох неангажиращ разговор с шофьора и навярно го отегчих до смърт, но така се чувствах по-добре.

На летището за хеликоптери „Батърсий“ ме очакваше граждански „Скуиръл“ с бавно въртяща се перка. Преди да се кача, трябваше да свърша още нещо: от външен телефон позвъних на семейството, което ме прикриваше, хора, които при нужда щяха да гарантират за мен. Нямаше да предприемат каквито и да е стъпки в моя защита, но ако ме хванеха, можех да заявя на полицията: „Ето къде живея — телефонирайте им и ги питайте“.

Отговори ми мъжки глас.

— Джеймс, тук е Ник — казах аз. — Току-що ми се отвори възможност да ида на гости на едни приятели в Щатите. Може да ме няма седмица–две. Ако отсъствам повече, ще се обадя.

Джеймс разбра.

— Преди два дни разбиха апартамента на съседите Улмот, а ние заминаваме да видим Боб в Дорсет за Великден.

Необходимо бе да съм информиран за тези неща, защото ако живеех там за постоянно, щях да ги зная. Дори всяка седмица ми пращаха местния вестник на този адрес.

— Чао, приятел. Когато видиш онзи твой син, кажи му, че все още ми дължи една почерпка.

— Разбира се… Приятно прекарване.

Докато летяхме над Ирландско море, отворих папката и прелистих материалите. Нямаше нужда да си правя труда. Единственото, което се знаеше със сигурност, беше, че двете момчета са си купили билети до Вашингтон и моите шефове искаха да разберат защо. Искаха да знаят с кого ще се срещнат и какво ще се случи после. От собствен опит бях наясно с това, че възможността за провал е огромна. Даже да спазеха сценария и да отлетяха за Вашингтон, как бих могъл да ги следя навсякъде? Те бяха двама, а аз само един — и като принципна мярка против проследяване, със сигурност щяха да се разделят по някое време. Но, хей, в крайна сметка Фирмата ме държеше за топките!

Ако се съдеше по документите, изглежда бяхме стигнали до онова време на годината, когато всички събирачи на средства за ВИРА поемаха за Бостън, Ню Йорк и Вашингтон — и дори за Тюсон, Аризона, за да привличат пенсионирани ирландско–американски симпатизанти. Очевидно залавянето на десет тона експлозиви и оръжие по време на обиск в склад в северен Лондон през септември 1996–та бе довело до финансова криза. ВИРА още не беше стопила докрай банковата си сметка, но активизирането на законното събиране на средства в Северна Ирландия показваше, че там започват да стават нервни. Имаше и други, не толкова публични, начини за осигуряване на пари. Бях сигурен, че целта на новите ми приятели е тъкмо такава.

Освен това все още не знаех нищо за конкретната си работа. Нямах информация за прикритието на играчите и къде точно отиват. Беше ми известно само кои са и как изглеждат. Прочетох, че Майкъл Кер бил член на АБЧ в Саут Арма и участвал в четири нападения с минохвъргачки срещу бази на специалните части. Носел също отговорността за десетки изстрели срещу силите за сигурност. Дори веднъж бил раняван, но избягал на юг. Жилаво момче.

Същото би могло да се каже и за Морган Макгиър. След кариерата на боец в граничната зона на Саут Арма, трийсет и една годишният строителен работник бил повишен и включен в групата за сигурност на ВИРА. Работата му там била да открива и разпитва доносници. Любимият му метод на разпит бил с бормашина „Блек Декър“.