Сбогом на глупаците

6.

Когато наближихме, видях, че между „Бест Уестърн“ и пътя има редица едноетажни офиссгради. В момента гледахме към гърба на хотела.

Озърнах се наоколо и забелязах, че пресечките, които водеха отпред, бяха на километри от нас. Реших да преминем напряко. Движението беше натоварено и магистралата не бе предвидена за пешеходци. Поне имаше светофари, които забавяха колите. Стиснах ръката на Кели, докато чакахме възможност да пресечем. Вдигнах поглед към небето — облаците се бяха сгъстили и скоро щеше да завали.

Шофьорите, които навярно никога преди не бяха виждали тук нахални пешеходци, бясно надуха клаксоните, но ние стигнахме до отсрещната страна и прескочихме ниския парапет, за да се качим на тротоара. Пресякохме малък пустеещ участък, за да излезем на хотелския паркинг. Докато вървяхме покрай редиците от автомобили, запомних броя букви и цифри на регистрационните номера от Вирджиния.

„Бест Уестърн“ бе голяма, правоъгълна четириетажна сграда, изградена в архитектурния стил на осемдесетте години. Стените бяха бетонни и боядисани в отвратителен жълтеникав цвят. Докато се приближавахме към рецепцията, се опитах през прозореца да погледна вътре. Не исках да видят, че идваме откъм паркинга, защото щеше да е странно да изминем целия този път без преди това да проверим дали има свободни стаи и после да разтоварим багажа си. Надявах се, че Кели ще мълчи, когато влезем вътре. Исках само да си свършим работата и пак да излезем навън, все едно, че отиваме при мама в колата.

— Просто поседи тук — прошепнах й аз във фоайето. — Отивам да взема стая. — Дадох й туристическата листовка, която лежеше на един от столовете, но тя не й обърна внимание.

До кафемашината в ъгъла имаше голям телевизор. Предаваха футболен мач. Приближих се до служителката на рецепцията — около четирийсет и пет годишна жена, която си мислеше, че още е на двайсет и четири, зяпаше мача и навярно си мечтаеше за някой от нападателите.

— Трябва ми семейна стая за една нощ, моля — с широка усмивка обявих аз.

— Разбира се, господине — отвърна тя, все едно че беше завършила с отличие училището по чар на „Бест Уестърн“. — Попълнете този формуляр, ако обичате.

Докато започвах да пиша, попитах:

— Между другото, колко струва стаята?

— Шейсет и четири долара плюс ДДС.

Повдигнах вежди, за да покажа, че това са много пари за семеен мъж като мен.

— Зная — усмихна се жената. — Съжалявам.

Тя взе кредитната ми карта и аз попълних формуляра с фалшиви данни. Правех го откакто се помнех, лъжех в хотелските бланки, като си придавах спокоен вид, но всъщност погледът ми бягаше четири въпроса напред. Попълних и автомобилен регистрационен номер, а в графата за брой наематели вписах: „двама възрастни и едно дете“.

Служителката ми върна картата.

— Заповядайте, господин Стамфърд. Вашата стая е 224. Къде е колата ви?

— Точно зад ъгъла. — Разсеяно махнах с ръка към задната част на хотела.

— Добре, ако паркирате до стълбището, ще видите автомати за кола и лед. Качете се, завийте наляво и стая 224 точно от лявата ви страна. А сега ви желая приятен ден!

Можех да опиша стаята още преди да прекарам електронната карта през ключалката и да отворя вратата: телевизор, две двойни легла, два стола и тъмен дървен фурнир, типичната мания на американските архитекти на хотели.

Побързах да настаня Кели, за да мога да използвам телефона. Взех дистанционното управление и започнах да превключвам каналите с надеждата да намеря детско предаване. Накрая попаднах на някакъв анимационен филм.

— Спомням си го, адски е хубав. Да го гледаме, а?

Тя седеше на леглото и ме наблюдаваше. Изражението й показваше, че тази екскурзия не й допада много–много. Разбирах я.

— Кели — казах аз, — ще те оставя само за няколко минути, защото трябва да телефонирам. Докато съм навън, ще взема нещо за пиене. Искаш ли кола? Или бонбони?

Момичето изобщо не реагира, затова просто продължих:

— Ще заключа вратата, а ти няма да отговаряш на когото и да е. На никого, разбираш ли? После ще си отключа сам. Поседи тук и си почини, а аз ще се върна само след около пет минути. Става ли?

Отново никаква реакция. Закачих на вратата табелка „Не пречете“, проверих дали съм взел електронната карта и излязох.

Закрачих към телефонната кабина на улицата, защото не исках Кели да чуе разговора, който щях да проведа. Не знаех кой знае колко за децата, но си спомнях, че когато бях седемгодишен, вкъщи не ставаше нищо, без аз да забележа. За всеки случай бях взел и мобифона на Кев от джоба на сакото му. Включих го и поисках идентификационен номер. Опитах с два основни — обичайния фабричен номер, четири нули и после 1234. Нищо. Не можех да опитвам повече — при някои телефони можеш да грешиш само три пъти и после апаратът автоматично прекъсва. Изключих го и го прибрах обратно в джоба си. По-късно щях да попитам Кели за номера.

Завих наляво през паркинга и се насочих към телефонните кабини край пътя. Известно време обмислях какво точно да кажа, после набрах Лондон.

Започнах завоалирано:

— Току-що свърших работа и съм във Вашингтон, на гости на стар приятел. Преди десет години бяхме колеги. Сега работи тук за американското правителство. — Очертах проблема и накрая прибавих, че двамата с Кели се нуждаем от помощ.

Завоалираното обяснение не е някакъв вълшебен код. Просто се опитваш да внушиш какво става и в същото време взимаш мерки срещу евентуално подслушване. Изобщо не можеш да заблудиш професионалистите — за тази работа си има шифри и прочее. Но единственото, което трябваше да знаят в Лондон, бе, че съм загазил, че детето на Кев е при мен и че ми трябва помощ. При това спешно.

— Ще предам съобщението. Имате ли номер за връзка?

— Не. Ще телефонирам пак след един час.

— Добре, дочуване.

Тези жени не преставаха да ме удивляват — абсолютно никога не се вълнуваха от каквото и да е. Сигурно на съпрузите им не им беше лесно в събота вечер.

Затворих слушалката и докато крачех към бензиностанцията, се почувствах малко по-добре. Знаех, че Фирмата ще реши проблема. Навярно щеше да им се наложи да се свържат с някоя голяма клечка в Щатите, за да ме измъкнат от лайната, но за какво иначе са приятелите? Нямаше да се спрат пред нищо, и не толкова, за да ми помогнат, а за да са сигурни, че операцията им ще остане в тайна.

Опитвах се да гледам на нещата откъм светлата им страна, нещо, за което времето изобщо не ми помагаше. Когато излизах от хотела, започваше да ръми и сега вече барабанеше истински дъжд. С малко късмет довечера Фирмата щеше да ни прибере. Щяха да се погрижат за Кели, а мен щяха да върнат в Англия за поредния разговор без кафе и бисквити.

Взех от бензиностанцията нещо за ядене и пиене, за да можем да останем в стаята надалеч от любопитни очи, както и малко сладкиши, за да ни помогнат да убием времето; после пресякох пътя и се върнах в хотела.

Докато отварях нашата врата, казах:

— Донесъл съм цяла купчина с разни неща — бонбони, сандвичи, чипс — даже съм ти взел да четеш един роман на ужасите.

Бях решил, че е по-добре да купя цяла купчина с тези разни неща, за да я разсея, отколкото да се опитвам да я прегръщам и утешавам. Така или иначе, нямаше да мога да го направя.

Тя лежеше, на леглото в абсолютно същото положение, в което я бях оставил, и гледаше към телевизора, но без да го вижда. Очите й бяха изцъклени.

Докато оставях покупките си на другото легло й предложих:

— Знаеш ли, струва ми се, че в момента ти трябва една хубава гореща баня. Даже съм ти купил шампоан за вана.

Може би ваната щеше да й помогне да излезе от кататоничното си състояние. Освен това, когато предадях Кели на Фирмата, исках да видят, че съм направил за нея всичко възможно. В края на краищата Кели бе дъщеря на мой приятел.

Пуснах крановете и извиках назад към стаята:

— Хайде, събличай се.

Тя не отговори. Върнах се в стаята, седнах на ръба на леглото и започнах да я събличам. Мислех си, че ще се съпротивлява, но тя седеше апатично, докато й свалях ризата и фланелката.

— Ти си събуй дънките — казах аз. Кели беше едва седемгодишна, но се чувствах неловко да й събувам панталона. — Хайде, разкопчай се. — Накрая трябваше да го направя аз. Тя блуждаеше някъде надалеч. — Има адски много сапун и шампоан. Искаш ли да ти помогна да си измиеш косата?

Кели седеше неподвижно във водата. Подадох й сапуна, но тя само го погледна.

Наближаваше време отново да телефонирам в Лондон. Поне нямаше да се налага да излизам навън — тя нямаше да ме чуе от банята. За всеки случай оставих телевизора включен.

Даваха някакъв странен анимационен филм за четири получовеци, полуакули. „Уличните акули“. Набрах Лондон.

Незабавно чух:

— Идентификационният ви номер, моля?

Дадох го. Жената продължи:

— Един момент.

Няколко секунди по-късно телефонът замлъкна.

Странно. Набрах отново, дадох номера си и връзката отново прекъсна.

Какво ставаше, мамка му? Опитах се да се успокоя, да си внуша, че е случайно. Но всъщност знаех истината — беше нарочно. Или нещо не бе наред с телефонната линия. Нямаше смисъл да се чудя. Трябваше да действам.

Върнах се в банята.

— Телефонът не работи — започнах аз. — Само ще прескоча до онзи на улицата. Трябва ли ни нещо от магазините? Знаеш ли какво, по-късно ще излезем заедно.

Тя не откъсваше поглед от плочките на отсрещната стена.

Извадих я от ваната и я увих с хавлия.

— Вече си голямо момиче. Можеш сама да се избършеш. — Взех от тоалетния несесер четка за коса и завлякох Кели обратно в стаята. — После се среши и се погрижи да си суха и облечена, когато се върна. Можем да идем някъде. Не отваряй вратата на никого, става ли?

Отговор нямаше. Изключих телефона и излязох.