Сбогом на глупаците

24.

Следващото нещо, което трябваше да атакувам, бяха алармите, което означаваше да неутрализирам телефонните линии. Един от подаръците на Пат бе прекъсващо устройство — черна електронна кутия, приблизително двайсет на петнайсет сантиметра. От нея излизаха шест различно оцветени жици, завършващи с щипки, определена комбинация от които трябваше да се свърже с телефонния кабел. Ако се задействаше, на теория алармената инсталация в сградата трябваше да прати сигнал до наблюдателната станция или полицията. В нашия случай обаче той нямаше да стигне дотам, защото прекъсвателното устройство щеше да е заело всички линии.

Доближих уста до ухото на Кели и пошушнах:

— Сега можеш да ми помогнеш още малко. — Прибрах часовника обратно в сака, взех го и тръгнах покрай противопожарните изходи към разклонителните кутии.

Извадих от чантата друг артикул от списъка на Пат — двуметров квадрат дебел затъмнителен плат, от онзи, който използват фотографите.

Намигнах на Кели.

— Друг фокус. Ще имам нужда от теб, за да ми кажеш дали действа. — Говорех съвсем тихо. Нощем шепотът понякога се чува също толкова надалеч, колкото и нормалната реч. Отново се доближих до ухото й. — Трябва да сме адски тихи. Ако искаш нещо да ми кажеш, просто ме потупай по рамото и когато се обърна към теб, можеш да говориш в ухото ми. Разбираш ли?

— Да — отвърна в ухото ми тя.

— Страхотно, защото тъкмо така правят шпионите. — Сложих си гумените ръкавици.

Тя стоеше там, със сериозно изражение на лицето, но изглеждаше доста тъпо с обърнатия си наопаки дъждобран и качулката.

— Ако забележиш каквато и да е светлина — казах аз, — искам да ме потупаш по рамото. Ясно?

— Да.

— Добре, застани хей там, до стената. — Накарах я да заеме позиция така, че да вижда и оградите, и храстите.

— Сега, заставаш неподвижно. Ако видиш или чуеш нещо, потупай ме по рамото.

— Да.

— Потупай ме по рамото даже светлината да е съвсем слаба. Ясно?

— Да.

Отидох при разклонителните кутии, преметнах плата върху раменете си, включих фенерчето с червен филтър и се захванах за работа.

Бях се занимавал с прекъсвателни устройства много пъти. Захапах фенерчето между зъбите си и започнах да свързвам жиците с телефонния кабел в различни комбинации. Когато щипките захапваха, се включваха различни лампички. Целта беше да светнат и шестте червени. Когато го постигнах, линиите бяха заети. Отне ми само десетина минути.

Оставих прекъсвателя между кутиите за електричеството и газа. Надявах се само да няма и звукова аларма, но вече бях видял, че бюджетът им стига само за един външен детектор.

Свалих покривалото, навих го и го подадох на Кели.

— Ще трябва да го подържиш, защото след малко пак ще ми трябва. Забавно е, нали?

— Да. Но ми е студено.

— Съвсем скоро ще влезем вътре и ще се стоплиш. Не се безпокой.

След поредното разузнаване се приближих до вратата. Следващата стъпка от операцията бе влизането.

Американците масово използват обикновени секретни ключалки. Има три основни начина да се справиш с тях. Първият, най-лесният, е просто да си направиш дубликат от ключа. Вторият се нарича „явен взлом“. Взимаш титанов ключ с големината на ключалката и го набиваш вътре с чукче. После прикрепваш за него специален лост, натискаш надолу и той изтръгва навън целия цилиндър. Тази нощ явният взлом не ми вършеше работа, защото исках да вляза и да изляза, без някой да разбере. Трябваше да използвам третата възможност.

За тази цел бях получил от Пат специално устройство, напомнящо малък пистолет. Заострената му предна част влиза в ключалката, ти бързо натискаш „спусъка“ няколко пъти един след друг и той кара острието да подскача, предавайки ударната сила на щифтовете на заключващия механизъм. Когато щифтовете заемат съответното положение, използваш отделен гаечен ключ, за да завъртиш цилиндъра. Това устройство може да отвори повечето врати с такива ключалки за по-малко от минута.

Отново се завих с покривалото, включих фенерчето и го захапах. Нагласих гаечния ключ и леко го натиснах обратно на часовниковата стрелка, в посоката, в която очаквах да се завърти ключалката. После вкарах острието на устройството и започнах бързо да натискам спусъка. Ключалката обаче не се отвори, затова го настроих на по-голяма ударна сила и отново опитах. След малко чух щифтовете да падат и ключалката се завъртя. Най-после вратата поддаде.

Открехнах я съвсем леко. Напрегнато очаквах да чуя воя на алармата. Нищо. Усмихнах се на Кели, която стоеше притисната към стената до мен и силно превъзбудена. Отново затворих вратата, за да не се вижда светлината вътре.

— Когато влезем, не трябва да пипаш нищо, освен ако не ти кажа, става ли? — Тя кимна.

Съблякох гащеризона, обърнах го наопаки и го прибрах в сака. После си свалих обувките и те отидоха на същото място. Обух си чифт гуменки, което означаваше, че вътре щях да се движа бързо и тихо и че нямаше да измажа всичко с кал.

През 1991–ва едва не се прецакахме при „изтеглянето“ на документи от офисите на БССИ в Лондон. Пратиха ни в банката десет часа преди да пристигнат момчетата от Службата за тежки измами, за да я затворят. Работата беше толкова припряна, че „експертът“, дребно плешиво човече, трябваше да дойде с нас, за да прегледа документите. Оказа се напълно неподготвен. Накарахме го да ходи по чорапи. Той обаче остави по полираните подове потни следи, които даже Кели би могла да разпознае. Четиримата загубихме повече време да чистим след него, отколкото ни трябваше, за да не допуснем информацията да стане публично достояние.

Тази вечер нямаше проблеми: подът бе застлан с килими. Съблякох дъждобрана на Кели, възстанових нормалния му вид и я накарах да си събуе обувките и да ги прибере в сака.

За последен път огледах района, за да съм сигурен, че не съм оставил нищо навън.

— Сега влизаме вътре, Кели. За първи път в цялата история малко момиче като теб се занимава с шпиониране. Но трябва да правиш каквото ти кажа, не забравяй.

Тя прие мисията.

Взех сака и двамата застанахме отляво на вратата.

— Когато я отворя, просто направи две крачки и ми остави достатъчно място да вляза след теб.

Не исках да й внушавам как да се държи, ако нещо се обърка, защото не беше редно да я плаша. Исках всичко, което правя, да изглежда така, сякаш няма начин да не стане.

— На три: едно, две, три. — Отворих вратата до половината и тя влезе. Последвах я, затворих зад себе си и заключих. Готово. Бяхме вътре.

Тръгнахме по коридора, търсейки стълбището за втория етаж. През стъклените врати в края на коридора виждах предната част на сградата. Беше точно както очаквах: бюра, кантонерки, канцеларско оборудване. От двете ни страни имаше други офиси и стая за фотокопиране. Климатичната инсталация работеше.

Открих стълбището зад отключена летяща врата наляво по коридора. Внимателно отворих вратата, така че да не изскърца, и пуснах Кели да мине пред мен. Стълбището бе тъмно. Включих фенерчето и го осветих. Започнахме бавно да се изкачваме.

Колкото и да пазехме тишина, акустиката беше добра и червената светлина плашеше Кели.

— Ник, това не ми харесва! — разтреперано изрече тя.

— Ш–ш–шт! Всичко е наред, не се тревожи, двамата с татко ти го правим през цялото време. — Хванах я за ръка и продължихме нагоре.

Стигнахме до вратата. Отваряше се към нас, защото бе противопожарен изход. Оставих сака, притиснах устни до ухото на Кели и тайнствено повторих „Шшш!“, като се опитвах да направя така, че преживяването да й се стори вълнуващо.

Бавно открехнах вратата и погледнах към коридора. Също като на долния етаж, осветлението беше включено и всичко изглеждаше пусто. Вслушах се, отворих още малко вратата, за да пусна Кели, и й посочих къде искам да застане. Детето изглеждаше много по-доволно сега, когато отново бе на светло.

Оставих сака до нея.

— Изчакай малко тук. — Завих надясно покрай тоалетните и помещение без врата, в което имаше автомати за кола, кафе и вода. До него видях стаята за фотокопиране. Отидох до противопожарния изход, свалих резето и проверих дали се отваря. От другата страна няма нищо, което да пречи на вратата. Ако нещо се прецакаше, имахме отворен път за бягство.

Отново взех сака и двамата с Кели тръгнахме по коридора, към предната част на сградата. Стигнахме до същите стъклени врати като на първия етаж, които водеха към участък с открит план. Виждах всички офиси. Очевидно тукашните ръководители обичаха да държат хората си под око.

Прозорците бяха на петнайсетина метра от нас. Светлините от улицата и от коридора хвърляха зловещо сияние. Надясно имаше друга стъклена врата, която водеше към нов коридор.

Ясно ми беше какво търся, но нямах представа къде да го открия. Знаех само, че със сигурност няма да е в тази част на сградата.

Погледнах надолу и се усмихнах на Кели. Тя бе щастлива, също както би бил и баща й. Като внимавахме да сме надалеч от прозорците, ние се насочихме към стъклената врата на отсрещната стена.

По пътя ни се виждаха всякакви обичайни канцеларски неща, табла за обяви, благодарствена картичка от някой си, на когото му се родило бебе. На повечето бюра стояха подобни семейни снимки в рамка. Накъдето и да погледнех, виждах плакати от типа „Победителите никога не се отказват“ или „Не можеш да откриеш нови океани, докато не събереш смелост да изгубиш от поглед брега“. Спомних си, че на стената на централата на САС от години висеше плакат, изобразяващ голяма кошара, пълна е овце. Надписът гласеше: „Или бъди водач, или следвай другиго, или се махни от пътя“.

Минахме през стъклената врата. Коридорът беше широк около три метра. По чисто белите стени не се виждаха плакати, нито саксии с растения, а само голям пожарогасител до вратата. Силното луминесцентно осветление ме накара за миг да затворя очи. Десетина метра нататък коридорът се разклоняваше. Видях офиси. Когато тръгнахме към тях, оставих сака на земята и дадох знак на Кели да остане при него.

— Недей да докосваш нищо!

Бравите на всички врати представляваха големи метални топки със секретна ключалка по средата. Проверих всяка от тях, като дърпах топките към себе си, за да не вдигам шум, после леко ги завъртах. В този коридор имаше седем стаи и всичките бяха заключени. Това просто означаваше, че ще трябва да използвам отключващото устройство.

Върнах се при сака. Хлапето стоеше до него и отчаяно копнееше за някаква работа.

— Кели, сега сериозно ще трябва да ми помогнеш. Стой където ти посоча и ми казвай, ако идва някой, става ли? Налага се да направя същото като навън и пак се нуждая от помощта ти.

Кимване след кимване.

— Много е важно — продължих аз. — Това е най-важната работа за тази нощ. И трябва да сме адски, адски тихи, ясно?

Отново кимване.

— Ще трябва също да пазиш сака, защото вътре има ужасно ценни неща. Ако забележиш нещо, просто ме потупай по рамото, като преди.

След това извадих устройството за отключване.

Отворих първата врата, проврях глава вътре, уверих се, че не виждам прозорци и включих осветлението. Просто поредният офис, около шест на четири и половина метра, с два телефона, снимка на нечия съпруга, две кантонерки, много семпла мебелировка. Нищо напомнящо онова, което търсех. Не проверих в кантонерките. Първият поглед е съвсем бегъл — няма нужда да си губиш времето на едно място само за да разбереш, че онова, което ти трябва, е на бюрото в съседната стая.

Не заключих вратата, защото можеше да се наложи да се върна. Оставих я открехната, погледнах към Кели, която стоеше на пост, вдигнах окуражително палец и тя се усмихна. Имаше да върши важна работа.

Влязох в офис номер две. Абсолютно същите канцеларски боклуци: органайзер с пъстри лепенки, надписи, съобщаващи, че пушенето е строго забранено, чаши за кафе. Офисите са отражение на хората, които работят в тях — тъкмо затова е толкова важно нищо да не се оставя не на място. Щяха да го забележат.

Продължих нататък по коридора и ето ме — в офис номер три. Същото. Четири: същото. Започвах да се чувствам като на лов за диви патици.

Потеглих към другите три офиса в отсрещното крило на коридора. Докато минавах покрай Кели, тя се опита да изглежда още по-ангажирана. Вдигнах палец и продължих към номер пет.

Помещението бе много по-голямо от другите. Имаше две канапета едно срещу друго с масичка за кафе помежду им, върху която бяха подредени списания; дървени кантонерки, дипломи в рамки и всякакви подобни глупости по стените. Но нищо, напомнящо за онова, което търсех.

Зад голямото бюро и кожения въртящ се стол обаче мернах друга врата. Вкарах в действие отключващото устройство и вътре намерих кантонерки, невероятно скъпо тапицирано с кожа бюро и въртящ се стол. На бюрото имаше компютър. Не беше свързан с друга машина, нито пък в мрежа. В стаята липсваше телефон. Може би това бе ключовият обект.

Независимо дали представляваше фиброоптичен кабел, контролиращ бази за изстрелване на Скуд, или съвсем малък компонент в контролната зала на атомна електростанция, ключовият обект трябваше да бъде охраняван. Случеше ли се с него нещо, всичко останало излизаше от действие. За да унищожиш даден обект, може и да не са ти нужни петдесет килограма експлозиви — ако успееш да откриеш ключовия обект, понякога е достатъчен само един удар със средно голям чук. Набързо проверих останалите два офиса и се уверих, че трябва да се съсредоточа върху вътрешното помещение.

Върнах се при сака и извадих полароида. Кели продължаваше да работи за златната си звезда за най-добър шпионин. Усмихнах се.

— Струва ми се, че го открихме, миличка!

Тя също ми се усмихна. Нямаше си понятие за какво говоря.

Снимах външния офис: бюрото, две панорамни снимки на стаята, масичката за кафе с разположението на списанията върху нея, всички чекмеджета. Заснех общо осем кадъра. Вече знаех точно как е изглеждало всичко при влизането ми, така че когато си тръгнех, да съм в състояние да го оставя в същия вид.

Подредих снимките на пода до вратата. Боклукът от фотоапарата отиде право в джобовете ми.

Докато чаках снимките да се фокусират, излязох, взех сака и отведох Кели с мен във външния офис.

— Моля те да ми кажеш, когато тези снимки са напълно готови. Внимавай да не докосваш нищо, но най-важното е да ме повикаш за снимките. Преди татко ти вършеше тази работа.

— Наистина ли?

Затворих вратата зад нас и пъхнах отдолу две запънки, после влязох във втория офис и повторих процедурата с полароида. Днес тук не бяха влизали чистачки. Кошчетата в другите офиси бяха празни, но в тези две стаи не бяха докоснати — очевидно хората, които работеха тук, си чистеха сами. Още един признак за секретност. Докато обикалях из малкото помещение, видях до кантонерката машина за унищожаване на документи. Все още обаче не знаех какво се пази в тайна. Наредих снимките на пода и се върнах във външния офис.

Надникнах над рамото на момичето и попитах:

— Как са?

— Една е почти готова, виж!

— Страхотно. Работа на татко ти също беше да събере и другите снимки. — Посочих към онези на килима до втората врата. — Но една по една, а после внимателно ги подреди точно тук. — Обясних й, че искам да са до стената. — Ще се справиш ли?

— Да. Ясно. — Тя се отдалечи.

Върнах се във вътрешния кабинет и хвърлих бърз поглед на компютъра. Беше включен, но се виждаше скрийнсейвърът. Кели постоянно влизаше и излизаше, за да пренася снимките една по една, като че ли бяха бомби.

Натиснах един от бутоните. Не исках да докосвам мишката, защото можеше да е оставена в специално положение. На екрана се появи Уиндоус 95 и се разнесе сигналът на „Майкрософт“ — което ме зарадва.

Върнах се при Кели, която все още зяпаше към снимките.

— Виж — каза тя, — има и още готови!

Кимнах, докато ровех в сака за дискетата с търсеща програма. Не бях толкова добър с компютрите, колкото шестнайсетгодишните в Лондон, които проникваха в компютърната отбранителна система на ВВС на САЩ, но знаех как да използвам програмата. Просто трябваше да вкарам дискетата във флопито и тя се задействаше, търсеше пароли, проникваше в програми. Нищо не можеше да й се опре.

Изправих се.

— Няма да се бавя — усмихнах се аз. — Ела да ми кажеш, когато всички са готови, за да ги видя.

Приковала очи в снимките, Кели просто кимна. Докато влизах във вътрешния офис, погледнах към следите от стъпките ни по килима. Когато свършехме, щях да ги загладя.

Вкарах дискетата и я стартирах. Най-хубавото на тази програма беше, че трябваше да отговориш само на два въпроса. Разнесе се сигнал и първият се появи на екрана:

„Искате ли да продължите с XI2222?“

Натиснах „Да“ и програмата отново заработи. Дискетата бръмчеше и прещракваше. Следващият етап щеше да отнеме няколко минути.

Погледнах към кантонерката — щях да я отворя за нула време.

Отидох при сака и извадих онова, което официално се наричаше „комплект за тайно проникване“, но което всъщност беше само чантичка с шперцове. Представляваше черен кожен калъф с шейсет най-различни инструменти, предназначени за ефикасно отключване на повечето видове ключалки.

Прозорецът на компютърния екран показваше, че търсещата програма е приблизително по средата, така че се заех да отворя кантонерката. Ключалката бе стандартна, нямах проблеми. Съдържанието не означаваше нищо за мен. Като че ли имаше само някакви формуляри и документи, сметки и фактури.

Погледнах към екрана. Още малко.

Търсещата програма беше разработило осемнайсетгодишно вундеркиндче, което правеше такива чудеса с проникването в компютърни системи, че „Бритиш Стийл“ биха дали всичко, за да го пипнат за гушата. Обличаше се като бездомник и си бръснеше главата. Правителството, пръскаше стотици хиляди лири в опит да разработи начини за влизане в компютърни програми, само за да открие след арестуването му по съвсем друг повод, че този осемнайсетгодишен хлапак е сътворил най-страхотната търсеща програма, която някога е била създавана.

Чух сигнала, програмата бе завършила. Появи се малък прозорец с надпис: „Парола: Co0C1време!“. Хм, оригинално. Обикновено се използваше името на нечия съпруга, рождена дата на член от семейството или автомобилен регистрационен номер. После на екрана се появи: „Искате ли да продължите?“

Естествено, че исках, мамка му! Натиснах „Да“ и влязох в програмата. Отидох при сака и извадих портативно флопи, кабели и няколко дискети.

Върнах се при компютъра, свързах флопито и го включих в електрическата мрежа. Щях да копирам всичко: програми, системни файлове, изобщо абсолютно всичко.

Сега трябваше да използвам мишката. Заснех с полароида положението й, но въпреки това внимателно я разгледах, преди да я докосна.

Избрах всички файлове. Машината забръмча и започна да изсмуква информация върху моите дискети. Върнах се при кантонерката и отново поразгледах съдържанието й, без да зная какво точно търся. Просто се опитвах да видя дали има нещо, което да ми се струва познато.

Компютърът сигнализира. Появи се съобщение, което ме информираше, че програмата се нуждае от нови инструкции. Беше открила нова парола и искаше да знае дали да продължи.

Натиснах „Да“.

Машината забръмча. Погледнах към Кели. Продължаваше да стои до снимките, но си играеше с въображаем спътник. Също като баща си — бях й дал да върши работа, а тя бе забравила за нея.

— Кели, ела при мен. Ако тази машина пак ми зададе въпрос, може да не забележа — нали ще я наглеждаш?

— Добре. — Това не беше точно вълнуващата задача, на която се надяваше.

Тя седна на пода с гръб към стената, вдигна поглед към мен и заяви:

— Ник, ходи ми се до тоалетната.

— След малко, скоро свършваме. — Точно като в детските ми години: седях в колата и възрастните не ме възприемаха сериозно — „Скоро ще стигнем, Ник, точно зад онзи ъгъл“.

Кели щеше да издържи.

— След малко ще те заведа — казах аз.

Сигнал. Натиснах „Да“.

— Ама наистина — отново рече Кели, — много ми се ходи до тоалетната.

Не успях да намеря подходящите за седемгодишно дете думи. Накрая глупаво попитах:

— По голяма нужда ли ти се ходи, или по малка?

Тя безизразно ме погледна. Какво бих могъл да направя? Използването на тоалетна на такова място никога не е препоръчително заради шума и видимите следи. Не трябва да оставяш нищо на мястото и тъкмо затова бях купил бутилка портокалов сок, за да пикая в нея. За други случаи имах специална найлонова торбичка. Не можех да си представя, че Кели ще е в състояние да го направи в шишето, докато държа торбичката под дупето й. Това беше едно от нещата, на които, за разлика от татко си, тя не бе способна.

— Ходи ми се, ходи ми се… — изхленчи Кели и започна да кръстосва крака. После се изправи и заподскача нагоре–надолу.

— Добре, отиваме. Хайде, ела с мен.

Само това ми липсваше! Но не можех да я оставя да го направи върху килима.

Хванах я за ръка. Извадих запънките от вратата на външния офис, внимателно я отворих и проверих в коридора.

Минахме през откритото пространство и през стъклената врата излязохме в противопожарния коридор. Отидохме в тоалетната и включихме осветлението. Бедното дете, толкова бързаше да си събуе панталоните, че едва можа да се справи с копчетата.

Губех ценно време. Трябваше да се върна при компютъра, а тя можеше да остане и пет минути в тоалетната. Отстъпих назад и казах:

— Не мърдай никъде и после не пускай водата, аз ще го направя. Отивам при компютъра само за минута и веднага се връщам. Не забравяй, пази тишина!

Точно в този момент на нея изобщо не й пукаше къде отивам. Беше в собствения си рай.

Оставих я и тихо се затичах към офиса. Когато отново пуснех дискетата, щях да се върна при Кели, да събера лайната с ръка и да ги сложа в найлоновата торбичка. След това щях да започна да бърникам с четката в тоалетната чиния, докато снижа равнището на водата и после да налея вътре чиста вода от чешмата до старото равнище.

Върнах се в офиса и натиснах „Да“. После отидох при сака, за да взема найлоновата торбичка.

И тогава чух писъка.

Инстинктивно измъкнах пистолета и се залепих за стената. Проверих патронника и свалих с палец предпазителя.

Сърцето ми лудо заби. Усетих познатото стичане на студена, лепкава пот по тялото ми. Организмът ми се готвеше за битка или бягство. Писъкът идваше откъм противопожарния изход, единствения ми път за бягство. Изглежда щеше да ми се наложи да се бия.