Сбогом на глупаците

29.

Останах неподвижен. Кели ме прегърна през кръста.

— Всичко е наред, всичко е наред. Няма да ти направят нищо — излъгах я аз като евтин часовник.

Чух стъпките му вляво зад мен. Идваха откъм сервизната уличка, зад къщите, покрай които току-що бяхме минали.

— Имаш две възможности — продължи той. — Да проявиш благоразумие и да не мърдаш. И да умреш, ако направиш нещо. — Гласът принадлежеше на трийсетинагодишен мъж, точен и опитен.

Нямаше смисъл да си играя с него. Щеше да ме убие в мига, в който мръднех.

Реших да избера първата възможност.

От другата страна се разнесоха нови стъпки и някой откъсна Кели от мен.

— Ник! Ник! — извика тя, но не можех да й помогна, а тя не беше в състояние да се съпротивлява. Завлякоха я зад мен. Все още не можех да видя никого. Насилих се да се успокоя и да приема хладнокръвно развитието на събитията.

Гласът започна да ми дава инструкции със същия делови, почти приятен тон.

— Искам бавно да вдигнеш ръце и да ги сложиш на тила си. Хайде.

Подчиних се.

— Сега се завърти.

Бавно се обърнах и видях нисък, тъмнокос мъж, съвсем професионално насочил към мен пистолет. Стоеше на десетина метра разстояние, в началото на уличката. Дишаше тежко — навярно беше тичал да ни открие. Носеше костюм и забелязах американски цип. Вече знаех кой е пречукал Пат.

— Тръгни към мен.

Не можех да видя Кели. Трябва да я бяха отвели нататък, по уличката. Най-после я бяха пипнали. Представих си обезобразеното телце на Аида и закрачих към него.

— Спри. Завърти се наляво. — Много бавно, много спокойно, много уверено. Докато го изричаше, чух, че от дясната ми страна спира автомобил и с периферното си зрение видях, че е каприсът от първия мотел.

— Върви.

Влязох в уличката. Все още — нито следа от момичето.

— Застани на колене.

Коленичих. Никога не съм се страхувал особено много от смъртта — по някое време всички трябва да се разпишем. Когато се случеше, исках само да е леко и бързо. Винаги се бях надявал, че има задгробен живот, но не като прераждане на Земята. Омразна ми бе мисълта, че мога да се озова обратно, на някое ниско стъпало от хранителната верига. Но нямах нищо против онова духовно състояние, в което просто знаеш всичко, от истината за сътворението на човека до рецептата за кока–кола. Винаги съм предчувствал, че ще умра млад, но все пак още ми беше прекалено рано.

Не се случваше нищо, никой не говореше. После по уличката зад мен потегли автомобил, навярно каприсът, и фаровете му осветиха гърбовете на къщите. Виждах коленичилата си сянка върху влажния асфалт.

Двигателят продължаваше да работи и чух отваряне на врати. Някой говореше по радиостанция — имаше акцент на човек, който би трябвало да продава хотдог в Ню Йорк. Даваше указания.

— Намираме се на сервизния път за Дент и Ейвън. Откъм южната страна. Ще видиш фаровете ни. Ясно, и двамата са тук.

Стоях на колене, с ръце на тила под дъжда, докато чакахме да пристигнат другите. Чух стъпки, които идваха към мен откъм колата. Стиснах зъби и затворих очи в очакване на добрата новина. Стъпките минаха покрай мен, продължиха малко надясно и спряха.

Не чух вторият да се приближава. Само усетих тежка ръка да хваща ръцете ми на тила, докато другата ме претърсваше за оръжие. Ръката извади пистолета ми и я видях да проверява предпазителя пред лицето ми. После ме пусна и със същото движение извади прозрачна найлонова торбичка. Леко ускореният дъх на мъжа миришеше на кафе.

Секунда–две не се случи нищо, освен шумоленето на торбичката зад гърба ми. Отдясно в полезрението ми се появи човек, който приличаше на конте с модерното си сако. Мамка му, това направо си беше Армани! Трийсетинагодишен, съвършено подстриган, с тъмна, гладка кожа. Навярно се плъзгаше над земята, така че обувките му никога да не се калят. Целеше се в мен.

Някъде отдалеч чух Кели да плаче. Сигурно бе в колата. Кой знае как се беше озовала там, но поне знаех къде е. Мъжът зад мен продължи да ме претърсва и да прибира вещите ми в торбичката.

Продавачът на хотдог се държеше доста любезно с нея. Гласът му не звучеше прекалено агресивно или грубо. Сигурно имаше деца.

— Всичко е наред, всичко е наред — каза той. — Как се казваш?

Не я чух да отговаря, но затова пък чух него:

— Не, млада госпожице, името ти не е Джоузи. Мисля, че се казваш Кели.

„Браво, малката, поне се опита!“

На около сто и петдесет метра надолу, на главния път спряха светлини.

Вече всичките ми неща бяха в найлоновата торбичка в ръцете на онзи, който стоеше зад мен. Все още бях на колене с ръце на тила и „Армани“ висеше от дясната ми страна.

Зад мен се разнесоха стъпки на още хора. Надявах се да са минувачи, които да съобщят за сцената. Но на кого? Надеждите ми угаснаха, когато чух шофьора да излиза и да изрича:

— Всичко е наред, момчета, всичко е под контрол. Тук няма нищо за гледане.

Обърках се. Как можеха просто така да казват на хората да се разкарат — освен ако не бяха представители на закона. Може би все пак имаше някаква искрица надежда, може би щях да изляза сух от тази история. Все още ми оставаше дискетата. Навярно бих могъл да се спазаря с тях.

Новопристигналият автомобил спря на около пет метра и от него излязоха трима души — шофьорът и още двама. Отначало бяха в сянка и не можех да видя лицата им, но после единият застана пред фаровете на другата кола. И тогава разбрах, че наистина съм я загазил: беше Лутър!

Изглеждаше малко уморен и не се хвърли да ме разцелува. Под светлината на фаровете приличаше на разярен дявол с голяма превръзка. Пак носеше костюм, но известно време нямаше да носи вратовръзка. По усмивката на лицето му можех да се закълна, че ми е приготвил някой и друг номер. Имаше защо.

Когато закрачи към мен, си помислих, че ще ме удари. Затворих очи и се приготвих, но той ме подмина. Това още повече ме уплаши.

Когато стигна до колата, Лутър каза:

— Здрасти, Кели, спомняш ли си ме? Казвам се Лутър.

Тя измърмори нещо в отговор. Напрягах се да слушам разговора, но чувах само мъжкия глас.

— Не си ли ме спомняш? На няколко пъти съм идвал да взимам татко ти за работа. Сега трябва да дойдеш с мен, защото ме пратиха да те потърся.

Чух я да възразява.

— Не, той не е мъртъв. Иска аз да те взема. Хайде, размърдай се, малка кучко!

— Ник! Ник! — изпищя Кели. — Не искам да отивам с тях! — Гласът й беше ужасен.

Лутър се върна с нея при колата си. Здраво я бе обгърнал с ръка, за да й попречи да вършее с ръце и крака. Всичко стана за няколко секунди. Когато буквално натика Кели на задната седалка, тримата потеглиха. Почувствах се така, като че ли пак са ме ударили с онзи пожарогасител.

— Ставай! — Ръцете ми все още бяха на тила, но усетих, че някой ме хваща за дясната предмишница и ме повдига. Колата зад мен потегли.

Погледнах надясно. Ниският тип ме държеше с лявата си ръка. В другата видях найлоновата торбичка с мобифона на Кев, пистолета, портфейла, паспорта, кредитната ми карта и няколко монети. Той ме завъртя с лице към автомобила, който тъкмо правеше маневра, за да обърне надясно, и ме блъсна към него. „Армани“ ме държеше на мушка.

До този момент бях запазил хладнокръвие. Но сега вече трябваше да се измъкна от тези лайна. Щяха да ме убият, това беше ясно. Двигателят работеше и ми оставаха някакви си десет метра, за да направя нещо. Каквото и да сторех, налагаше се да е адски бързо, агресивно и изненадващо. И да успее от първия път. В противен случай бях мъртъв.

Типът, който ме държеше, бе десняк, иначе нямаше да ме влачи с лявата си ръка. Следователно, ако започнех да се съпротивлявам, щеше да му се наложи да пусне торбичката, за да си извади пистолета. Ако грешах, скоро щях да ритна камбаната. Но и без това вече бях мъртвец, така че майната му — защо да не опитам?

Между мен и колата оставаха около три метра. Господин Армани вече се беше плъзнал до задната врата, за да я отвори, и когато погледна надолу към дръжката, разбрах, че е време.

Изкрещях, замахнах с дясната си ръка, завъртях горната половина на тялото си и го ударих с всичка сила по лявото рамо.

Изненадах ги и тримата. Сега те трябваше да осъзнаят какво става и да преценят положението. После щеше да им трябва малко повече от секунда, за да превърнат тази преценка в реакция.

Докато го удрях, започнах да го завъртам наляво, така че да е обърнат към мен с дясната си страна. И двамата крещяхме. Той пусна торбичката и се опита да извади пистолета си.

Разбирах, че и за него всичко става сякаш на бавни обороти. Виждах слюнката, която пръскаше от устата му, докато викаше, за да предупреди другите. В момента нямаше какво толкова да се занимавам с тях. Даже да знаех, че са по-бързи от мен, нямаше да имам никаква полза.

Погледнах надолу към колана му — пистолетът бавно се насочваше към мен. Нищо друго нямаше значение. Не откъсвах поглед от него. Чух другите двама да крещят. И четиримата бяхме в играта.

Колт четирийсет и пети калибър е оръжие, чийто спусък само освобождава ударника. За да вдигнеш ударника и да вкараш първия патрон в патронника, трябва да издърпаш назад горната част с лявата си ръка. Колтът има и два предпазителя. Дори да вдигнеш ръчния, трябва силно да стискаш дръжката, за да освободиш другия, иначе оръжието няма да стреля.

Хванах пистолета с лявата си ръка напосоки. В същото време свалих дясната си с изпънат навън палец, за да не му позволя да отдръпне назад колта. Натиснах го с длан, свалих ръчния предпазител с палец и хванах здраво дръжката, за да освободя другия. Не виждах дали ударникът е вдигнат. Нямаше и откъде да зная дали в патронника има патрон. С лявата си ръка дръпнах назад горната част, за да го заредя. Оказа се, че е излишно. От отвора изхвърча месингов патрон, който проблесна под светлината на уличните лампи. Вече бях сигурен, че колтът е зареден.

Знаех, че най-опасен в момента е „Армани“, който държеше пистолета в ръката си.

Продължавах да се въртя по инерция от удара по рамото на ниския и в същото време започнах да стрелям, като се целех ниско, защото тези скапаняци носеха бронирани жилетки. „Армани“ се строполи на земята. Не знаех дали е мъртъв.

Без да преставам да се въртя, свалих ниския тип, придвижих се напред и погледнах към шофьора. Беше приклекнал, като крещеше и се гърчеше.

Насочих колта към него.

— Премести се! Премести се! Премести се!

Отворих вратата и го изритах с десния си крак. Нямах намерение да го измъквам навън, защото щеше да отнеме прекалено много време. Исках само да вляза в колата и да потегля. Наврях дулото в бузата му, извадих неговия пистолет и изхвърлих моя — не знаех колко патрона са останали.

Бе ранен в дясната предмишница. Навярно го беше улучил някой от куршумите, предназначени за „Армани“. Дланта му бе червена от стичащата се надолу кръв. Куршумите четирийсет и пети калибър са големи и тежки. Изходната рана трябва да беше отнесла по-голямата част от долната страна на ръката му. С това момче въобще нямаше да си имам проблеми.

Докато подкарвах колата, му изкрещях:

— Накъде отиват?

— Мамка ти! Мамка ти! — отчаяно кресна той. Сивият му костюм бавно потъмняваше от кръвта.

Намирахме се на тясна улица. Втори път му зададох същия въпрос и той пак ми отговори по същия начин, затова стрелях. Когато газовете излязоха от цевта, усетих промяната във въздушното налягане, после замириса на кордит. Куршумът остави трийсетсантиметрова бразда по крака му и се заби в него с експлозия от плат и плът. Мъжът заквича като заколена свиня.

Не знаех накъде да шофирам. Крясъците на ранения бързо утихнаха, но той продължаваше да вършее наоколо. Конвулсиите му го накараха да коленичи на пода с глава на седалката. Започваше да изпада в шок. В момента навярно му се искаше да продава хотдог в Ню Йорк.

— Накъде отиват? — отново попитах аз. Не исках да припадне, преди да съм разбрал.

— На юг — простена той. — На юг, по I–95.

Понесохме се към издигнатата отсечка от магистралата, която ни изведе на междущатския път.

— Кои сте вие?

Лицето му се гърчеше от болка, докато се мъчеше да си поеме дъх. Не ми отговори. Притиснах пистолета в слепоочието му. Той тихо изпъшка и немощно вдигна ръка към главата си. Минахме покрай Пентагона, после подминахме хотел „Калипсо“. Всичко ми приличаше на кошмар.

— Кои сте вие и защо ме преследвате!?

Едва успях да чуя отговора му. От устата му се процеждаше кръв и му беше трудно да диша.

— Пусни ме, човече. Само ме пусни тук и ще ти кажа.

Нямаше да се хвана на въдицата му.

— Скоро ще умреш. Кажи ми и ще ти помогна. Защо се опитвате да ни убиете? Кои сте вие?

Главата му клюмна. Не ми отговори, защото вече не можеше.

Открих ги точно преди околовръстното, насред трите платна. Лесно ги засякох с фаровете си и видях, че все още са трима: един отпред и двама отзад. От Кели нямаше и следа, но между двете момчета на задната седалка имаше достатъчно място за нея. Тя бе съвсем дребничка и главата й, естествено, би могло да се вижда.

На магистралата не можех да направя нищо, затова беше време да се успокоя и да измисля някакъв план. Какво щях да правя? Каквото и да бе, трябваше да е бързо, защото не знаех накъде пътуват, а шосе I–95 стига чак до Флорида. Много по-близо обаче, само на трийсетина минути, се намираше Куонтико, академията на ФБР и БН. Всичко започваше да се връзва. Лутър и чернокожият тип бяха отишли в къщата. И двамата познаваха Кев. Но защо да го убиват? И ако те наистина бяха убийците, каква връзка имаше „лошото БН“ с моите „приятели оттатък океана“? Дали между тези две страни не се бе случило нещо, което Кев е открил и заради което го бяха очистили?

Отново си помислих за Флорида и това ми даде идея. Отбелязах си по-късно да я използвам.

Погледнах надолу към ранения. Беше в отвратително състояние — кръвта му продължаваше да изтича и се събираше на пода, защото гумената рогозка не позволяваше на килимчето да я попие. От време на време лампите от отсрещната страна на магистралата осветяваха лицето му. Виждах, че цялата му ярост го е напуснала и кожата му изглеждаше пепелява, като на стара риба. Животът бавно изтляваше от очите му, които зяпаха някъде в пространството. Скоро щеше да умре, мамка му.

Протегнах ръка, разтворих сакото му и извадих двата пълнителя от кобура на подмишницата му. Той не съзнаваше какво правя — бе потънал в собствения си свят и навярно разсъждаваше за живота си, преди да умре.

Продължавах да следвам обекта. Чистачките ми работеха на бързи обороти, тъй като камионите и колите ме обливаха с повече вода, отколкото самият дъжд. Включих вентилатора на пълна мощност. Кръвта на ранения и собственото ми обилно потящо се тяло бързо замъгляваха стъклата.

Магистралата напълно отговаряше на целите ми. Можех просто да шофирам след тях и дори да поизостана, така че между двата автомобила да влезе друга кола. Когато се появеше отклонение, щях да се приближа и ако завиеха, можех да ги последвам.

След около пет минути видях знак, гласящ: „Лортън — 1 км“. Обектът даде мигач и започна да се престроява в платното за отбивката. В крайна сметка не пътуваха за Куонтико. Сега бе моментът да ги атакувам. Погледнах надолу, смених пълнителите и проверих патронника.

Докато се престроявах, за първи път осъзнах, че се движим в гъсто залесен район. Гумите ритмично вибрираха, когато минаваха през съединенията на бетонните платна.

Спътникът ми вече окончателно се бе отпуснал на пода, с глава, облегната на вратата. Беше мъртъв.

Сега бях в дясното платно и само на двайсетина метра зад колата им — достатъчно близо, за да ги настигна, но достатъчно надалеч, за да видят само фаровете ми, ако погледнат назад. Не забелязвах да въртят глави. Изглежда не подозираха, че съм зад тях. Започнах дълбоко да дишам и да се настройвам.

Отбивката за Лортън леко се издигаше нагоре, а високите дървета от двете страни на пътя оставяха впечатление за тунел. Имах намерение да го направя на първата пресечка. Мозъкът ми работеше на високи обороти и се опитваше да сподави страха.

Забелязах светофар и натиснах газта, за да се приближа още повече към колата. Стоповете й светнаха, после се включи десният мигач. Отляво надясно изтътна камион. Очевидно пътят бе широк и оживен. Обектът започна да завива надясно. Настъпих газта и здраво стиснах волана.

Шофирах със седемдесетина километра в час и продължавах да увеличавам скоростта, когато се изравних с тях и силно завъртях волана надясно. Предниците на колите се сблъскаха. Въздушната ми възглавница се изду пред мен, когато автомобилът поднесе по настилката. Другата кола се завъртя настрани. Чух звън на стъкло и свистене на разкъсана гума.

В момента, в който колата ми спря, натиснах бутона за освобождаване на колана и отворих вратата. Въздухът навън ме вледени. Отначало чувах само съскането на радиатора и сигналът, показващ, че вратата е отворена. После от вътрешността на другия автомобил се разнесоха приглушени викове.

Първата ми цел беше шофьорът. Той все още се бореше с колана си. Стрелях през предното стъкло. Не разбрах къде съм го улучил, но мъжът падна. Междувременно успях да забележа Кели — детето се бе свило до седалката с длани върху ушите си.

Лутър започна да стреля срещу мен. Вратата му беше притворена и той се готвеше да се претърколи навън. И аз бих направил същото, защото автомобилът привлича огъня — така че най-добре е да се разкараш от него. Продължих да стрелям точно под равнището на вратата. Той изкрещя — бях го улучил.

Излязох иззад багажника, за да се справя с третия тип. Той вече бе навън, но здравата се беше уплашил. Мъжът вдигна ръце и извика:

— Не го прави, не го прави! — Очите му бяха като чаени чинийки. Изстрелях два куршума в главата му.

Кели все още беше свита на топка до задната седалка. Нямаше да помръдне от там.

Претърсих двата трупа и им взех портфейлите и пълнителите. Оставих Лутър за накрая.

Той лежеше до колата, притиснал гърдите си с ръце.

— Помогни ми… помогни ми… моля те…

Бе ранен в подмишницата и куршумът сигурно беше проникнал в гръдната кухина. Помислих си за Кев, Марша и Аида и го изритах. Той отвори уста да извика, но от там се разнесе само къркорене. Вече бе пътник. Добре. Исках да умре бавно.

Изтичах при Кели и я извадих от скривалището й. Извиках, за да я накарам да престане да пищи.

— Всичко е наред, Кели! Тук съм, всичко е наред.

Силно я притиснах към себе си. Тя едва не ме оглуши.

— Всичко свърши! Всичко е наред!

Но не беше.

Скоро щеше да пристигне полицията. Огледах се наоколо. Пътят имаше по две платна във всяка посока. Вляво оставаше I–95, на около четиристотин метра от отсрещната страна имаше бензиностанция на „Тексако“. Нагоре по склона и приблизително на същото разстояние на хоризонта се очертаваше силуетът на хотел „Бест Уестърн“.

Към нас се приближаваха фарове. Лутър лежеше и тихо стенеше. Още не бе мъртъв, но това нямаше да продължи дълго.

Кели продължаваше да е в истерия. Като я притисках към себе си, за да не вижда пистолета ми, минах зад двете коли. Фаровете почти се бяха изравнили с нас. Излязох на пътя и започнах да махам с ръка на автомобила.

Добрите самаряни пътуваха в тойота „Превия“, мъж и жена отпред, две деца отзад. Превъплътих се в ролята на замаяна жертва, като виках: „Помощ! Помощ!“, докато тичах към предния ляв прозорец. Шофираше жената. Тя отвори вратата.

— О, божичко, о, божичко! — Съпругът й вече вадеше мобифона си, за да повика линейка.

Свалих предпазителя и притиснах пистолета към лицето му.

— Всички навън! Излизайте, излизайте, бързо! — Размахвах другата си ръка като луд. Надявах се, че наистина ще ме помислят за такъв. — Излизайте! Ще ви избия, мамка ви! Излизайте!

Едно от нещата, които зная за семейните мъже, е, че никога не биха рискували живота на семействата си. Мъжът се разтрепери.

— Недейте, моля ви — изхленчи той, — недейте! — После се разрева.

Утихнала, Кели наблюдаваше действията ми. Жената обаче запази самообладание.

— Добре, излизаме. Дийн, изведи децата навън. Навън!

Дийн се взе в ръце.

— Хвърли си портфейла в колата! — извиках му аз.

Оставих Кели вътре през плъзгащата се врата, затръшнах я, качих се и потеглихме.

Исках бързо да се отдалечим от района. По-късно щях да помисля какво да правя. Магистралата не ми вършеше работа, защото полицията нямаше да има проблем да ме залови. Стигнах до отбивката и завих наляво под моста на магистралата, като минах покрай бензиностанцията. После настъпих газта.

Не беше време да обяснявам положението на Кели. Свита на задната седалка, тя хълцаше. Започнах да се успокоявам, но цялото ми лице бе мокро от пот. Дишах дълбоко, за да вкарам повече кислород в тялото си. Ужасно се ядосвах на самия себе си, че си бях позволил да загубя самообладание. Трябваше да убия Лутър на място.

В един момент разбрах, че пътуваме на юг, в посока, противоположна на летището. Трябваше да спра и да се взема в ръце, вместо просто да бягам, заслепен от паника. Отбих встрани и взех картата. Кели изглеждаше отвратително, но нямах представа какво да й кажа, за да я успокоя.

— Нали ти обещах да се грижа за теб — опитах аз. — Добре ли си?

Тя вдигна поглед към мен и кимна. Долната й устна обаче трепереше.

Взех решение. Просто щях да продължа право към хотела, да взема дискетата и да се разкарам. Обърнах тойотата и се насочих към магистралата. После излязох на околовръстното.

Към нас запремигваха сини светлини. Не се страхувах. Даже да ме разпознаеха, трябваше да пресекат средната ивица между платната.

Необходим ни беше почти цял час, за да стигнем до „Иконъми ин“. Влетяхме направо в паркинга и аз казах на Кели да ме изчака в колата. Дори да ме бе чуло, хлапето не реагира. Опитах отново и получих кимване.

Качих се горе с изваден пистолет и влязох в стаята. Обърнах шкафа настрани, без да обръщам внимание на телевизора, който се разби на пода, и откъснах дискетата от лепенката. Ако Лутър и сие бяха свързани с ВИРА, трябва да са предполагали, че имам дискета. Взех черния сак, влязох в банята, хвърлих във ваната две кърпи за ръце и пуснах водата. После извадих от чекмеджето найлоновия чувал за пране и сложих вътре мокрите хавлии и малко сапун. Излязох от стаята и закачих табелката „Не пречете“.

Кели все още беше свита на задната седалка. Поехме направо към „Мариът“.