Сбогом на глупаците

18.

Отидох да купя огромна пица, която изядохме пред телевизора. Мобифонът беше зареден и включен.

После бе въпрос само на храносмилане, очакване на разговора с Пат и края на четиричасовата касета. Вече беше тъмно, но исках да се запише цялата: първо, за да проверя функционирането на системата, и второ, за да видя какво е качеството на записа през нощта.

И двамата умирахме от скука. На Кели й бе дошло до гуша от телевизия, пица и кола. Тя уморено взе приключенската книга и помоли да й почета малко.

Помислих си: „Добре, това са само няколко разказа, няма да ми стане нищо, ако и почета“. Скоро открих, че това всъщност е книга–игра с различни възможности за избор в края на всяка глава. Четях й за три хлапета в музей. Едното от тях изчезва — никой не знае къде — и в този момент действието внезапно спира. Отдолу на страницата пишеше: „Искаш ли да отидеш на страница 16 и да го последваш през вълшебния тунел, или ще се срещнеш с мадам Еди на страница 56, която може да ти каже къде е? Избирай.“

— Къде искаш да отидеш? — попитах я аз.

— През тунела.

Така и направихме. След около четирийсет и пет минути и осем промени на курса, реших, че вече трябва да наближаваме края. Всъщност целият път ни отне само… два часа. Поне на Кели й хареса.

В стаята беше топло, а аз продължавах да съм облечен и готов за излизане. Задрямах, но се събуждах на всеки половин час, за да чуя звука на „Семейство Симпсън“ или „Весели истории“. В един момент забелязах, че сакото ми се е разкопчало и че пистолетът ми се вижда. Завъртях глава към Кели, но тя изобщо не му обръщаше внимание. Навярно бе свикнала баща й да носи оръжие.

Отворих кутия кола и си погледнах часовника: беше едва осем и петнайсет. След около четирийсет и пет минути щях да извадя първата касета, да заредя нова и после да чакам обаждането на Пат.

Когато дойде време, казах на Кели:

— Излизам само за пет минути да си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

Тя иронично ме погледна и отвърна:

— Тук имаме цели купища бутилки.

— Да, но са топли. Ще донеса нещо студено.

Качих се на покрива. Отново бе започнало да ръми. Отворих чантата на камерата, натиснах бутона за касетата и бързо заредих нова за сутринта.

Спуснах се долу, минах покрай нашата стая и взех още две кутии кола. През последните няколко дни продажбите й май бяха излетели до небето.

Даваха „На тъмно“, телевизионния сериал, който Кели ми беше казала, че харесва. Удивих се, докато я слушах да рецитира всички реплики наизуст: „Идиот… слабоумен… кретен!“ Е, вече знаех източника на речника й.

Най-после до девет и половина останаха само три минути. Влязох в банята, затворих вратата и се вслушах, за да проверя дали се чува нещо от „На тъмно“. Нищо.

Телефонът иззвъня точно на минутата.

— Ало?

— Хей, приятел? Мерси за сандвича!

Двамата тихо се засмяхме.

— Знаеш ли на кой етаж са?

Последва кратка пауза.

— На втория.

— Ясно. Някакъв шанс за повечко пари? Трябва ми тлъста сума.

— Мога да ти намеря десетина бона, но едва ли за утре или вдругиден. С удоволствие ще ти услужа, докато се оправиш. Каниш се да изчезнеш, така ли?

— Да — излъгах аз. Благородна лъжа. Ако го пипнеха, можеше да даде само подвеждаща информация и те щяха да започнат да търсят по летища и пристанища, вместо да обикалят из Вашингтон. — Трябват ми повече часове за връзка, в случай, че успея да открия нещо за сградата и положението започне бързо да се променя. Какво ще кажеш за 12:00, 18:00 и 23:00?

— Добре, приятел. Напоследък твоето малко другарче и семейството му са постоянно в пресата. Нещо друго?

— Не. Пази се.

— И ти. Доскоро!

Изключих мобифона, върнах се в стаята и отново го оставих да се зарежда. Не знаех дали Кели е чула нещо, но тя мълчеше и изглеждаше неспокойна.

Взех възпроизвеждащото устройство, заредих касетата и го включих в телевизора.

Кели напрегнато ме наблюдаваше.

— Искаш ли да поиграем на една игра? — попитах я аз. — Ако не ти се ще, сам ще си поиграя.

— Добре. — Беше по-добре, отколкото да броиш автомобилите по магистралата. — Но нали каза, че нямаш кабел?

Тук ме хвана на тясно.

— Купих, когато излизах.

— Тогава защо не можем да видим записа за мами?

— Защото вече го пратих. Съжалявам.

Тя ме погледна малко объркано.

— На тази касета е записана една сграда — продължих аз. — Вижда се как влизат и излизат хора. Някои от тях са известни. Други познаваш лично, например приятели на мама и татко. Трети пък са ми известни на мен. Трябва да видим по колко души ще познае всеки от нас. Бие онзи, който познае повече. Искаш ли да играем?

— Да!

— Трябва много да внимаваш, защото ще пусна записа на бързи обороти. Казвай ми всеки път, щом забележиш някого. Аз ще спирам касетата и ще я връщам назад, за да го видим.

Взех молив и няколко листа с емблемата на хотела и започнахме. Трябваше да използвам бутона на устройството, защото нямаше дистанционно управление. Седнах на пода до телевизора. Кели не изпускаше екрана от поглед. Останах доволен от записа. Качеството определено бе по-добро от това на домашното видео и бях успял да получа образи в цял ръст на хората, покриващи приблизително две трети от екрана.

— Стоп, стоп, стоп! — изписка тя.

Върнах лентата. Кели ме беше накарала да спра още при първото загатване за движение. Виждаха се няколко души, които влизат в сградата. Не познавах никой от тях. Кели беше сигурна, че третият мъж е от поп група, наречена „Бекстрийт бойс“.

Започваше все повече да се увлича от играта. Всеки й се струваше известен. Нямах нищо против.

298: Двама мъже, единият с дълго, светло палто, другият със син дъждобран.

Хората си мислят, че шпионирането е като във филмите за Джеймс Бонд — само спортни автомобили и казина. Винаги адски ми се е искало да е така. В действителност това означава усилено събиране на информация, а после продължителното й обработване. Фактът, че двама души се изкачват по стълбище, може да означава какво ли не. Най-важното е да ги разпознаеш, да разчетеш езика на телата им, да откриеш какво се е случило преди и да предвидиш какво ще се случи по-нататък. Затова трябва да обръщаш внимание на всичко, просто в случай, че по-късно се окаже от значение. Спортната кола направо можеш да я забравиш.

Екранът бавно потъмняваше. Лицата вече не се виждаха и цветовете се губеха — можех да различа мъж от жена и възрастта им, но само толкова.

Работният ден свърши и хората започнаха да се разотиват. Накрая от цялата сграда светеше само в централното фоайе и коридорите.

Оставих записа на нормални обороти. Сега исках да разбера дали има нощен пазач, но такъв не се мяркаше.

На Кели тази „игра“ страхотно й хареса. Беше видяла четирима актьори, две от „Спайс гърлс“ и една от учителките си. Никак не бе зле. Но ако наистина беше познала някого? Не можех да съм сигурен в твърденията й, в крайна сметка тя бе едва седемгодишна. Но нямаше да загубя нищо, като й повярвам.

— Искаш ли утре пак да играем на същото?

— Да, харесва ми. Имам повече точки от теб.

— Така е. Знаеш ли какво, след тази победа мисля, че трябва да си легнеш и да си починеш.

Ако утре някой от нас двамата разпознаеше някого на записа, щях да имам какво да покажа на Симъндс, за да потвърдя връзката. Това също щеше да означава, че непременно трябва да разузная отблизо сградата и да разбера защо тези хора са там. Реших да изляза и да поразгледам отвън. После щях да измисля как да вляза вътре.

Към единайсет Кели като че ли спеше, все още облечена. Завих я, взех картата за вратата и тръгнах.

За да избягна офиса, напуснах хотела по аварийното стълбище. Стигнах до пътя край магистралата, завих надясно и минах покрай театъра към обекта. Движението вече беше утихнало. Завих надясно, после пак надясно. Бях на „Бол Стрийт“.