Сбогом на глупаците

36.

Изтърпяхме всички глупости по представянето на капитана, колко се радвал, че сме на борда на самолета му и кога щели да ни нахранят. Телесната топлина бавно започваше да изсушава подгизналата ми от пот риза. Влажни бяха даже чорапите ми. Погледнах към Кели. На лицето е се беше изписало тъжно изражение. Побутнах я с ръка.

— Добре ли си?

— М–м–да. Просто Мелиса ще ми липсва, а дори не й казах, че заминавам за Англия.

Вече знаех как да се справям с този вид настроения.

— Е, просто трябва да си мислиш хубави неща за Мелиса и това ще те накара да се почувстваш по-добре. — Знаех какъв ще бъде отговорът й.

— А ти какво си мислиш за твоя най-добър приятел, Дейвид, за да се почувстваш по-добре?

Лесна работа — бях подготвен, и то с истински случай.

— Ами че преди близо дванайсет години двамата работехме заедно… Тогава той ремонтираше къщата си и имаше нужда от нов дървен под.

На нея това й харесваше: приказки за лека нощ. Изглеждаше така, като че ли скоро щеше да заспи, и се гушеше мен. Продължих да й разказвам как сме отмъкнали дъсчения под от залата за скуош в една от базите на силите за сигурност в Северна Ирландия. Тогава отидохме там в три часа сутринта с кирки, чукове и длета. Натоварихме дъските в микробус и ги откарахме в дома му. След като правителството на Нейно величество хвърляше толкова време и пари, за да ни обучава как да влизаме с взлом и да крадем разни неща, защо да не използваме уменията за самите себе си? През следващите три дни поставихме хубавия нов под в коридора и кухнята на къщата му край Бърков.

Усмихнах се на Кели, за да проверя реакцията й, но тя вече спеше дълбоко.

Всеки момент и аз щях да се унеса — стига действието на капсулите да свършеше и да изхвърлех от ума си един постоянно гризящ ме въпрос.

ВИРА и корумпираните служители в БН бяха сключили съюз, в това нямаше никакво съмнение — и изглеждаше много вероятно шефът на Кев да е бил в центъра на нещата. Кев беше разбрал за корупцията, но не и кой е замесен. И очевидно бе пожелал да поговори с някого по въпроса. Дали непредпазливо не беше телефонирал на шефа си, за да поиска мнението му в деня, в който бях пристигнал във Вашингтон? Едва ли, защото Кев би го включил в списъка си със заподозрени. Много по-вероятно бе да е разговарял с някого извън БН, който да е знаел за какво става дума и чието мнение Кев да е ценял. Например Лутър? Той познаваше Кев, но дали Кев му се бе доверил? Кой знае? С когото и да се беше свързал, един час след края на разговора той бе мъртъв.

Два часа преди приземяването включиха осветлението и ни сервираха закуска. Сръгах Кели, но тя изпъшка и се зарови под одеялото си. Не докоснах храната. След предишното чувство на възторг от благополучното измъкване се събудих ужасно потиснат. Настроението ми беше черно като кафето пред мен. Навярно бях луд, след като си бях позволил да изпитвам облекчение. Та най-страшното все още не бе свършило. Ако знаеха, че сме в самолета, те, разбира се, нямаше да предприемат нищо, докато не кацнехме в Англия. Щяха да ме пипнат в момента, в който стъпех на рампата. Даже да не станеше така, предстояха ми имиграционните власти. Служителите, опитващи се да попречат на нежелателни личности да влязат в страната, са много по-строги и бдителни, отколкото онези, които само гледат да те разкарат. Те проверяват документите ти много по-внимателно, наблюдават езика на тялото ти, четат очите ти. Двамата с Кели пътувахме с краден паспорт. Бяхме минали веднъж, но това не означаваше, че ще успеем втори път.

Взех четири капсули и си допих кафето. Спомних си, че сега съм американски гражданин. Когато стюардесата мина покрай мен, я помолих за имиграционна карта. Кели продължаваше да спи.

Докато попълвах картата, реших, че семейство Сандборн току-що са се пренесли и вече живея в съседство с г–н и г-жа Браун. „Хънтинг биър пат“ беше единственият адрес, за който можех да говоря убедително.

Ако ме хванеха на имиграционния контрол, нямаше да ми е за първи път. Веднъж се връщах през летище Гетуик от мисия. Дадох паспорта си на служителя и докато го проверяваше, от едната ми страна застана някакъв младеж и взе паспорта.

— Господин Стамфърд? Елате с нас. — Нямах намерение да споря. Прикритието ми бе добро. Вече бях в Кралството и всичко щеше да е наред.

Въведоха ме в стая за разпити, съблякоха ме и ме претърсиха, после започнаха да ме засипват с въпроси. Разказах им цялата си история: къде съм бил, какво съм правил, защо съм го правил. Телефонираха в квартирата, чийто адрес им дадох, и Джеймс потвърди думите ми. Дотук всичко вървеше по мед и масло.

После ме затвориха в една от килиите за задържане на летището и вътре влязоха трима полицаи. Не си губиха времето — двама ме хванаха за ръцете, третият ме удряше, после си смениха ролите. Пребиха ме жестоко без каквото и да е обяснение.

След това ме отведоха на разпит, като ме обвиниха, че съм педофил и съм осигурявал деца в Тайланд, което беше странно, като се имаше предвид, че идвам от нелегална операция в Русия. Не можех да кажа нищо, просто трябваше да отричам и да чакам системата да ме измъкне.

След около четири часа разпити ме бяха върнали в килията. Дойдоха хора от разузнавателната служба, за да ме информират за станалото. Шибана процедура. Проверяваха всички агенти, завръщащи се в Англия. Единственият проблем бе, че не бяха избрали подходящо обвинение. Полицаите очевидно не чакаха да се стигне до съдебната зала, когато си имаше работа с мъчители на деца, и отвеждаха всеки, когото пипнеха, за да му съобщят добрата новина. Бяха ритали едно от момчетата, което кацна в Джърси, толкова жестоко, че се бе наложило да го откарат в болница.

Кели все още беше сънена и изглеждаше толкова ужасно, колкото се чувствах и аз. Сякаш бе спала в храсталак. Прозя се и направи опит да се протегне. Докато отваряше очи и се оглеждаше наоколо съвършено объркана, аз й се усмихнах и й предложих кутия портокалов сок.

— Как си днес, Луиз?

Секунда–две изглеждаше дезориентирана, после зацепи.

— Добре съм. — Замълча, ухили се и прибави: — Татко. — После затвори очи и се обърна, като се опитваше да оправи възглавницата и одеялото си. Не ми даде сърце да й кажа, че скоро ще се приземим.

Изпих портокаловия й сок, докато на видеоекраните се появяваше надписът „Добре дошли в Лондон“, последван от великолепни гледки, кралската кавалерия на коне, маршируващи гвардейци, кралицата в каретата си. Лондон никога не ми беше изглеждал толкова прекрасен.

После самолетът кацна и ние отново станахме актьори.

Всички скочиха от местата си, сякаш щяха да пропуснат нещо. Наведох се към Кели.

— Стой тук, заникъде не бързаме. — Исках да се влеем по средата на навалицата.

Накрая събрахме целия багаж в раничката на Кели, взехме мечетата и се наредихме на опашката. Опитвах се да гледам напред, но не можех да видя много.

На рампата стояха трима мъже — обичайните служители на летището във флуоресцентни якета, — които помагаха на жена в инвалидна количка. Нещата изглеждаха наред — свободата ми се струваше толкова близко.

Поехме по отклонението, което водеше към главния терминал. Кели бе абсолютно безгрижна, което беше добре. Не исках да разбере какво става.

И в двете посоки се движеше много народ; някои тичаха с ръчен багаж, влизаха и излизаха от магазините, мотаеха се около изходите. Аз носех раничката на Кели й лаптопа през рамо и я държах за ръка. Тя носеше мечетата.

Хитроу е най-контролираното и най-обезопасеното летище в света. Вече ни следяха невидими очи и сега не бе време да изглеждаме потайни или виновни. Ескалаторът спря до изход 43–47, десетина метра нататък започваше друг. Докато се тътрехме напред, изчаках от двете ни страни да се отвори пространство и се наведох към Кели.

— Да не забравиш, че днес съм ти татко. Ясно ли е, Луиз Сандборн?

— Няма начин! — с широка усмивка отвърна тя.

Надявах се, че двамата ще се усмихваме по същия начин и след трийсет минути.

Стигнахме до края на ескалатора и слязохме на долния етаж, следвайки табелите за паспортния контрол и багажния конвейер. Още от стълбите можех да видя имиграционната зала. Това беше мястото, където мъките ни или щяха да свършат, или щяха да ни пипнат.

На всяко от гишетата чакаха по четири–пет души. В опит да си намеря някаква занимавка, вместо да изглеждам нервен, започнах да се шегувам с Кели. Стотици пъти бях влизал нелегално в различни страни, но никога толкова неподготвен или под такова напрежение.

— Всичко наред ли е, Луиз?

— Готова съм, татко.

Подадох й нейната раничка, така че да мога да извадя паспорта и имиграционната карта от джоба си. Отидохме на гишето за паспортен контрол и застанахме на опашката. Постоянно си напомнях за един американски познат, който пътувал от Бостън за Канада и после обратно до Англия. Случайно взел паспорта на приятеля си, с когото били в една и съща хотелска стая. Човекът нямал време да се върне обратно, за да смени паспорта, затова трябвало да го използва. Никой не му обърнал внимание.

Чакахме реда си. Все още с лаптопа на дясното ми рамо, аз държах Кели с лявата си ръка. Продължавах да гледам надолу и да й се усмихвам, но не прекалявах — това би събудило подозрение. Знаех, че ни наблюдават на мониторите и иззад двустранни огледала. Служителката махна с ръка и усмихнато пусна бизнесмена пред нас да мине. Сега бе нашият ред. Застанахме пред гишето.

Подадох й документите си. Тя плъзна поглед по картата. После сведе очи към Кели.

— Здравей, добре дошла в Англия.

Кели й отвърна със съвсем американско „Здрасти“.

Жената изглеждаше четирийсетина годишна, с боядисана коса.

— Добре ли пътувахте? — попита тя.

Кели държеше в едната си ръка Джени — или Рики? — за ухото, а главата на другото мече се подаваше от раничката на гърба й.

— Да, чудесно, благодаря — отвърна тя.

— А как се казваш? — продължи да я разпитва жената, все още загледана в картата.

Можех ли да й се доверя, че ще се справи, или трябваше да се намеся?

Кели се усмихна и изтърси:

— Кели!

Какъв фал! Бяхме стигнали чак дотук, бяхме преживели какво ли не, само за да ни хванат като в някой евтин филм.

Незабавно се усмихнах на хлапето.

— Не, не се казваш така! — Не исках да гледам към жената. Усещах, че усмивката напуска лицето й, че очите й се впиват в мен.

Последва пауза, която ми се стори цял час. Представях си как служителката насочва показалец към скрит бутон.

Кели реагира преди мен.

— Да бе, майтап — изкикоти се тя и протегна напред мечето. — Това е Кели! Аз се казвам Луиз. А ти?

— Маргарет. — Усмивката се върна върху лицето на жената. Само да знаеше колко малко й оставаше да ни разкрие.

Тя разтвори паспорта. Очите й се плъзнаха по снимката, после по лицето ми. Остави паспорта под равнището на гишето — видях издайническия проблясък на ултравиолетова светлина. След това ме погледна в очите и попита:

— Кога е правена тази снимка?

— Преди около четири години, струва ми се. — Немощно й се усмихнах и казах с тих глас, сякаш за да не ме чуе Кели: — Подложиха ме на химиотерапия. Косата ми тъкмо започва пак да расте. Потърках главата си. Кожата ми беше влажна и студена. — Водя Луиз при родителите на жена ми, понеже преживяхме много тежък период. Жена ми остана със сина, защото в момента е болен. Както обикновено, всички неприятности се стоварват накуп!

— О! — рече тя с такъв тон, като че ли искрено ми съчувстваше, но не ми върна паспорта.

Последва продължително мълчание. Може би жената очакваше да го запълня с някакво признание, или просто се опитваше да измисли няколко топли думи?

— Приятно прекарване — каза накрая служителката и постави документите обратно на гишето.

Изпитах непреодолимо желание да ги грабна и да побягна с тях.

— Много ви благодаря — отвърнах аз, взех ги и ги прибрах в джоба си. После грижливо закопчах копчето, защото така би направил всеки нормален баща. Едва тогава се обърнах към Кели: — Хайде, миличка, да вървим!

Закрачих напред, но Кели се опъна. О, мамка му, какво имаше пък сега?

— Довиждане, Маргарет — усмихнато махна с ръка тя, — приятен ден!

Това беше. Почти се бяхме измъкнали. С багажа нямаше да имам проблем, просто защото нямаше да го взема.

Погледнах към конвейера. В момента там чакаха и пътниците от Брюксел, затова се насочих към синия изход. Даже ако ни наблюдаваха и ни бяха спрели, защото Кели носеше раница с емблемата на „Върджин еърлайнс“, щях да изиграя ролята на глупака.

На синия изход обаче нямаше дежурни митничари. Бяхме свободни.