Сбогом на глупаците

14.

Спуснахме се обратно по склона, като търсехме къде да се скрием от дъжда. На една от сградите, която повече приличаше на къща, отколкото на ресторант, имаше надпис „Джорджтаун Дайнър“. Влязохме.

Седнахме в полупразното заведение: аз — с чаша кафе, Кели — с кола. И двамата бяхме дълбоко замислени — аз, за това как да се свържа с Пат, тя — най-вероятно как ще порасне и ще отиде в колеж, облечена като Покахонтас. Близо до масата ни продаваха картички с местни пейзажи. Повече напомняше на изложбена зала, отколкото на кафене.

— Не можем просто да се изтърсим при Пат, защото има вероятност да го изложим — обясних аз. — А и не мога да му телефонирам, защото е възможно да поставят къщата му под наблюдение.

Кели разбиращо кимна, без да има представа за какво говоря, но очевидно беше доволна, че участва в работите на възрастните, вместо да я зарежат или да я влачат като чувал.

— Досадно е, защото е само на петнайсет минути от тук — продължих аз. — Какво мога да направя?

Тя леко сви рамене, после посочи зад мен и предложи:

— Прати му картичка.

— Добра идея, но ще стане много бавно.

После ме осени внезапна идея.

— Страхотно попадение, Кели!

Тя се ухили до уши. Купих поздравителна картичка за рожден ден с кадифен заек, който държи роза. Помолих за химикалка и се върнах на масата. Написах:

Запечатах плика, адресирах го до Пат, после помолих да ми заемат телефонния си указател. Открих каквото ми трябваше и то се намираше на същата улица, вероятно недалеч от тук. Облякохме си дъждобраните и излязохме. Беше спряло да вали. Погледнах номерата на улицата — трябваше да тръгнем надолу, към реката.

Офисът на куриерската фирма се намираше в съседство с окултистки магазин. Витрината беше пълна с „целебни“ кристали, които можели да променят живота ти. Зачудих се кой ли от тях продавачите щяха да ми предпишат, ако им опишех одисеята си. Кели искаше да остане навън и да погледа витрината, но аз настоях да дойде с мен. Хората биха могли да обърнат внимание на само дете, което стои пред магазин. Съществуваше и опасност някой от магазина да я познае, но трябваше да балансирам между този риск и възможността да я използвам за прикритие.

— Можете ли да предадете това на приятеля ми днес след четири часа? — попитах служителя на бюрото. — Забравихме да му пратим картичката за рождения ден по пощата, нали, Джоузи?

Платих петнайсет долара в брой и те ми обещаха да предадат честитката към четири следобед. Двата часа ми трябваха, за да подготвя почвата за срещата.

Влязохме в хотел „Латам“. Предполагах, че английският ми акцент няма да изпъква тук и бях прав — голямото фоайе беше пълно с чуждестранни туристи. Насадих Кели в ъгъла и отидох на бюрото за информация.

— Търся търговски център с детски кът — казах аз.

Оказа се, че във Вашингтон такива са поне пет–шест. Трябваше само да прегледам различните адреси в пътеводителя, който жената любезно ми зае. Детски кът имаше в търговския център „Ландсайд“, недалеч от „Роудис ин“. Спрях такси и този път шофьорът знаеше пътя.

„Децата се забавляват“ е програма за детски центрове, финансирана от държавата. Идеята е да оставиш хлапетата си за няколко часа, докато пазаруваш. Веднъж бях излязъл с Марша да приберем Кели и Аида от такова място. Поставят на китката на детето табелка с името му, която то не може да свали, а родителят получава специална карта, която означава, че е единственият човек, имащ право да вземе хлапето. Момичетата бяха играли там цяла сутрин. Спомних си, че когато наближавахме центъра. Марша се усмихна и каза: „Винаги си мисля, че това е отлично място и всеки път като оставям децата, се изкушавам да си взема еднопосочен билет за Рио!“

Търговският център имаше формата на голям кръст с различни универсални магазини в края на всяко от раменете му. Беше триетажен, с ескалатори по средата. Хранителните стоки се намираха на третия етаж. Залата бе колкото огромна, толкова и претъпкана, и жегата беше почти тропическа навярно нарочно, за да те пратят на щандовете за безалкохолни напитки.

Забелязах детския център в края на едното крило. Обърнах се към Кели.

— Хей, какво ще кажеш по-късно да отидеш там? Има видео и най-различни неща.

— Зная. Но искам да остана с теб.

— Нищо де, хайде да влезем и да хвърлим един поглед. — Не исках още да я оставям, защото не знаех дали Пат ще се обади, но все пак трябваше да подготвя почвата.

Отидох на регистратурата.

— Трябва ли да се запишем на опашка, за да влезем вътре?

Не бе необходимо, само попълнихме формуляр. Ако Пат ми телефонираше в четири, щях да имам най-много половин час, за да я скрия. Трябваше да приема най-лошия сценарий, според който преследвачите ни знаеха номера на мобифона на Кев и го подслушваха. Исках Кели да е в безопасност надалеч от района. Освен това не можех да съм сигурен в Пат. А ако участваше в предварително подготвен капан? Трябваше да внимавам, но отчаяно исках да се срещна с него.

Забелязах, че Кели с интерес оглежда наоколо. Не беше чак толкова зле. Излязохме навън.

— Сега можеш да дойдеш с мен, но по-късно трябва да отида на едно място сам, разбираш ли?

Тя се нацупи.

— Защо–о–о?

— Защото имам работа, разбираш ли? Сега обаче можеш да ми помогнеш.

Най-после получих усмивка.

— Добре де, но няма да се бавиш, нали?

— Ще се върна за отрицателно време.

Двамата тръгнахме из търговския център. Правехме разузнавателна обиколка, без тя да го съзнава.

— Какво търсим, Ник?

— Магазин с фотоапарати и телефони.

Обходихме целия център и накрая открихме каквото ни трябваше на първия етаж. Купих зареждащо устройство за батерията на мобифона. Кели пък реши в крайна сметка да не купува друг подарък на Мелиса, като заяви, че ще вземе само плетените гривни. Не възразих.

В четири без пет извадих телефона от джоба си и го включих. Сигналът бе достатъчно силен.

Иззвъня в четири и десет. Натиснах бутона.

— Ало?

— Аз съм.

— Къде си?

— В телефонна кабина.

— Искам да дойдеш в пет часа в търговския център „Ландсайд“ в Аликзандрия. Влез през входа на „Джей Си Пени“, отиди в централното фоайе, качи се с ескалатора на третия етаж и тръгни право към магазина на „Сиърс“. Дотук ясно ли е?

Последва пауза, докато той смели информацията.

— Ясно.

— Отляво има ресторант, казва се „Роудхауз“. Влез вътре и поръчай две кафета. Ще се срещнем там.

— Доскоро тогава.

Изключих мобифона.

— Кой беше? — полюбопитства Кели.

— Спомняш ли си, че ти говорих за Пат? По-късно ще се срещна с него, става, нали? Във всеки случай, готова ли си за детския център?

Щеше да отиде, независимо дали й харесва. Ако Пат ме прецакаше, това място скоро щеше да бъка от ченгета.

Попълних формуляра с имената, с които се подвизавахме в хотела. Кели разглеждаше скоростната пързалка, под която имаше тапицерия и гумени топки за омекотяване на падането. Имаше и видео с най-различни филми, машина за сокове, тоалетни. Наистина изглеждаше добре организирано и имаше адски много дечурлига. Сред тях забелязах служителки, които им показваха разни фокуси. След като в продължение на два дни не бе правила нищо друго, освен да зяпа анимация, на Кели би трябвало да й хареса тук. Единственият проблем беше опасността да не се разприказва, но нямах друг избор. Платих таксата плюс двайсетдоларов депозит за вълшебния ключ, с който щях да си прибера детето.

— Искаш ли да остана още малко с теб? — попитах я.

Тя ме изгледа пренебрежително.

— Не може, тук е само за деца. — Кели посочи към табелата, на която пишеше: „Внимавайте, родители, не се доближавайте до играчките, защото може да се спънете и да се нараните“.

Приклекнах и я погледнах в очите.

— Не забравяй, днес се казваш Джоузи, не Кели. Това е голяма тайна, разбираш ли?

— Да бе, ясно. — Беше прекалено заета с това да гледа към играчките.

— Няма да се бавя. Знаеш, че винаги се връщам, нали?

— Да, да. — Кели постепенно се отдалечаваше. Лицето й бе обърнато към мен, но вече се бе отнесла другаде — добър признак. Оставих я.

Качих се с ескалатора до третия етаж, настаних се на ъгловата маса в едно кафене и си поръчах еспресо и сладкиш.

Знаех, че ако закъснее. Пат изобщо няма да дойде на срещата. В такъв случай стандартната оперативна процедура изискваше да се появи един час по-късно. Ако и тогава не успееше, уговорката се прехвърляше за следващия ден. Това му е хубавото да работиш с хора, които познаваш.

Погледнах си часовника — пет без две минути. От мястото си можех да виждам долу крилото на „Джей Си Пени“. В същото време наблюдавах входовете на „Сиърс“ и „Роуд хауз“ на моя етаж.

Към пет и две видях Пат да идва откъм „Джей Си Пени“. Тътреше се небрежно, облечен в кафяво кожено яке, дънки и маратонки. От разстояние изглеждаше непроменен, само малко поотпуснат.

Убеден бях, че е пристигнал в „Джей Си Пени“ точно в пет. Също така, че пътьом от своя страна също е предприел мерки против проследяване, че е дошъл на паркинга по-рано, за да провери всичко и дори, че е поседял в колата си. Пат можеше и да витае в облаците, но когато трябваше да действа, беше страхотен. В момента обаче единствената ми грижа бе не толкова какво има в главата му, колкото накъде води носът му.

Той се качи на ескалатора и аз извърнах глава. В момента не се интересувах от него, гледах във всички останали посоки и проверявах дали не го следят. Като прикривах гърба му, пазех самия себе си. Моята работа бе най-лесната, тъй като бях третият и предварително знаех всички възможни варианти. Най-трудно щеше да е за преследвачите му, които се опитваха да не бъдат забелязани от хора като мен.

В град винаги е най-добре да уреждаш срещите си там, където има много пешеходци. Недостатъкът е, че ако те следят, преследвачите ти също могат лесно да се слеят с тълпата. За тях обаче е истински хаос, защото ти можеш да влизаш и излизаш от магазините, да спреш на някой щанд, после да продължиш, след това да се обърнеш и да застанеш на друг щанд. Така че ако отивате на среща с някого, уредете я на пазар.

Пат се качи на последния ескалатор, застанал пред група тийнейджърки. После те завиха наляво, към магазина на „Баскин Робинс“, а той тръгна надясно. Имаше само четири ескалатора, два нагоре и два надолу. Като че ли никой не го следеше.

Видях го да влиза в „Роудхауз“. Изчаках още пет минути, отново се огледах, погрижих се сервитьорката да види, че хвърлям моите два долара на масата, и излязох. Когато се озовах в крилото на „Сиърс“, минах от дясната страна на пътя, за да мога по-добре да наблюдавам „Роудхауз“ отляво. Това пък на свой ред ми даваше повече време да се завъртя и да видя дали във „Викториас сикрет“ някой не изглежда не на място, докато рови из дамското бельо.

Все още не можех да съм сигурен в Пат. Но аз и не се нервирах от такива неща — това си беше стандартна процедура, бях я изпълнявал Бог знае колко пъти. Възприемах я от гледна точка на „ами ако?“. Ами ако ме пресрещнеха откъм „Сиърс“? Ами ако наизлезеха в магазините от всичките ми страни? Тези „ами ако“ ти помагат да не замръзнеш като заек, заслепен от автомобилни фарове насред пътя. В конкретния случай щях да извадя пистолета, да се измъкна от опасния район, да мина през „Сиърс“ или да се кача на ескалаторите и да избягам навън.

Влязох в „Роудхауз“ и видях Пат отблизо. Годинките не го бяха пощадили — той бе едва на четирийсет, но изглеждаше годен за пенсия.

Седеше на маса в отсрещния край с две чаши капучино пред себе си. В кафенето имаше още дванайсетина души, които разговаряха, ядяха или се караха на децата си. Приближих се, извадих предварително приготвената петдоларова банкнота от джоба си, сложих я на масата и с широка усмивка казах:

— Ела с мен, приятел.

Ако се готвеше да ме прецака, скоро щях да разбера.

Аз бях домакин на срещата, затова той не каза нищо, просто ме последва. Отидохме при отсрещната стена, където видях знак за тоалетна. Влязохме и се озовахме в дълъг коридор. Тоалетните бяха отляво, в дъното. Вече го знаех, защото бях проверил, докато обикаляхме с Кели. Отдясно имаше друга врата, която водеше към „Сиърс“. Тоалетните бяха общи и тъкмо затова ги бях избрал. Отворих вратата, пуснах Пат пред себе си и го последвах в магазина за бебешки дрехи. Слязохме долу с ескалаторите, като се движехме на зигзаг.

От щанда за козметика на първия етаж се излизаше направо на паркинга и ние тръгнахме към поредица от по-малки магазини и барчета.

Не разговаряхме. Нямаше нужда — Пат знаеше какво става.

Влязохме в едно от заведенията — безукорно чисто като болница ресторантче, в което продаваха сандвичи с всевъзможен пълнеж. Казах на Пат да ми вземе нещо за пиене и сандвич със сирене и месо. Беше претъпкано. Това ме устройваше, защото усложняваше живота на онези, които биха могли да ме следят.

— Седни хей на онази маса с лице към тоалетните — казах му аз. — Веднага се връщам.

Той се нареди на опашката.

Минах през вратата към тоалетните и отидох до отсрещния край, където беше противопожарният изход. Исках да съм сигурен, че няма да се блъсна в някое кошче за смет или нещо друго, поставено там след последната ми проверка. Вратата на аварийния изход бе с аларма, така че нямаше да проверявам дали е отключена. Вече знаех какво има от другата страна и накъде да тичам.

Пат седеше на масата с две кафета и касов фиш. На път бях да получа кофеиново отравяне. Освен това започваше малко да ми прилошава. Жегата в търговския център и изразходваната енергия през последните два дни си казваха думата. Но трябваше да го превъзмогна, защото това си беше операция.

Седнах срещу него в сепарето и погледнах към стъклената витрина. Можех да виждам всички, които влизат и излизат, и в същото време бях скрит зад една от колоните и зад тялото на Пат. Постоянно можех да наблюдавам какво става.

Погледнах към него и реших да не го поднасям. Имаше направо скапан и изхабен вид. Очите му вече не бяха ясни и остри, а зачервени и мътни. Беше надебелял и тениската му висеше над колана. Лицето му изглеждаше подпухнало, едва различавах адамовата му ябълка.

— Причината да сме тук е, че съм ти дошъл на гости и в момента пазаруваме — започнах аз.

— Чудесно.

Все още трябваше да го изпитам, в случай, че носи подслушвателно устройство.

— Ако стане нещо, ще изляза от там — посочих към тоалетните. Очаквах да ми отвърне „Какво, ще излезеш през тоалетните ли?“ заради онзи, който слушаше. Но той просто каза „Добре“. Това ми стигаше. Нямаше повече време за губене.

— Добре ли си, приятел? — попитах аз.

— Горе–долу. Да речем, че съм малко по-добре от теб. Как ме откри?

— Чрез Шери от „Добрите приятели“. — Погледнах го и той се усмихна. — Да, добър избор, Пат!

Усмивката му стана още по-широка.

— Е, какво става?

— Преследват ме.

— Така изглежда. — Зачервените му очи премигнаха.

Започнах да му обяснявам положението и все още говорех, когато момичето ни донесе сандвичите. Бяха достатъчно големи, за да нахранят цяло семейство.

— Какво си поръчал, мамицата му? — попитах аз. — Ще трябва да висим тук цял ден!

Пат очевидно бе гладен и се бореше с горещото сирене, което се точеше между устата му и сандвича. Кога ли се бе хранил за последен път?

Бях прекалено зает да говоря, за да ям.

— Виж, да ти кажа честно, единственото, което искам, е да се разкарам и да се върна и Англия, но това ще е доста сложно. Трябва да разбера какво става и защо. Спомняш ли си Симъндс?

— Да, естествено. Още ли е вътре?

— Да. Свързах се с него. Даже му казах, че ако Фирмата не ми помогне, ще разкрия осигурителното си покритие.

Очите на Пат се разшириха.

— Леле, това вече е сериозна работа! Май наистина си я загазил. И какво ти отговори Симъндс? — Раменете му бавно се размърдаха, когато се засмя с пълна уста.

Продължих да разказвам още четвърт час. Накрая Пат попита:

— Мислиш ли, че момчетата от ВИРА може да са очистили Кев? — Погледът му падна върху моя сандвич. Побутнах го към него.

— Откъде да зная? Нищо не разбирам. Ти как смяташ?

— Из Вашингтон се носеше слух, че в Гибралтар през осемдесет и осма е имало някакво американско участие. — Той вадеше краставиците и доматите от сандвича ми.

— Какво участие?

— Нямам представа. Нещо, свързано с ирландско-американския електорат, такива глупости. И че ВИРА получавала средства от Норад, като се намесила в пазара на дрога.

Зачудих се откъде знае всичко това. Може би тъкмо от там се снабдяваше със стаф. Стана ми тъжно.

Продължавах да обмислям информацията. Пат методично нагъваше сандвича ми.

— Може би тъкмо тук е връзката с Кев — предположих аз. БН, дрога, какво ще кажеш?

— Възможно е. Британците от години тормозят американците, че от Норад давали пари на ВИРА, но янките не могат да гъкнат с всички онези милиони ирландско–американски гласове.

Облегнах се назад.

— Мога ли да те попитам откъде ти е известно това?

— Нищо не ми е известно. Чувал съм само, че ВИРА купува кокаин и го изнася от Щатите. Правят го от години, в това няма нищо ново. Но може да ти послужи като отправна точка. Искам да кажа, мамка му, че ти си умният, не аз.

Звучеше логично. Ако разполагаш с малко пари и си терорист, естествено, че ще купуваш дрога и ще я продаваш с печалба. И нямаше начин американското правителство да атакува Норад, това щеше да е политическо самоубийство. Но ако можеше да се докаже, че Норад е свързана с трафика на дрога, това щеше да е нещо друго. Може би Кев беше работил срещу ВИРА и именно те го бяха очистили.

— Мислиш ли, че Кев може да е попаднал на някаква гадост? — попитах аз. — Или че дори е участвал в нея и се е прецакал?

— Нямам представа. От такива неща ме заболява главата. — Той замълча за миг. — Е, казвай, какво ти трябва?

Свих рамене.

— Пари.

Пат извади портфейла си и ми даде кредитна карта.

— Тук има около три хиляди долара. Това е спестовна сметка, така че можеш да теглиш колкото ти трябват. Ами момичето?

— Кели е добре. При мен е.

Ако Пат играеше срещу мен, поне му съобщавах, че съзнавам тази възможност и съм взел предпазни мерки.

— Много ти благодаря за това, приятел — за картата и за това, че си тук — казах аз. Знаех, че ще ми помогне, но не исках да си мисли, че го приемам като нещо нормално.

— Виж — продължих аз, — няма да те забърквам в тези лайна. Не искам да те излагам на риск, но ми трябва още нещо. Имаш ли възможност довечера да ми телефонираш? Трябва да седна и да обмисля какво да правя.

— Към девет и половина става ли?

Усмихнах се. После внезапно ме осени за втори път този ден.

— Не знаеш ли някакви сборни пунктове на Шин Фейн или ВИРА във Вашингтон?

— Не, но мога да разбера. За какво са ти?

— Трябва да проверя дали между ВИРА и хората, които се опитват да ме очистят, има някаква връзка, а и кой е пречукал Кев. Ако имам възможност да видя кой влиза и излиза от там… е, това все е някаква отправна точка. Ако стигна до нещо, може да вляза вътре и да се поогледам.

Пат окончателно унищожи сандвича ми.

— Внимавай, приятел, да не се прецакаш.

— Няма. Добре, сега ще остана тук. Давам ти десет минути и после си тръгвам. Ще включа мобифона в девет и двайсет и пет.

— Няма проблем, ще се чуем. Успех.

Той се изправи и събра парченцата сирене и месо от дъното на кошничката.

— Шери, а? — подхвърли Пат. — Как изглежда? Липсвам ли й? — После се отдалечи. Раменете му помръдваха, докато се смееше.