Сбогом на глупаците

16.

Влязохме в паркинга на хотела. Посочих й къде да застане между пикап и куриерски микробус.

— Почакай под терасата, за да не те вали. Скоро ще се върна.

— Искам да дойда с теб, Ник.

— Не… чакай ме там. Няма да се бавя. — Изчезнах преди момичето да успее да възрази.

Рецепцията беше в една от стаите на първия етаж, превърната в офис, и регистрацията бе също толкова проста, колкото и планът на сградата. Тук далеч по-бързо разбираха историята на бедното английско семейство. Очевидно из тези райони не гледаха много царевица.

Излязох навън, взех спътничката си и докато вървяхме към новата си стая на втория етаж, аз обмислях какво да правя сега. Кели внезапно ме дръпна за ръката.

— Двойна отврат!

— Какво?

— Нали знаеш, нещо, дето не е много хубаво. Ти каза, че другият хотел бил отврат. Този е двойна отврат.

Съгласих се. Даже ми се стори, че долавям миризма на повръщано.

— Не, не, почакай. Видя ли сателитната антена? Сигурно можем да гледаме всички програми на света. Изобщо няма да е отврат.

В стаята се мъдреха две легла по персон и половина, голям телевизор, няколко мебели с обичайните тъмни лакирани повърхности — дълъг шкаф, който бе виждал и подобри дни, гардероб, който представляващ просто релса в отворен шкаф в ъгъла, и едно от онези неща, върху които си оставяш куфара.

В банята видях малко шишенце шампоан.

— Това винаги е признак за добър хотел — бодро обявих аз. — Струва ми се, че сме попаднали в „Риц“.

Включих мобифона да се зарежда, после се пльоснах право пред телевизора и потърсих детска програма. Това вече беше част от стандартната оперативна процедура.

Съблякох й дъждобрана, изтръсках го от капките и го закачих, после отидох при климатика и натиснах няколко бутона. Протегнах си сакото, за да проверя въздушния поток — исках в стаята да е топло. Докато чаках някаква реакция от машината, попитах Кели:

— Какво дават?

— „Пауър рейнджърс“.

— Кои са тези?

Отлично знаех за какво е филмът, но от един разговор нямаше да ми стане нищо. Не исках да сме първи приятелчета, да ходим заедно на почивка, да си заемаме пастата за зъби и всякакви такива глупости — бях далеч от това и колкото по-скоро се оправеше положението, толкова по-добре. Но не ми се щеше да ме пипнат, защото на някой любопитко му се е сторило, че нещо много не си пасваме.

— Кой от героите най-много ти харесва? — попитах аз.

— Катрин, тя е розовата.

— И защо, заради цвета ли?

— Защото не е някоя скапанячка, а е адски печена. — И после ми разказа всичко за Катрин, включително и това, че била англичанка. — Харесвам я, защото татко е от Англия.

Накарах я да си сложи нови дънки и поло. Това отне цяла вечност. „Мамка му на родителството, не е за мен — помислих си. — Какъв е смисълът, щом по цял ден трябва да се правиш на камериерка?“

Кели най-после бе суха и облечена. До телевизора имаше кафеварка. Включих я. Когато започна да клокочи, отидох до прозореца и погледнах през мрежестата завеса. Отпред имаше сив бетонен площад. Отдолу беше паркингът, а оттатък пътя и по-нагоре минаваше магистралата. Настроението ми напълно съответстваше на гледката.

Продължаваше да вали. Виждах пръските зад гумите на профучаващите по магистралата камиони. Дъждът не бе силен, но постоянен, от онзи, който се просмуква във всичко. Внезапно усетих, че Кели е застанала до мен.

— Мразя такова време — изръмжах аз. — Винаги съм го мразил, още когато постъпих в армията. Даже сега, във ветровит зимен ден си правя чаша чай, сядам до прозореца, просто гледам навън и си мисля за всички онези нещастни войничета, които клечат в някоя дупка насред нищото, зъзнат подгизнали и се чудят какво правят там.

Кафеварката утихна. С кисела усмивка погледнах надолу към Кели. Какво ли не бих дал отново да съм в равнината край Салисбъри и просто да седя — в разкаляния окоп, умиращ от студ и глад.

Легнах по гръб и започнах да обмислям възможностите, не че имаше много такива. Защо просто да не се опитам да избягам? Можех да открадна паспорти и с Кели да си пробваме късмета на летището, но вероятността номерът да мине не беше голяма. Имаше и по-нетрадиционни пътища до острова. Бях чувал, че можеш да изминеш целия път от Канада до Великобритания с ферибот и прехвърляне по суша — маршрут, много популярен сред студентите. Можех също да тръгна на юг и да мина границата на Белиз или Гватемала. Бях прекарал години в тамошната джунгла и знаех как да го направя. Щях да стигна до Сан Педро, един от островите край Белиз и отправен пункт за наркотрифаканти на път за източното крайбрежие на Флорида. От там можех да се насоча към Карибите и да се кача на кораб.

Едно от момчетата в полка пък беше прелетяло от Канада до Великобритания с едномоторна „Чесна“. Малкият самолет нямал специални приспособления, освен допълнителен резервоар за гориво в задната част. Моделът на радиостанцията не бил познат на младежа и трябвало да използва за антена жица, висяща от „Чесна“-та, със завързана накрая тухла. Имал парашут, така че в случай на опасност можел да отвори вратата и да скочи. Не знаех аз как ще се оправя, но поне бях сигурен, че е възможно.

Всичко това обаче криеше много рискове. Не ми се щеше да прекарам остатъка от дните си в някой щатски затвор, но в същото време не исках и двамата с Кели да бъдем убити, докато бягаме. Симъндс ми беше предложил най-добрата възможност. Ако стигнех до Лондон с онова, което предлагаше, нямаше да съм съвсем на сухо, но поне щях да съм си у дома. Трябваше да остана тук и да разкрия тази мистерия.

Нещата се свеждаха до факта, че трябваше да разбера кой и какво влиза и излиза от сградата на „Бол Стрийт“.

— Кели? Знаеш какво ще ти кажа, нали?

— Естествено — усмихна се тя. Очевидно ми бе простила, че съм й подсушил косата и съм я облякъл в хубави сухи дрехи.

— Десет минути, става ли?

Затворих вратата, чух, че слага резето и закачих табелката „Не пречете“. Наляво имаше малка площадка с автомати за кола и чипс. Взех една кутия, после се върнах покрай нашата стая към асансьора. Наляво видях бетонното стълбище на противопожарния изход. Според изискванията за безопасност стълбището трябва да води към покрива — в случай на пожар долу спасението щеше да дойде с хеликоптер.

Качих се колкото можах по-нагоре. Към покрива водеше двойна врата. Нямаше надпис, предупреждаващ, че при отваряне се задейства аларма, трябваше обаче да проверя. Огледах касата, но не забелязах следи от сигнална инсталация. Натиснах лоста и вратата се отвори. Не засвири сирена.

Покривът бе плосък, покрит с едър чакъл. Взех няколко камъка и ги пъхнах под вратата, за да я задържа отворена.

На летището се приземяваше самолет. Заради дъжда можех да различа само светлините му. Сателитната антена беше в отсрещния ъгъл. Имаше и алуминиева конструкция, вероятно за асансьора. По ръба на покрива минаваше метална стена, която ме скриваше от земята, но не и от магистралата.

Закрачих по чакъла и застанах до парапета, е лице към реката. От тук се виждаха плоският покрив и тръбопроводите на интересуващата ме сграда. Беше правоъгълна и изглеждаше доста голяма. Зад нея имаше пустеещи земи и огради, които очевидно обозначаваха терени, предвидени за строеж. Зад дърветата едва различавах Потомак и края на магистралата.

Върнах се обратно и спрях при конструкцията за асансьора. Сега ми трябваше енергиен източник. За необходимата ми наблюдателна апаратура можех да използвам батерии, но нямах гаранция за трайността им. Опитах вратата на алуминиевата конструкция, но бе заключена. Бързо разгледах ключалката: беше обикновена. Лесно щях да се справя с нея.

Когато влязох в стаята, извадих телефонния указател и потърсих адреси на заложни къщи.

После отидох в банята, изпразних пълнителите в джоба си и отпуснах пружините. Не че е задължително това да се прави ежедневно, но все пак се налага да се прави. Не знаех колко време е бил зареден пистолетът. Можех да изстрелям първия патрон, но вторият да не влезе в патронника, ако пружината заяде. Ето защо понякога са за предпочитане револвери, особено ако пистолетът ти стои неизползван много време и не искаш да се занимаваш с него. Револверът просто е цилиндър с шест патрона, така че можеш да го държиш зареден целогодишно и знаеш, че когато ти дотрябва, няма да ти изневери. И така, изпразних пълнителите в джоба си, така че да са в мен.

Излязох от банята и направих списък с нещата, които щяха да ми трябват, след това проверих колко пари ми остават. За днес щяха да ми стигнат. Утре по всяко време можех да изтегля още.

Не се тревожех за Кели. Тя беше добре заредена с храна, пък и вече почти заспиваше. Включих климатика на още по-висока температура. Скоро щеше да се унесе.

— Сега ще изляза и ще ти донеса книжки за оцветяване, моливи… изобщо разни такива неща — казах аз. — Да ти взема ли и Мики Дис?

— Може ли и нещо сладко, и кисел сос за пържените картофки? О, защо не дойда с теб?

— Времето е отвратително. Не искам да настинеш.

Тя се изправи и мълчаливо отиде до вратата, готова да затвори резето, без да се налага да й напомням.

Слязох по стълбите и се насочих към станцията на метрото.