Сбогом на глупаците

25.

Сърцето ми туптеше толкова силно, сякаш беше в устата ми. Отдавна бях научил, че страхът е нещо полезно. Ако не се страхуваш, или лъжеш, или си психически нестабилен. Всеки се бои, но ако е професионалист човек използва опита и познанията си, за да се справи с проблема.

Продължавах да обмислям положението, когато чух по-протяжен и умолителен писък.

— Ник! Помогни ми! — Викът ме проряза като нож. Представих си я свита на топка в скривалището или как си реши косата и си играе на оная тъпа видеоигра.

Бях до вратата на офиса, който водеше към коридора.

Чух мъжки вик:

— Пипнах я! Сега ще я убия, мамка му! Внимавай! Не ме карай да го правя!

Гласът не бе на американец. Нито на испанец. Познах го веднага: западен Белфаст.

Като че ли сега бяха в голямото помещение с офисите. Мъжът продължаваше да крещи заплахи към мен. Кели неистово пищеше. Не можех да разбера думите, но и нямаше нужда. Смисълът им ми беше ясен.

— Добре, добре! След малко ще се покажа. — Гласът ми отекна в сумрака.

— Мамка ти! Хвърли оръжието си в коридора. Бързо!

После го чух да вика на Кели:

— Млъквай, мамка ти! Млъквай!

Излязох от офиса и спрях точно преди разклонението на коридора. Плъзнах пистолета си по пода.

— Сложи си ръцете на тила и застани в средата на коридора. Ако направиш нещо друго, ще я убия — ясно ли е?

Тонът на гласа вече бе овладян — човекът очевидно не беше някой побъркан.

— Да, излизам, ръцете ми са на тила — отвърнах аз. — Кажи накъде да вървя.

— Веднага тръгвай, скапаняко!

Писъците на Кели бяха направо оглушителни.

Потеглих напред и след четири крачки стигнах до разклонението. Знаех, че ако погледна наляво, ще мога да ги видя през вратата, но в момента играта не беше такава. Не исках директна среща — можеше да реагира прибързано.

— Стой на място, скапаняко!

Спрях. Мълчах и не мърдах.

Във филмите винаги добрият герой окуражава пленника. В реалния живот не става така — просто млъкваш и правиш каквото ти наредят.

— Завий наляво — заповяда мъжът.

Сега виждах и двамата. Кели бе с гръб към мен и той я влачеше, забил пистолет в шията й. После ритна стъклената врата с крак и излезе в осветения коридор.

Когато го видях, сърцето ми спря да бие. Сякаш върху плещите ми току-що се беше стоварила десеттонна тежест.

Мъжът бе Морган Макгиър.

Беше елегантно облечен в тъмносин костюм и чисто бяла риза, даже обувките му изглеждаха скъпи. Това нямаше нищо общо с униформата от „Фолс роуд“ — дънки, яке и маратонки. Не можех да видя точно какво е оръжието му, приличаше на някакъв полуавтоматичен пистолет.

Той ме наблюдаваше и очевидно ме преценяваше. Какво правех тук с това малко дете? Знаеше, че владее положението и че съм се прецакал. Макгиър уви косата й около дланта си — колко жалко, че не я бях подстригал по-късо в мотелската стая — и заби пистолета в шията й. Това не бе безсмислен жест — означаваше, че не би се поколебал да я убие.

Кели очевидно беше изпаднала в истерия. Бедното хлапе бе уплашено до смърт.

— Бавно тръгни към мен — извика той. — Давай. Хайде, не се ебавай с мен, лайнар такъв!

Всеки звук в коридора сякаш се усилваше десетократно. Макгиър викаше, та чак слюнки хвърчаха от устата му. Кели пищеше. Шумът като че ли кънтеше из цялата сграда.

Подчиних се. Когато се приближих, погледнах към нея и се опитах да срещна очите й. Исках да я успокоя, но не се получи. Тя плачеше, лицето й беше зачервено и мокро. Дънките й дори не бяха закопчани.

Стигнах на около три метра от него и го погледнах в очите. Знаеше, че ни държи в ръцете си, но малко се страхуваше. Гласът му може и да звучеше уверено, но очите му го издаваха. Ако задачата му бе да ни очисти, трябваше да го направи сега. „Просто свършвай с това“ — казах му с поглед аз. Има моменти, когато след неуспеха на планове А, Б и В, трябва да приемеш, че си затънал в лайната.

— Спри! — изръмжа Макгиър.

Погледнах към Кели. Все още се опитвах да срещна очите й, да й кажа: „Всичко е наред. Нали ме повика на помощ и ето, че съм тук“.

Макгиър ми каза да се завъртя и сега вече разбрах, че е време наистина да се уплаша.

— На колене, скапаняко — нареди той.

Обърнат с гръб към него, аз коленичих така, че задникът ми да опре в петите. Ако ми се отвореше някаква възможност да реагирам, поне щях да имам някакъв отскок.

— Вдигни си гъза! — извика Макгиър. Знаеше какво правя. Това момче беше опитно. — Коленичи изправен. Още, още. Остани така. Мислиш се за някакво шибано хитро копеле…

Той мина зад мен, като влачеше Кели със себе си. Все още чувах виковете й, но сега имаше и някакъв друг шум. Движеше се още нещо. Не знаех какво е, но усещах, че щеше да се случи нещо неприятно. Можех само да затворя очи, да скърцам със зъби и да чакам.

Макгиър тежко направи две крачки към мен. Чух, че и Кели се приближава, очевидно все още влачена за косата.

— Продължавай да гледаш право напред — изръмжа той, — иначе ще нараня малката. Прави каквото ти казвам…

Или не довърши изречението, или аз не го чух. Ударът по раменете и главата ми ме накара да се просна напред по очи.

Почти загубих съзнание. Знаех, че съм се прецакал, като боксьор, който се е сринал на ринга и се мъчи да се изправи, за да покаже на рефера, че е добре, но всъщност изобщо не е така.

Чувствах се прикован към пода, направо не можех да помръдна.

Странното в следващите събития беше, че знаех какво става, но не можех да направя нищо. Съзнавах, че ме преобръща по гръб и сяда разкрачен отгоре ми. Усетих, че притиска до лицето ми студен метал и после го вкарва в устата ми. Бавно, съвсем бавно започнах да осъзнавам, че това е пистолет. Пороят от думи, които ми крещеше Макгиър, постепенно започна да става все по-ясен.

— Не се ебавай с мен! Не се ебавай с мен! Не се ебавай с мен! — Очевидно бе загубил самообладание.

Усещах миризмата на този тип. Беше пил — дъхът му смърдеше на алкохол. А също на афтършейв и цигари.

Седеше върху мен, притиснал раменете ми с колене и пъхнал патлака си в устата ми. С лявата си ръка продължаваше да стиска Кели за косата и я бе издърпал на пода, подмятайки я насам–натам като парцалена кукла: или се кефеше, или просто я караше да пищи, за да ме направи по-покорен.

Чувах писъци, писъци, писъци, после: „Не се ебавай с мен!“, пак писъци, писъци, писъци, „Не се ебавай с мен! Мислиш се за някакво шибано хитро копеле, нали, мислиш се за някакво шибано хитро копеле, а?“

Лошо. Знаех какво правят с „хитрите копелета“. Веднъж Макгиър беше отвел на разпит наш информатор в някакъв апартамент в „Дивис“ — капачките на коленете му бяха пробити с „Влак Декър“, бяха го горили с електрически огън, после му бяха пускали електрически ток във ваната. Човекът успял да скочи през прозореца гол, но си строшил гърба. Онези го вкарали в асансьора и го застреляли.

Чувствах се като пиян. Информацията стигаше до мозъка ми прекалено бавно.

После софтуерът ми започна да захапва. Опитах се да видя дали ударникът на пистолета е вдигнат, но единственото, което успях да различа, бяха червени петна и бели проблясъци пред очите ми.

— Копеле! Ще те размажа! Кой си ти?

Кели продължаваше да пищи. В главата ми цареше пълен хаос.

Отново се опитах да фокусирам очите си и този път се получи. Сега видях положението на ударника.

Беше вдигнат. Пистолетът бе деветмилиметров. Ами предпазителят? Също вдигнат.

Нямаше какво да направя. Той държеше показалец на спусъка. Ако окажех съпротива, сто процента бях мъртъв, независимо дали Макгиър го искаше.

— Мислиш се за шибано хитро копеле, а? Нали? Нали? Сега ще видим колко си хитър. — Скапанякът заподскача със задник върху гърдите ми и натика дулото на патлака си още по-навътре в устата ми.

За да направи хаоса още по-пълен, Кели продължаваше да пищи от ужас и болка. Нямах представа какво се очаква от мен. Знаех само, че между зъбите ми е втъкнат пистолет и че този тип командва парада.

Той започна да възвръща самообладанието си. Оръжието все още бе в устата ми, но Макгиър бавно се изправяше на крака, като натискаше пистолета, и после тежко се опря с длан върху лицето ми. Дулото болезнено се завъртя между бузата и зъбите ми. Оня не преставаше да стиска Кели за косата и да я тегли насам–натам.

После се отдръпна назад и насочи патлака си към гърдите ми.

— Застани на колене!

— Добре, приятел, ясно. Твой съм, ясно ми е.

Докато се изправях, видях пожарогасителя, с който ме беше повалил. Кожата на тила ми бе раздрана и навсякъде по пода и главата ми имаше кръв. Нищо не можех да направя — невъзможно е да спреш капилярното кървене.

Застанах на колене, отново вдигнал задника си във въздуха, така че да не опира в петите ми. Погледнах нагоре към него и се опитах да подредя мислите си. Макгиър започна да отстъпва заднешком към офиса, без да сваля мерника си от мен.

— Хайде, хитрецо, давай напред на колене!

Кели беше в ужасно състояние. Стискаше го за китката и се опитваше да облекчи болките си. Тя също се тътреше на колене и се мъчеше да се изправи, сякаш я влачеха, завързана за кон. В момента Макгиър продължаваше да отстъпва назад и да се цели в мен.

— Остани на място! — изрева той и заотстъпва покрай вратата на големия офис.

Опитвах се да се взема в ръце. Ако не предприемех веднага някакви действия, животът ми нямаше да продължи още много.

— Там вътре!

Затътрих се.

— Стани!

Изправих се и влязох в стаята с гръб към него. Бавно се приближих до масичката за кафе и тъкмо се канех да я заобиколя, когато той заповяда:

— Стой! Завърти се!

Подчиних се. Заповедта му беше странна, защото обикновено не искаш противникът ти да е с лице към теб и да му е ясно какво става. Ако не виждаш, не можеш да реагираш адекватно.

Докато се обръщах, мернах Кели да седи на въртящия се кожен стол, сега издърпан вляво от бюрото. Макгиър стоеше зад нея. Все още стискаше с лявата си ръка косата й, теглеше я назад към облегалката и се целеше към мен.

Щом стреляш, горната част на полуавтоматичния пистолет, онази, на която са монтирани двата мерника, се придвижва назад, за да изхвърли гилзата, после вкарва нов патрон. Ако я издърпаш около три милиметра назад, оръжието не може да стреля, което означава, че ако човек е достатъчно бърз, може силно да удари по предната част на цевта, да блъсне горната част назад и спусъкът няма да се задейства. Всичко това трябва да стане светкавично бързо и агресивно, но аз нямах какво да губя.

В момента като че ли всичко бе утихнало. Това продължи по-малко от трийсет секунди, но сякаш мина цяла вечност.

Кели продължаваше да хленчи. Коленете й бяха охлузени от влаченето по коридора. Макгиър я дръпна с лявата си ръка и изръмжа:

— Млъквай, мамка ти! — В този момент той отмести погледа си от мен и разбрах, че сега е моментът да действам.

Хвърлих се напред, изкрещях, за да го дезориентирам, и с дясната си ръка с всички сили блъснах цевта, после я натиснах надолу, така че горната част на пистолета да се придвижи назад с около сантиметър.

Той изруга високо „Мамка му!“, едновременно от ярост и болка.

Стиснах го за китката и го дръпнах го към себе си, а с дясната си ръка отблъснах горната част на оръжието. Макгиър натисна спусъка, но вече бе прекалено късно — пистолетът не стреля. Сега трябваше да хвана цевта, за да задържа горната част неподвижна.

Междувременно притисках Макгиър към стената. Той обаче не пускаше косата на Кели и тя пищеше с всички сили. Изхвърлих я от главата си. Не откъсвах очи от пистолета и продължавах да натискам Макгиър. Момичето беше помежду ни. Аз я настъпвах, той я настъпваше и тя крещеше от болка. Навярно бе решил, че за да се справи с мен, се нуждае от двете си ръце, защото в следващия момент пусна Кели.

Започнах здравата да го блъскам. Удрях го с глава, с нос, с буза. Носът ме болеше и кървеше също толкова, колкото и неговият, но продължавах да го блъскам, опитвайки се да му нанеса колкото може повече поражения и в същото време да не му позволявам да се отлепи от стената.

Макгиър крещеше:

— Скапаняк! Скапаняк! Скапаняк! Мъртъв си!

Аз му отвръщах с:

— Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти!

Продължавах да го притискам към стената. Докато го блъсках, той жестоко ме ухапа под окото. Но както ми бе кипнал адреналинът, не усещах болката. Не преставах да го блъскам — това нямаше да му нанесе трайни травми, но в момента не бях в състояние да направя повече. Ръцете ми бяха заети с оръжието и му крещях всевъзможни глупости не толкова, за да го уплаша, а колкото по-скоро, за да поддържам духа си.

Когато главата му увисна надолу, захапах първото, което ми попадна: скулата му. След първоначалната съпротива усетих плът с вкус на топла сепия. Той закрещя още по-силно, но аз изцяло се съсредоточих върху онова, което правех — хапех го, разкъсвах плътта му и се мъчех да му нанеса колкото мога повече поражения.

Макгиър квичеше като прасе. Очите му излъчваха ужас.

Двамата бяхме целите в кръв. Усещах металическия й вкус, примесен с този на потта ни.

Успоредно с всичко това извивах пистолета настрани и се опитвах да държа горната му част издърпана назад. Противникът ми продължаваше да се съпротивлява и натискаше спусъка, но без резултат. С другата си ръка се мъчеше да откопчи пръстите ми. Докато задържах оръжието в това положение, всичко щеше да е наред. Продължавах да го натискам към стената, за да имам опора, защото единствената ми цел бе да извия дулото настрани от себе си.

Не преставах да го хапя. Бях се справил с първата част от скулата му и продължавах нататък. Зъбите ми достигнаха до лицевите му кости и това ме накара да изпитам същото чувство като по-рано от метала на пистолета. Вече хапех клепача му и носа му, оголвах костите на долната челюст и черепа му.

Започнах да се задъхвам, защото притискането към стената изискваше много усилия. После се задавих — в гърлото ми бе заседнало парче от кожата му. Чух всмукването на въздух през дупката в бузата му, както и хриптенето на собственото си гърло, задръстено от плътта му.

Борех се с него, без да го гледам. Кръвта пареше в очите ми. Не знаех къде е Кели и на този етап не ме и интересуваше. Не можех да й помогна, докато не помогнех на самия себе си.

Все още се опитвах да извъртя пистолета към Макгиър. Нямаше значение към коя част от тялото му — можеше да е кракът или стомахът му, изобщо не ми пукаше, стига да успеех да стрелям в него.

Крясъците му се усилиха, когато пръстът ми притисна неговия върху спусъка и натиснах.

Първите два куршума не улучиха, но продължих да стрелям. Отново завъртях пистолета и го прострелях в хълбока, после в бедрото. Той се свлече на пода.

Всичко замръзна. Внезапната тишина беше оглушителна.

Две–три секунди по-късно чух писъците на Кели, които отекваха в стаята. Поне все още се намираше в сградата. Единственото, което чувах, беше висок постоянен писък. Бях прекалено изтощен, за да направя каквото и да е по този въпрос. Бях прекалено зает с опити да изкашлям кожата на Макгиър.

По-късно щях да открия хлапето. Изправих се. Навсякъде ме болеше.

Нещастното копеле се гърчеше на пода и ме умоляваше:

— Не ме убивай, човече! Не ме убивай! Не ме убивай!

Взех пистолета му и направих с него същото, каквото беше направил и той: възседнах го и му натиках цевта в гърлото.

Няколко секунди просто седях отгоре му и се опитвах да успокоя дишането си. Тялото на Макгиър може и да умираше, но очите му бяха живи.

— Защо уби семейството? — попитах аз и извадих пистолета от устата му, за да може да говори. — Кажи ми и ще останеш жив.

Той ме гледаше така, сякаш иска да каже нещо, но не знае какво точно.

— Само ми кажи защо.

— Не зная за какво говориш.

Вгледах се в очите му и разбрах, че не ме лъже.

— Какво има в оня компютър?

Този път реакцията му не се забави. Устните му си сгърчиха, когато отвърна:

— Еби си майката.

Блъснах цевта обратно в устата му и тихо, твърдо, почти бащински произнесох:

— Погледни ме!

Нищо нямаше да изкопча от него. Бе прекалено добър професионалист.

Мамка му! Натиснах спусъка.