Сбогом на глупаците

31.

Франк де Сабатино беше влязъл в списъка с коледни картички на Коза Ностра в Маями и го бяха пратили в Англия в рамките на проекта за закрила на федералните свидетели. Участвах в групата, която се грижеше за него през трите му месеца, прекарани в Абъргейвъни, преди да се върне в Щатите. Франки бе висок метър шейсет и пет и ходеше невероятно раздърпан. Имаше мастиленочерна гъста къдрава коса като на футболист от осемдесетте години. Останалото от него приличаше на топка.

ФБР разследваше Коза Ностра в Южна Флорида — те не използваха думата „мафия“ — и агентите бяха открили, че Де Сабатино, трийсет и четири годишен компютърен маниак, който работеше за един от големите играчи, скатава стотици хиляди долари от наркооперациите им. Момчетата го бяха убедили да събере свидетелства за повдигане на обвинение. Той не бе имал друг избор, защото иначе щяха да го арестуват и да съобщят на Коза Ностра какво е правил. Мафиотите в затвора щяха да довършат работата. По време на операцията Пат бе поддържал връзки с него и по-късно се майтапеше, че затова после се измъкнал сух. Сега знаех, че Пат е обичал да опитва стоката повече от необходимото.

Дрехите на Франки бяха всичко друго, но не и незабележими. За него „убити тонове“ означаваше бледооранжева риза с лилави панталони и каубойски ботуши от кожа на алигатор. Каквото и да носеше, тлъстото му шкембе издуваше ризата му. Човек не трябваше да има богато въображение, за да си го представи като малко нещо обратен. След процеса той получил нова самоличност и за моя огромна изненада предпочел да остане в Съединените щати. При това — още по-странно — във Флорида. Може би другаде нямаше да е в състояние да си намира съответните ризи.

Отново си бях помислил дали да не се свържа с Юън, но какво би могъл да направи в момента той за мен? Отказах се. Не исках едновременно да използвам всичките си ресурси. Франки щеше да дешифрира дискетата на ВИРА, а Юън можеше да ми помогне, когато се върнех в Англия.

Стигнахме до Де Ланд в два следобед и автобусът ни очакваше, за да ни откара до крайбрежието. След толкова много часове под грижите на климатичната инсталация във влака жегата на Флорида ни облъхна така, сякаш бях отворил вратата на пещ за топене на желязо. И двамата с Кели запремигвахме като прилепи под ясното небе, заобиколени от хора със слънчев загар и летни дрехи. Електронното информационно табло на гарата показваше двайсет и пет градуса. Качихме се в автобуса, седнахме и зачакахме изкуствената тапицерия на седалките да залепне за гърба ни, докато се носехме по магистралата към автогарата в Дейтона.

Пътуването мина спокойно. От време на време зад нас се разнасяше гръмотевичен тътен и покрай рейса профучаваше мъгла от хром и кожа с характерното експлозивно къркорене на „Харли Дейвидсън“. Бях забравил, че Дейтона е Мека за рокерите. Крайпътните заведения изглеждаха претъпкани с мотоциклетисти.

Два часа по-късно минахме по моста към центъра на Дейтона. Надигнахме се от седалките и аз взех сака. Първото, което направих, беше да купя два току-що изцедени портокалови сока.

На таксиметровата стоянка близо до автогарата помолих шофьора да ни откара в обикновен хотел.

— Какъв вид обикновен? — попита той.

— От евтините.

Човекът бе латиноамериканец. От касетофона гърмеше Глория Естефан, на таблото имаше малка статуйка на Дева Мария, а от огледалото висеше снимка на децата му. Мъжът носеше широка, пъстра риза, за която Де Сабатино би дал живота си. Свалих прозореца от своята страна и оставих вятъра да брули лицето ми. Завихме по „Атлантик Авеню“ и аз се зазяпах към широка бяла ивица пясък, която изчезваше в безкрайността. Минавахме покрай закусвални, магазини за плажни принадлежности и мотоциклети, китайски ресторанти, заведения за стриди, паркинги, долнопробни хотели, после още закусвални и магазини с плажни принадлежности.

Целият град беше построен за почиващите. Накъдето и да се обърнех, виждах хотели с пъстри рисунки по стените. Десетки мажоретки в оскъдно облекло си развяваха дупетата на игрището пред културния център. Може би и Франки бе там, седнал в някой ъгъл с похотлив поглед.

— Близо ли сме? — попита Кели.

— Още две пресечки и после наляво — отвърна шофьорът.

Видях хотели от всички обичайни вериги и после нашия — „Хотелът на корабокрушенците“.

Застанал на тротоара навън, заслушан в заглъхващата песен на Глория, аз погледнах към Кели и поклатих глава.

— Отврат.

Тя се ухили.

— Пълна!

Да, но изглеждаше идеално за нас. Нещо повече, струваше само двайсет и четири долара на вечер.

Излязох с все същата стара история, като прибавих само, че въпреки всичко сме решени да изкараме ваканцията си в Дисни. Жената на рецепцията явно не повярва на нито една моя дума, но просто не й пукаше, след като й дадох парите, които отидоха в предния джоб на мръсните й черни дънки.

На площадката пред стаята ни беше пълно с момчета, които не приличаха на колежани във ваканция. Може би бяха в града заради мажоретките.

Стаята ни представляваше миниатюрна кутийка с прозорец. Подът бе покрит с пласт прах, който щеше да е жалко да почистят. Жегата беше като в някоя дупка в Калкута.

— Когато включим климатика, всичко ще бъде наред — казах аз.

— Какъв климатик? — попита Кели и погледна към голите стени.

После се пльосна на леглото — можех да се закълна, че чувам писъците на хиляди дървеници.

— Може ли да идем на плаж?

И аз си мислех същото, но както винаги, най-важна беше екипировката.

— Скоро ще излезем. Искаш ли да ми помогнеш първо да подредя всичко?

Кели очевидно се зарадва на предложението. Дадох й пълнителите от стрелбата в Лортън.

— Можеш ли да извадиш патроните и да ги сложиш там? — посочих към страничния джоб на сака аз. Пълнителите не ставаха за моя „Сиг“, но патроните бяха същите.

— Естествено. — Кели изглеждаше на седмото небе от радост.

Не й показах как да го прави, защото исках да се занимава повече време. Скрих дискетата под тапицерията на леглото. После извадих принадлежностите за баня, взех си душ и се избръснах. Раните по лицето ми вече бяха потъмнели. Облякох си новите дънки и сива тениска. След това пратих Кели да се изкъпе.

Беше пет без петнайсет, а тя все още обличаше черните си панталони и зеления си блузон. Наведох се към шкафчето между двете легла и извадих телефонния указател.

— Какво дават? — попитах в същото време и посочих към телевизора.

— „Големият лош бръмбаробот“.

— Какво?

Кели започна да ми обяснява, а аз просто кимах, съгласявах се и четях указателя.

Търсех презимето Де Ниро. Беше си избрал идиотско име — Ал Де Ниро. За човек, който би трябвало да прекара живота си незабележимо, това не бе най-безопасният избор, но Франки беше най-големият фен на Ал и Боб. Единствената причина да се забърка в онази история с наркотиците беше един от филмите на Ал Пачино. Целият му живот бе фантазиране. Знаеше всички диалози от филмите на Пачино и Де Ниро, дори ни беше забавлявал в Абъргейвъни с доста сносни изпълнения.

Излишно е да казвам, че не открих името му в указателя. Опитах с телефонни услуги. И те не можаха да ми помогнат. Следващата стъпка бе да започна да телефонирам из целите Щати или да наема частен детектив, но това щеше да отнеме доста време и пари.

Изправих се и застанах до прозореца, като се чешех по задника, докато осъзнах, че Кели ме наблюдава. Дръпнах завесите. Отново бяхме два прилепа в пещера. Проточих шия наляво и едва успях да зърна океанската гледка, за която бях платил пет долара отгоре. Целият бряг бе покрит с хора. Видях двама млади, които просто не можеха да откъснат ръце един от друг, и семейства, някои със слънчев загар, други като нас — млечнобели, приличащи на неизпържени картофки. Може би даже бяха пристигнали със същия влак.

Момчетата от съседната стая очевидно успяха да монтират някаква адска аудиоуредба, защото през стените закънтя тежка басова музика. Представих си вдигнатия от пода прах. Те излязоха на площадката — и четиримата носеха крещящи потници и бермуди. Изглеждаха пияни и мажеха с крем новите си, все още незараснали племенни татуировки по ръцете.

Обърнах се към Кели. Тя беше щастлива, че бръмбароботите отново са спасили света, но изглеждаше и малко отегчена.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да открия един мой приятел, но не съм сигурен къде живее — отвърнах аз. — Просто обмислям как да се свържа с него.

— Компютърният маниак, за когото ми спомена ли?

Кимнах.

— Защо не опиташ чрез Мрежата? — небрежно подхвърли тя, зяпайки глупостите по телевизията. Разбира се — онзи тип е компютърен маниак, няма начин да не е в Интернет, навярно постоянно обхожда порно страниците за снимки на голи тийнейджърки. Това бе също толкова добра изходна точка, колкото и всички останали. Във всеки случай бе по-добра от моята идея за частен детектив.

Отидох при сака.

— Ти можеш ли да използваш Интернет?

— Разбира се. Правим го още в предучилищната.

— В предучилищната ли?

— Ами групата, която посещаваш преди да тръгнеш на училище, за да могат родителите да ходят на работа. Използваме Мрежата всяка сутрин — учат ни как да го правим.

Започнах да вадя лаптопа. Бях възбуден от гениалността на това момиче. Грънджарите навън викаха нещо от площадката. Беше време за хормони.

Внезапно осъзнах, че даже в лаптопа да имаше вътрешен модем и софтуер за Интернет, нямаше да ми свърши работа. Нямах каквито и да е кредитни карти, с които да мога да тегля пари, а и не можех да използвам откраднатите. Оставих лаптопа на леглото.

— Добра идея — изкоментирах аз, — но няма да стане с този компютър.

Кели продължаваше да гледа телевизия и пиеше топла кола от сака. Държеше я с двете си ръце, така че да не се налага да навежда глава и да пропусне нещо.

— Просто ще отидем в някое кибер кафене — каза тя. — Когато на Мелиса й прекъснаха телефона за няколко седмици, майка й ходеше в кибер кафенето да си получава имейла.

— О, нима?

„Киберчино“ беше кафене с кроасани, лепкави кифлички и сандвичи. С помощта на стъклени прегради бяха оформени малки кабинки. Във всяка от тях имаше компютър с масичка за храна и напитки. Върху преградите бяха залепени надписи, съобщаващи времето на престой, обясняващи как да се включиш, както и различни реклами.

Взех си кафе, сладки и кола и се опитах да вляза в Интернет. Накрая предадох управлението на по-опитен пилот. Кели се понесе в киберпространството, сякаш бе собственият й заден двор.

— Къде да го търся? — попита делово тя.

Нямах представа.

Кели сви рамене.

— Ще използваме общото пространство.

След по-малко от минута бяхме в сайт, наречен „Инфо спейс“. Тя щракна върху иконката за имейла и се появи диалогова кутия.

„Презиме?“

„Де Ниро.“

„Малко име?“

„Ал.“

„Град?“

— По-добре остави празно място. Напиши само Флорида. Може да се е преместил.

Тя включи на търсене и секунди по-късно получи имейл адрес. Направо не можех да повярвам. Дори имаше иконка за пращане на имейл, върху която Кели щракна с мишката.

Пратих съобщение, че искам да се свържа с Ал Де Ниро изобщо с някой, който е фен на Пачино Де Ниро и познава „Ники Две“ от Англия. Това беше прякорът, който ми даде Де Сабатино. В групата бяхме трима с това име. Аз бях вторият, установил контакт с него. Когато се срещнехме, той щеше да си изиграе ролята от „Кръстника“ — да разпери ръце и да каже: „Хей, Ники Две“, после да ме прегърне и целуне. Слава Богу, че го правеше с всички.

На следващия ден кафенето щеше да отвори в десет. Цената, която платихме, включваше използването на адреса на „Киберчино“. Казах им, че ще дойда в десет и петнайсет на другата сутрин, за да си получа евентуалната поща. Нямаше голяма вероятност да следят имейла му и някой да направи връзката между „Ники Две“ и мен.

Вече бях огладнял, Кели също, при това за нещо повече от лепкави кифлички. Върнахме се на главната улица и спряхме в любимия и на двама ни ресторант. Поръчахме си и после по обратния път изядохме още по един „Биг Мак“. Температурата продължаваше да е висока, дори по това привечерно време.

— Може ли да поиграем миниголф? — попита Кели и посочи към нещо, което приличаше на кръстоска между Дисниленд и Гленийгъл, с дървета, водопади и пиратски кораб, всичко направено така, че да има вид на облян със светлина Остров на съкровищата.

Всъщност ми хареса. Нямаше опасност и страхотно се отпуснах, въпреки че Кели лъжеше в играта. Започна от единайсетата дупка. Зад нас дракон бълваше от пещерата си вода, вместо огън.

— Ник?

— Какво? — В момента задълбочено се борех с деветдесетградусовия ъгъл и трябваше да вкарам топката в дупката.

— Ще се срещнем ли с оня твой приятел, нали се сещаш — Дейвид?

— Някой ден. — Ударих и не успях. Направо се бях залепил за това водно препятствие.

— Имаш ли братя и сестри?

Чувствах се като на изпит.

— Да, имам.

— Колко?

Успях чак на шестия опит.

— Трима братя. — Реших да сложа край на разпита. — Казват се… Джон, Джо и Джим.

— О! Колко са големи?

Тук ме хвана на тясно. Дори не знаех къде живеят, да не говорим на каква възраст са.

— Всъщност, не зная.

— Защо?

Трудно ми беше да й го обясня, защото просто не знаех отговора.

— Така. — Нагласих й топката. — Хайде, задържаме другите.

По обратния път изпитвах странна близост с Кели и това ме тревожеше. Тя очевидно вече ме смяташе за новия си родител, а бяхме заедно само от шест дни. Не бих могъл да заема мястото на Кев и Марша, даже да го исках. Перспективата направо ме ужасяваше.

Закусихме със сладолед, после в десет и петнайсет отидохме в кафенето. Вяхме получили имейл, който ни съобщаваше да посетим някакъв чат руум. Кели натисна няколко клавиша и се озовахме там. Де Сабатино ни очакваше — или поне някой, който нарече себе си Големия Ал. Диалогова кутия ни покани на частен разговор и, слава Богу, че Кели беше тук, за да пилотира.

Минах направо на въпроса. Кели написа: „Нуждая се от помощта ти“.

„Какво искаш?“

„Тук имам нещо, което трябва да разшифроваш — не съм съвсем сигурен какво е, но зная, че си в състояние да го направиш.“

„За работа ли става дума?“

Трябваше да го прикоткам. Беше скътал всички онези пари от Коза Ностра наполовина заради самия кеф — „електричеството“. Сега, като се замислех, Пат навярно бе взел думата от Големия Ал. Този тип се наслаждаваше на удоволствието да е над големите момчета. Знаех, че ако използвам подходяща примамка, няма начин да не захапе.

Започнах да говоря и Кели затрака на клавиатурата.

„Няма да ти кажа! Повярвай ми, голяма работа е. Ако искаш да хвърлиш един поглед, ще трябва да дойдеш при мен. В Дейтона съм. — И после започнах да лъжа. — Други твърдят, че не било възможно. И аз се сетих за теб.“

Пипнах го. Той незабавно отговори:

„Какъв е форматът?“

Обясних му всички подробности.

„Мога да дойда чак в девет вечерта. Пред «Буут Хил Салуун» на «Мейн Стрийт».“

„Ще те чакам.“

Кели излезе от Мрежата и ние платихме дванайсет долара. Около една стотна от онова, което щеше да ми струва частен детектив.

Имахме адски много време за убиване. Накупихме си слънчеви очила, модерни бермуди, тениска и сандали за Кели. Аз обаче трябваше да остана както си бях, така че ризата да покрива пистолета ми. Единственото допълнение бе кърпа на главата, за да не се вижда раната на челото ми. Хромираните очила скриваха другата на бузата.

Тръгнахме покрай плажа. По това време на деня ресторантите започваха да се пълнят с хора за ранен обяд.

Върнахме се в хотела и аз седнах до телефона, за да проверя как стои въпросът с полетите за чужбина. Ако онова, което Големия Ал ми дешифрираше, се окажеше достатъчно за Симъндс, двамата с Кели щяхме да се разкараме от тук. Знаех, че Де Сабатино може да ни осигури паспорти, дори пари. Последва обяд, след това осемнайсет дупки с пиратите — оставих я да победи — и накрая дойде време да се приготвим за срещата.

Към седем и половина слънцето започна да залязва и заблестяха уличните неони. Внезапно попаднахме в друг свят, с кънтяща от заведенията музика и хлапета, фучащи с мотоциклети нагоре–надолу с повече от позволените петнайсет километра в час.

Не знаех на какво се дължи, навярно на времето, но се чувствах някак си дистанциран от истинското положение, в което се намирах. Бяхме само двамата, забавлявахме се, ближехме сладоледи и се мотаехме по магазините. Тя се държеше като всички други хлапета, чак дотам, че поглеждаше към нещо на витрината и изиграваше номера с: „Я виж това!“, демек: „Що не ми го купиш, а?“ Открих, че аз, от своя страна, играя ролята на родител, като й отвръщам: „Не, мисля, че за днес ти купих вече достатъчно неща“.

Наистина се тревожех за Кели. Струваше ми се, че би трябвало да е по-разстроена, че всъщност не би трябвало да приема нещата толкова спокойно. Може би не беше разбрала смисъла на онова, което й казах за семейството й, може би подсъзнанието й не й позволяваше да го проумее. В момента обаче се нуждаех тъкмо от това: от дете, което изглежда нормално и се държи нормално.

Спряхме пред магазин за играчки. Тя поиска да й купя пръстен, който блестеше на витрината. Излъгах я, че не са ми останали пари.

— Не можеш ли да ми го откраднеш? — попита Кели.

След което проведохме сериозен разговор за доброто и злото. Прекалено на сериозно започваше да свиква със статуса ни на бегълци.

Вече беше към девет без петнайсет. Бяхме вечеряли пица и по това време през почивните дни следващото нещо, което правят нормалните хора, е да си вземат сладолед. После тръгнахме за срещата с Големия Ал, провирайки се през редиците от паркирани мотоциклети и тълпите от младежи, носещи тениски с рокерски надписи.

Заехме позиция, от която можехме да наблюдаваме и двата пътя, водещи към „Буут–Хил Салуун“ — в старото гробище оттатък улицата. Това място беше единственото, което напомняше за стария град от двайсетте години, единственото, което не можеше да бъде унищожено и отгоре му да построят хотел. Когато пристигаха рокери и отваряха вратите, от бара започваше да гърми мощен рокендрол. Той се сливаше с латиноамериканската музика и рапа, които кънтяха от минаващите нагоре–надолу автомобили. Това бе най-горещото време от вечерта, нощта и навсякъде се виждаха джипове и пикапи с по шест–седем тонколони отзад. Някои дори имаха сини светлини отдолу и когато профучаваха покрай нас, приличаха на космически кораби с марсианска музика. Сетих се за нашите приятели с черокито и се зачудих дали вече са се прибрали вкъщи.

Двамата с Кели просто чакахме и ядяхме сладоледите си.

32.

„Мейн Стрийт“ не беше главна улица, а път, който водеше от морето до мост над надводната магистрала. В Дейтона ежегодно се провеждаше рокерска седмица и на тази улица се събираха хиляди мотоциклетисти. Темата бе една — „Харли Дейвидсън“. Имаше само рокерски барове и магазини за резервни части, каски и кожени дрехи.

Забелязах Големия Ал още от километър и половина, докато се тътреше към нас откъм моста. Носеше синьо-бяло–жълта хавайска риза и бледорозови панталони, опънати по тялото му. Беше станало затлъстял още повече. Външният му вид се допълваше от бели обувки и старата му рошава прическа. В лявата си ръка държеше куфарче, което бе добър признак — носеше инструментите. Видях го да влиза в магазин за цигари и да се появява, лапнал огромна пура.

Спря пред бара, отвсякъде заобиколен от мотоциклети. Остави куфарчето между краката си и започна да смуче пурата така, сякаш е собственик на всичко наоколо.

Сръгах Кели.

— Виждаш ли онзи човек?

— Кой?

— Онзи, с широката пъстра риза, дебелия.

— Ексцентрикоида ли имаш предвид?

— Какво?

— Следващата степен на ексцентричен.

— И така може да се каже — ухилих се аз. — Той е човекът, с когото имаме среща.

По улицата мина автобус с реклама на „Морски свят“ — гигантска косатка, изскачаща от басейн. Двамата с Кели зяпнахме автобуса, после се спогледахме и избухнахме в смях.

— Защо не го изчакахме там? — попита тя.

— Не, не, не се прави така — просто стоиш настрани и наблюдаваш. Нали виждаш какво правя аз? Наблюдавам пътя, просто за да съм сигурен, че не го следят лоши типове. Тогава разбирам, че няма опасност. Ти как мислиш? Според теб всичко наред ли е?

Кели внезапно се наду. Огледа се наоколо и съобщи:

— Чисто е.

— Хайде тогава, дай ми ръка. Трябва да внимаваме с тези фучащи коли.

Тръгнахме по тротоара.

— Когато отидем при него — казах аз, — може да се наложи да направя някои неща, които да ти се сторят ужасни, но всъщност не са — винаги двамата с него правим така.

Докато се промъквахме през автомобилите, Кели отвърна:

— Ясно. — След всичко, което беше видяла напоследък, това навярно щеше да е безобидно като в детска градина.

Приближихме се и видях, че определено изглежда остарял. Той ме позна от двайсетина метра и внезапно отново се превърна в герой от „Кръстникът“. С пурата в дясната си ръка, широко разперил ръце, отметнал глава на една страна, Франки изръмжа:

— Аха–а–а! Това е Ники Две! — Усмивката на лицето му бе колкото резен диня. Навярно беше отврат да се криеш цял живот и най-после да можеш свободно да си поговориш със стар познат.

Франки пъхна пурата обратно в устата си, взе куфарчето в дясната си ръка и тръгна към нас. Тлъстите му бедра се триеха едно в друго.

— Хей! Как е? — просия той и започна да помпи ръката ми, като в същото време оглеждаше Кели. Смърдеше на афтършейв с дъх на цветя.

— А коя е тази прекрасна млада госпожица? — Франки се наведе да се ръкува с нея и аз се почувствах леко напрегнат.

— Това е Кели, дъщеря на един мой приятел. Известно време аз се грижа за нея — казах аз.

Съмнявах се, че има представа какво се е случило на Север. Със сигурност не познаваше Кев.

Все още приведен, задържал ръката й прекалено дълго, той започна да й обяснява:

— Тук е страхотно — имаме си „Морски свят“, Дисни уърлд, всичко, за да бъде щастлива младата госпожица. Това е Слънчевият щат!

После се изправи и леко задъхан, прибави:

— На вълнолома? Някое заведение за скариди?

Поклатих глава.

— Не, ще се върнем в хотела. Там е всичко, което искам да видиш. Хайде, ела.

Хванах Кели за ръка и тръгнах отдясно на Франки. По пътя дрънкахме глупости за това колко е хубаво, че пак се виждаме, но той отлично разбираше, че срещата не е случайна — и това му харесваше. Падаше си по такива неща, точно като Ал и Боб.

Завихме надясно и после по първата пресечка наляво, която водеше към паркинг зад магазините. Погледнах към Кели и й кимнах, за да й покажа, че всичко е наред, после пуснах ръката й. Големия Ал продължаваше да дрънка. Хванах го за лявата ръка и използвах инерцията му, за да го завъртя към стената. Той се блъсна в нея и отскочи. Притиснах го към противопожарния изход на някакъв ресторант.

— Чист съм, чист съм — тихо каза Големия Ал. Знаеше процедурата.

Само като го гледах, ми беше ясно, че не може да скрие под дрехите си даже карта за игра, да не говорим за оръжие — толкова опънат по тялото му бе платът. Въпреки това прокарах ръце по гърба му, за в случай, че нещо е скрито на кръста му. Естествената извивка прави това място много подходящо за скатаване на разни неща, а извивката на Големия Ал беше по-дълбока от нормалното. Продължих да го претърсвам.

Той погледна надолу към Кели, която ни наблюдаваше.

— Предполагам, че много пъти си го виждала да прави това? — намигна й Франки.

— Татко ми също го прави — в рая.

— А, добре, умно хлапе, умно хлапе. — Той я гледаше и се опитваше да смели информацията.

После идваше моментът, който навярно най-много му харесваше — трябваше да прокарам ръце по крачолите му. Грижливо проверих чатала му.

— Нали знаеш, че трябва да хвърля един поглед на куфарчето ти? — казах аз.

— Да, естествено. — Той го отвори. Намерих две пури и всичките му работни принадлежности — флопита, дискети, кабели, жици, всевъзможни боклуци. Опипах тапицерията, за да съм сигурен, че няма тайно отделение.

Бях доволен. Франки също. Всъщност сигурно се беше надървил.

— Добре, да вървим — казах аз.

— Хайде да си вземем по пътя сладолед — предложи той.

Спряхме такси. Двамата с Кели седнахме отзад, а Де Сабатино се напъха отпред и подпря върху куфарчето си еднолитрова бутилка „Бен Джери“.

Стигнахме до хотела и отидохме в стаята. Езикът на тялото му показваше, че е възбуден — навярно си мислеше, че е като едно време, а евтината стая само правеше нещата още по-вълнуващи. Остави куфарчето си на едно от леглата, отвори го и започна да вади боклуците си.

— Е, какво си открил? — попита той.

Не отговорих.

Двамата с Кели седяхме на другото легло и само го наблюдавахме. Тя като че ли все повече се заинтригуваше.

— Имаш ли някакви игри? — попита момичето.

Помислих си, че Де Сабатино ще я отреже презрително с: „Аз съм професионалист, нямам никакви игри“. Но той отвърна:

— Да, цели купища! Ако имаме време, можем да си поиграем. Какви обичаш?

Намериха общ език за „Земетръс“ и „Трето измерение“.

— С какво се занимаваш напоследък? — прекъснах ги аз.

— Просто уча хората как да работят с такива неща — посочи към лаптопа той. — Освен това поработвам за двама частни детективи, прониквам в банкови сметки, такива неща. А бе скучна работа, но нали трябва да се спотайвам.

Като се давех от дима на пурата и гледах дрехите му, направо не исках да мисля как би изглеждал, ако не трябваше да се спотайва.

След като не бе получил отговор на първия си въпрос, той изглежда се чувстваше длъжен да говори. Започна да се кикоти и каза:

— Все пак успях да скатая неколкостотин бона! Тъй че положението не е чак толкова лошо.

Междувременно продължаваше да свързва кабели и устройства към лаптопа. Оставих го да се занимава. Франки отново подхвана:

— Ами ти? Все същото ли?

— Все същото. По малко от всичко.

Вече седнал на масата с гръб към мен, той се съсредоточи върху лаптопа.

— И какво е това всичко? Още ли си… как му викаше?… Шпионче?

— И това.

— В момента си на работа, нали?

— Да.

Франки се засмя.

— Шибан лъжец! — После погледна към Кели и прибави: — Хопа! Учите ли френски в училище? — Завъртя се към мен и рече: — Нямаше да имаш нужда от мен, ако можеше да накараш някой друг да свърши работата. Не можеш измами Големия Ал! — Отново погледна към Кели. — Francais! — След това пак към мен: — Още ли си женен?

Разнесе се сигналът на „Майкрософт“ и Уиндоус 95 се отвори.

— Разведох се преди около три години — отвърнах аз. — Заради работата и прочее. Не съм я чувал от две години. Май че живее някъде в Шотландия, не зная.

Внезапно осъзнах, че Кели поглъща всяка моя дума.

Той й намигна.

— Също като мен — млад, свободен и ерген! Да! — Големия Ал беше едно от най-нещастните копелета на света. Аз сигурно бях най-добрият му приятел.

На площадката отпред загърмя тежкият басов рап. Момчетата започнаха да припяват, акомпанирани от женски гласове. Очевидно бяха докопали мажоретките.

Подадох му дискетата и тя забръмча във флопито. Съвсем скоро щяхме да получим отговора на някой и друг от въпросите. Горната четвърт на стаята вече бе замъглена от тютюнев дим. Като се имаше предвид отсъствието на климатик, вътре едва се издържаше. Щях да се изнеса от тук в мига, в който си тръгнеше Големия Ал.

Погледнах навън иззад завесата, после отворих прозореца. Момчетата беснееха сред празни бирени кутии и забавляваха група момичета. Може би Големия Ал трябваше да отдели малко пари за татуировка и бермуди.

Първият от документите се появи на екрана. Франки тракаше на клавиатурата в сумрака. Посочих към една от електронните таблици.

— Ето тук имам проблем. Нямам представа какво означава това. Някакви идеи?

— Сега ще ти кажа. — Очите му не се откъсваха от екрана. — Това са данни за доставки и заплащане — не зная на какво точно. — Той сочеше с пръст екрана. — Никога не докосвай монитора! — скара се сам на себе си Франки, сякаш гълчеше някой от учениците си. Харесваше му — очевидно се беше вживял в ролята си.

— Виждаш ли това тук? — Вече говореше като човек, който си знае работата.

Погледнах към колоните, озаглавени с различни инициали.

— Отнасят се за доставките — поясни той. — Казват ти какво къде и за кого отива.

Започна да се спуска надолу по страниците, за да потвърди заключението си. Докато го правеше, подчертано кимаше с глава.

— Това определено са доставки и заплащания. Между другото, откъде ги намери? Ти не си най-грамотният в компютърно отношение човек на света, а няма начин тези неща да не са били защитени с парола.

— Имах търсеща програма.

— Леле! Каква точно? — Компютърният маниак се завръщаше.

— Мекси двайсет и едно — излъгах аз.

— Хопа, боклук! Сега има неща, дето вървят три пъти по-бързо. — Той погледна надолу, към Кели. — Това им е проблемът на англичаните — още са в епохата на парния двигател.

Сега бе излязъл от електронните таблици и преглеждаше имената на другите файлове.

— И с тези имам проблем — уведомих го аз. — Можеш ли да ги дешифрираш?

— Не разбирам — отвърна Франки. — С кои точно файлове имаш проблем?

— Ами, май са шифровани — просто случайни букви и цифри. Някаква възможност да ги разбереш? — Чувствах се като десетгодишно дете, поискало да му завържат връзките на обувките.

Той прегледа имената на файловете.

— Тези ли имаш предвид? Това са графики. Просто ти трябва съответната програма, за да ги прочетеш.

Франки натисна няколко клавиша, откри каквото търсеше, и избра един от файловете.

— Това са сканирани снимки — поясни той.

Наведе се и отвори кутията със сладолед, взе една от пластмасовите лъжички и започна да яде. След това хвърли на Кели друга лъжичка и каза:

— По-добре ела тук, преди чичо ти Ал да излапа всичко.

Първата снимка се появи на екрана. Представляваше зърнеста черно–бяла фотография на двама мъже, застанали на върха на стълбище, водещо към величествена старинна сграда. Отлично познавах и двамата. Сиймъс Макоули и Лайъм Фърнахан бяха „бизнесмени“, подставени лица за събиране на средства и други операции на ВИРА. Бяха добри играчи, дори веднъж успяха да прокарат „програма за възраждане на северноирландските градове“, подкрепена от британското правителство. Целият проект целеше осигуряване на работни места. Пред правителството излязоха с номера, че ако дадена общност е отговорна за строежите, няма да е толкова склонна да ги взривява. Но не ставаше и дума за това, че изпълнителите могат да, наемат само хората, посочени от ВИРА — същите тези хора продължаваха да декларират, че са безработни и да получават социални помощи, докато ВИРА събираше процент за това, че им позволява незаконно да работят на обектите. Така че на правителството всичко му струваше двойно. Разбира се, бизнесмените също взимаха своя дял. И щом държавата плащаше, защо да не взривяват сградите и после пак да ги строят?

ВИРА несъмнено беше претърпяла огромно развитие от дните, когато просеше дребни монети в западен Белфаст, Килбърн и Бостън. Още повече, че като контрамярка през 1988–ма Северноирландското бюро създаде специална финансова група, съставена от експерти по счетоводство, право, данъци и компютри. Двамата с Юън бяхме вършили доста работа за тях.

Сега Големия Ал отвори поредица снимки на Макоули и Фърнахан, които се ръкуваха с други двама мъже, после слизаха надолу по стъпалата и влизаха в мерцедес. Един от другите бе вече покойният господин Морган Макгиър. Той изглеждаше много елегантен в костюм, който ми беше познат. Бързо хвърлих поглед към Кели, но бе очевидно, че лицето му не означава нищо за нея. За четвъртия нямах каквато и да е представа. В момента обаче това нямаше значение.

Снимката не беше качествена: по краищата имаше тъмна ивица, дължаща се на лошо фокусиране, но въпреки това по паркираните отзад автомобили можех да определя, че са в Европа.

— Хайде да видим следващата — казах аз.

Де Сабатино разбираше, че съм познал нещо или някого. Той просто копнееше да научи какво е, искаше му се да влезе в играта. Беше прекарал пет години в пета глуха и сега имаше шанс да излезе от там.

Естествено нямах намерение да му разкривам нищо.

— Давай нататък.

Последва друга група снимки, които не ми говореха нищо.

Големия Ал ги погледна. На лицето му отново изгря широката динена усмивка.

— Сега ми е ясно за какво се отнасят онези електронни таблици.

— За какво?

— Познавам тоя тип. Работи за картелите.

На снимката четирийсетина годишен елегантен латиноамериканец излизаше от автомобил. Отново по фона можех да се досетя, че действието се развива в Съединените щати.

— Това е Раул Мартинес — каза той. — Участва в колумбийската търговска делегация.

С всяка минута ставаше все по-интересно. ВИРА винаги твърдеше, че няма връзка с наркотрафика, но печалбите от там бяха прекалено големи, за да ги пренебрегне. Сега разполагах с почти неопровержими доказателства за прякото им участие в картелите. Но това все още не решаваше моя проблем.

Франки продължи да отваря снимките.

— Ей сега ще видиш Раул с някой друг, гарантирам ти го. — След още две фотографии той възкликна: — Ето го, Големия лош Сал!

Този тип беше приблизително на същата възраст, но много по-висок. Навярно по някое време бе тренирал дигане на тежести. Сал беше голямо старо момче, при това съвсем плешиво.

— Мартинес никога не се движи без него — поясни Ди Сабатино. — Едно време вършехме много работа за тях. Готин тип, семеен. Прекарвахме кокаин чак до канадската граница. Тези момчета правеха всичко необходимо, за да осигурят свободен път и после всеки печелеше. Да, тези момчета, страхотни са!

Продължихме да отваряме файловете и видях двамата мъже да се хранят в ресторант заедно с друг тип, този път бял.

— Нямам представа кой е пък тоя — изсумтя Големия Ал.

Гледах над рамото му и не откъсвах очи от екрана.

— Ник? — повика ме Кели.

— След малко. — Обърнах глава към Големия Ал. — Съвсем никаква ли представа нямаш?

— Абсолютно.

— Ник?

— Не сега, Кели — отрязах я аз.

Тя обаче не се отказваше.

— Ник, Ник!

— Върни се при…

— Ник! Аз знам кой е този човек.

Погледнах стреснато към нея.

— Кой човек?

— Онзи, на снимката — ухили се тя. — Ти каза, че не знаеш кой е, ама аз знам.

— Този ли? — посочих към Мартинес.

— Не, онзи, преди него.

Големия Ал затвори няколко прозореца.

— Ей този!

Беше белият тип, който седеше с Раул и Големия лош Сал.

— Сигурна ли си? — попитах аз.

— Да.

— Кой е? — След преживяването ни с видеозаписите очаквах да назове кого ли не: от Клинт Истууд до Брад Пит.

— Това е татковият шеф.

Последва дълга пауза, докато смеля информацията. Големия Ал всмукваше въздух през зъбите си.

— Какво искаш да кажеш с това „татковият шеф“? — попитах аз.

— Веднъж дойде у нас на вечеря с една госпожа.

— Спомняш ли си името му?

— Не, тогава слязох долу да си налея вода и те вечеряха с мами и татко. Татко ме повика да го поздравя и ми каза: „Дай една усмивка, Кели, това е шефът ми!“ Тя успешно имитира Кев, но зърнах в очите й кратък проблясък на тъга.

Големия Ал се включи в разговора.

— Хей! Я виж ти! И кой е татко ти?

Завъртях се.

— Млъквай!

Изблъсках го от мястото му и седнах с Кели на коляното, така че по-добре да вижда екрана.

— Съвсем сигурна ли си, че това е шефът на татко ти?

— Да, знам, че е той, татко ми каза. На другия ден двете с мами се шегувахме за мустаците му, защото приличаше на каубой.

Наистина, мъжът изглеждаше така, сякаш излиза от реклама на „Марлборо“. Докато сочеше, пръстът й докосна екрана и образът на мъжа се изкриви. Прегърнал Кели и застанал пред снимката на човек, навярно отговорен за смъртта на баща й, на мен ми се искаше да направя същото с него, само че в действителност.

Погледнах към Големия Ал.

— Хайде пак да прегледаме всички снимки.

Франки седна на мястото си и върна на екрана снимката на Макоули и Фърнахан с Макгиър.

— Познаваш ли тези хора? — Кели отговори на въпроса ми с „Не“, но всъщност вече не я слушах. Бях в собствения си свят. Забелязах още два автомобила, паркирани от отсрещната страна на пътя. Внимателно се вгледах в регистрационните им номера и в този момент разбрах къде са направени снимките.

— Гибралтар. — Не успях да се сдържа и произнесох думата на глас.

Големия Ал посочи към Макоули и сие.

— Ирландски терористи ли са?

— Нещо такова.

Последва пауза, докато се опитвах да обмисля нещата.

Франки просия.

— Ясно ми е какво става.

— И какво?

— Знаех, че ирландските терористчета купуват кокаин от колумбийците. Идваше по нормалния път до островите край Флорида, после до Карибите и Северна Африка. След това използваха Гибралтар като транзитен пункт за Европа. Правеха цели състояния и в същото време ние взимахме нашия дял за това, че им позволяваме да прехвърлят дрогата през Южна Флорида. В края на осемдесет и седма обаче неочаквано престанаха да пренасят стоката през Гибралтар.

— И защо? — Беше ми трудно да запазя спокойствие.

Големия Ал сви рамене.

— Някакъв скандал с местните. Мисля, че сега го прекарват от Южна Африка до западното крайбрежие на Испания или нещо подобно. Бяха свързани и с други терористи там.

— С „ЕТА“?

— Знам ли? С някаква шайка терористи, или „борци за свобода“. Викай им както щеш, за мен всички те са наркодилъри. Във всеки случай сега помагат на ирландците. Старият Раул несъмнено е уредил нещата от страна на Щатите с „шефа на татко“, за да гарантира, че пътят до Флорида ще остане открит за ирландците, защото иначе колумбийците щяха да го дадат на някой друг.

— Все едно говориш за изместване на въздушни маршрути.

Големия Ал отново сви рамене.

— Разбира се. Това си е бизнес. — Приказваше така, сякаш всички тези неща са общоизвестни. За мен обаче бяха новост.

С кого бяха преговаряли момчетата от ВИРА в Гибралтар, мамка му? Може би се бяха опитвали да запазят наркоканала? Спомних си, че през септември 1988–ма сър Питър Тери, който играеше важна роля в разбиването на наркотрафика и който бе губернатор на Гибралтар до началото на същата година, едва беше оцелял след опит за покушение в дома му в Стафърдшиър. Убиецът, когото не успяха да заловят, му бе съобщил добрата новина с двайсет куршума от АК–47 — нещо, в което Макгиър случайно имаше богат опит. Може би четвъртият мъж на снимката получаваше подобно предупреждение? И имаше ли някаква връзка между прекъсването на наркоканала и убийството на играчите от ВИРА там, само няколко месеца по-късно?

Във всеки случай, това потвърждаваше, че с някои служители на БН, включително с шефа на Кев, ставаха странни неща. Може би получаваха дял от операциите на ВИРА и Кев беше открил това?

Големия Ал отново пое въздух през зъбите си.

— Напипал си страхотни материали, мой човек. Та кого искаш да шантажираш?

— Да шантажирам ли?

— Ники, тук имаш важна птица от БН, която приказва с важни клечки от картелите, твоите терористчета и гибралтарското правителство, представители на закона и прочее. Нали не се опитваш да ме убедиш, че тези снимки не ти трябват за шантаж? Бъди реалист. Ако ти не ги използваш, онзи, който е направил снимките, със сигурност го е сторил.