Сбогом на глупаците

17.

Вашингтонското метро е бързо и тихо, чисто и ефикасно — точно каквото би трябвало да е едно метро. Тунелите са огромни, слабо осветени и някак си успокоителни, което навярно се дължи на факта, че пътниците изглеждат по-спокойни, отколкото в Лондон или Ню Йорк. Това може би е и единствената част от града, където някой ветеран от Виетнам на възраст между седемнайсет и седемдесет и седем години няма да ти поиска малко пари.

Слязох след няколко спирки и едно прекачване. Мястото, което търсех, беше само на няколко пресечки, но се намираше в квартал, който, обзалагам се, не би могъл да се открие в нито една рекламна брошура. Бях свикнал с онзи Вашингтон, в който богатите наистина бяха богати. А тук бедните бяха абсолютно прецакани.

Едноетажната сграда беше встрани от пътя и повече приличаше на супермаркет, отколкото на заложна къща. Фасадата й бе дълга поне петдесет метра, цялата от стъкло. На витрините имаше какво ли не — от барабани до сърфове и спално бельо. Жълти флуоресцентни надписи обещаваха всичко — от нулева лихва до най-изгодни цени на златото в града. На входа стояха трима въоръжени пазачи, които внимателно ме изгледаха на влизане.

В дъното видях дълга стъклена витрина, която същевременно представляваше и щанд. Зад нея бяха наредени повече от десет продавача. Това като че ли беше най-оживената част в магазина. После забелязах пистолетите и пушките под стъклото. Надписът на стената съобщаваше, че клиентите могат да изпробват всяко оръжие на стрелбището отзад.

Продължих към щанда за фотоапаратура. В един по-друг свят бих търсил камера с дълъг кабел, свързан с отделна контролна кутия, в която да е и касетата. Можех да монтирам камерата на покрива, да я оставя там и да скрия кутията някъде другаде, например в асансьорната конструкция. Така щеше да ми е по-лесно да сменям касетите, а ако не успеех да открия енергиен източник, и батериите.

За съжаление тук не успях да открия нещо подобно. Затова пък намерих почти също толкова добра камера — „Хай–8“, любим модел на много ТВ–журналисти на свободна практика. Със сигурност щях да съм в състояние да й сложа телеобектив. Когато работех в Босна, бях виждал наоколо ми да се мотаят типове с долепени до очите „Хай–8“. Всички те си мислеха, че им е писано да натрупат богатство, като продадат на телевизионните мрежи записи на разни пукотевици.

Привлякох вниманието на един от продавачите.

— Колко е онази „Хай–8“?

— Почти нова е, едва е извадена от опаковката. Петстотин долара.

Подсмихнах се.

— Ами предложете вие тогава — каза той.

— Има ли резервна батерия и всички приставки за включване в мрежата?

— Всичко си има, даже и специална чанта.

— Може ли да видя как работи?

— Разбира се, разбира се.

— Добре — четиристотин в брой.

Той направи онова, което прави всеки строителен работник по света, щом става дума за цени: започна да всмуква въздух през зъби.

— Знаете ли какво, хайде да е четиристотин и петдесет.

— Става. Искам и възпроизвеждащо устройство, но не трябва да е видеокасетофон.

— Имам точно каквото ви трябва. Елате с мен.

На апарата, който извади от дъното на лавицата, висеше етикет с надпис „100 долара“. Изглеждаше на сто години, целият в прах.

— Знаете ли какво, за да си спестим усилията, дайте деветдесет долара и е ваш.

Кимнах.

— Трябва ми и обектив.

— Какъв?

— Поне двеста милиметра, за предпочитане „Никон“.

Изчислявах по един милиметър за всеки метър от разстоянието до обекта. Години наред бях киснал по хорските покриви, след като се бях вмъквал в домовете им и бях размествал керемиди, за да мога да снимам даден обект. Така че от собствен опит бях разбрал, че всичките ти усилия отиват на вятъра, ако не получиш годни за идентификация изображения.

Той ми показа двеста и петдесет милиметров обектив.

— Колко?

— Сто и петдесет долара. — Човекът очевидно очакваше да възразя, че цената е прекалено висока.

— Добре, ако прибавите две четиричасови касети и удължителен кабел.

Той като че ли се разтревожи от отсъствието на съпротива.

— Колко дълъг?

Още пазарене. Направо копнееше за това.

— Най-дългия, който имате.

— Шест метра?

— Става. — Вече беше доволен. Несъмнено имаше поне дванайсетметров.

Две пресечки преди метрото попаднах на супермаркет. Влязох вътре и започнах да търся нещата, които ми трябваха, за да монтирам камерата.

Докато обикалях из щандовете, открих, че правя нещо, което правех винаги, независимо в коя точка на земното кълбо се намирах: гледах към подправки и кутии с почистващи препарати и си мислех кои от тях могат да се съчетаят, за да предизвикат хаос. Смеси този препарат с онзи, после кипни разтвора, добави малко от онова, и ето ти я готова запалителната смес. Или кипни всичко заедно и махни пяната, после прибави от онова нещо от готварския щанд и пак кипни сместа, докато на дъното не остане само утайка, и ще получиш слаб експлозив. Трябваха ми само двайсетина минути в „Сейнсбъри“, за да купя всичко необходимо за бомба, достатъчно мощна, за да взриви автомобил, и пак щяха да ми върнат десет лири ресто.

Днес обаче търсех друго: двулитрова пластмасова бутилка кола, ножица, две малки кошчета за боклук, фенерче с различни филтри, ролка изолирбанд, както и комплект отвертки и клещи — двайсет и една части за пет долара, абсолютен обир. Щяха да издържат около пет минути, но повече не ми и трябваше. После взех някаква приключенска книжка за Кели, блокчета за оцветяване, моливи и други дреболии.

Влязох в метрото и намерих пейка. Докато чаках мотрисата, отворих колата, взех си бисквита и запрелиствах едно от блокчетата за оцветяване.

Дъждът беше спрял, макар че облаците все още бяха надвиснали ниско. Реших, докато съм сам, набързо да мина покрай обекта.

Пресякох паркинга на супермаркета и се насочих към тунела под магистралата. Скоро крачех по „Бол Стрийт“, успоредно на сградата. Малко бетонно стълбище, заобиколено с гъсти храсти, се изкачваше към стъклените врати отпред. От там се влизаше в централното фоайе. Към входа беше насочена камера. Прозорците бяха затворени, с двойни стъкла. Двата етажа вътре изглеждаха претъпкани с компютри и табла за обяви — обичайната офис обстановка.

Отвън не забелязах следи от алармена инсталация, нито пък някакви признаци, че сградата се охранява. Може би алармата бе отзад. В противен случай детекторите навярно бяха свързани направо с полицията или с охранителна фирма.

Стигнах до края на пътя, завих надясно и се насочих обратно към хотела.

В стаята бе като в сауна. Косата на Кели беше слепена от пот, а очите й гледаха сънено.

Когато стоварих багажа си на пода, тя попита:

— Къде беше?

— Купих адски много неща. — Започнах да ровя в торбичките и да измъквам навън покупките си. — Донесох ти няколко книжки, блокчета, моливи…

Оставих ги на леглото и отстъпих назад в очакване на някакъв вид благодарност. Кели обаче ме фиксираше така, сякаш съм побъркан.

— Тези вече съм ги оцветявала.

Не знаех, че блокчето за оцветяване си е блокче за оцветяване.

— Няма значение, донесъл съм ти сандвичи и кола. Можеш да пиеш колкото ти побира коремът, защото бутилката ми трябва за нещо друго.

— Няма ли да излезем да хапнем някъде?

— Тук има малко бисквити… — посочих към торбичката.

— През цялото време само това ям.

— Днес ще трябва да останем в хотела. Не забравяй, в момента ни търсят и не искам да ни открият. Няма да е за дълго.

Внезапно си помислих: „Мамка му, ами ако Кели знае домашния си номер и започне да го набира?“ Докато си наливаше кола, стиснала с две ръце шишето, което изглеждаше голямо колкото нея, аз пъхнах ръка зад шкафчето между двете легла и измъкнах телефонния щекер.

Погледнах си часовника. Беше четири и половина, почти пет часа до поредния разговор с Пат.

Искаше ми се да включа камерата по светло. С малко късмет може би щях да успея да заснема около час лента преди да се мръкне.

Кели се изправи и погледна през прозореца — отегчено, затворено в клетка хлапе.

Попитах я:

— Искаш ли още кола, преди да я излея? Трябва ми бутилката.

Тя поклати глава. Влязох в банята и излях остатъка в мивката. Откъснах етикета и с току-що купените ножици отрязах горната част там, където започваше гърлото. Повторих същото и с основата, така че да се получи цилиндър. Направих вертикален разрез и притиснах получения пластмасов правоъгълник към пода. Окастрих ъглите на правоъгълника и оформих кръг.

Върнах се в стаята, проверих кабелите и приготвих камерата за включване или с батерии, или в мрежата.

— Какво правиш, Ник?

Вече си бях взел урок и имах предварително приготвена лъжа.

— Ще заснема филм, така че да можеш да поздравиш, мама, татко и Аида. Нали ми каза, че им било мъчно за теб? Ето, кажи им „здрасти“.

Вдигнах камерата към очите си.

— Здравейте, мамо, татко и Аида — рече тя. — Сега сме в хотелска стая и с нетърпение чакам да се прибера вкъщи. Надявам се, че скоро ще се оправиш, татко.

— Кажи им за новите си дрехи — подсказах й аз.

— А, да. — Тя отиде до стената. — Това е новият ми син дъждобран. Ник ми купи и розов. Той знае, че любимите ми цветове са розовото и синьото.

— Касетата свършва, Кели. Кажи им „чао“.

Кели махна с ръка.

— Чао, мамо, чао, татко, чао, Аида. Обичам ви.

После се хвърли към мен.

— Може ли да го видя?

Следващата лъжа:

— Нямам кабел, за да го включа в телевизора. Но Пат може би ще ми донесе.

Тя се върна при чашата си кола. Сега бе едно щастливо зайче. Взе моливите, отвори блокчето и скоро бе погълната в оцветяването. Добре. Това означаваше, че ще мога да заредя касета в камерата, без да ме види.

Взех две пластмасови чашки за кафе, събрах останалите части, сложих всичко в чантата на камерата и започнах:

— Извинявай, но…

Кели ме погледна и сви рамене.

Качих се на покрива. За разлика от шума на самолетите и уличното движение, времето беше благосклонно към мен.

Първо исках да вляза в къщичката на асансьора. Трябваше да разбера дали ще мога да включа камерата в мрежата.

Извадих пластмасовия си кръг и го вкарах в пролуката на зелената врата. Започнах да го натискам и въртя, докато се допря до самата ключалка. Вратата бе заключена заради безопасността, а не за да пази нещо ценно, така че нямах проблем с отварянето й.

Вътре включих фенерчето и първото нещо, което видях, бяха четири електрически контакта.

Вдигнах поглед нагоре към тавана. Бараката беше направена от половинсантиметрови метални плоскости, завинтени за рамка. Извадих клещите и развих два от болтовете, само колкото да повдигна мъничко покрива. После взех кабела на камерата, проврях го през пролуката и го прокарах надолу по стената. Сред всички други боклуци тук нямаше да прави никакво впечатление. Включих щепсела в един от контактите.

Бях оставил вратата отворена, за да влиза светлина, докато подготвям камерата. Поставих кошчетата за смет едно в друго, после сложих камерата на дъното, така че обективът едва да стърчи навън. Взех пластмасовите чашки, разцепих ги от двете страни, отрязах им дъната, напъхах ги една в друга и ги нахлузих върху обектива. Това щеше да го предпазва от дъжда и в същото време да пропуска достатъчно светлина. Използвах изолирбанда, за да залепя всичко на мястото му.

Излязох на покрива с камерата и я включих. Легнах по очи и погледнах през окуляра в очакване да премигне и да ми покаже какво се вижда през обектива. Исках сравнително близък план на стълбището, водещо към входа.

Когато камерата оживя, фокусирах обектива, насочих го към обекта и натиснах „Запис“. Проверих стопирането и пренавиването, после отново я включих на запис. Работеше. Внимателно закрепих кошчетата и се отдалечих.