Сбогом на глупаците

33.

Отново прегледахме всички снимки. Кели не позна никой друг.

Попитах Де Сабатино дали има начин да подобри качеството.

— Какъв смисъл има? Ти очевидно познаваш всички. — И беше прав. Просто исках Кели по-внимателно да погледне „татковия шеф“.

В продължение на около три минути просто мълчахме и разглеждахме снимките.

— Какво друго знаеш за Гибралтар? — накрая попитах аз.

— Не много. Какво точно те интересува? — Втората му пура вече догаряше и Кели махаше с ръка, за да разсее дима. — Съвсем логично е: ако имаш достатъчно пари, спазари се с колумбийците и вкарай дрогата в Европа. Правят го всички други кретени, твоите ирландски момчета да не са по-глупави?

Големия Ал гледаше към мен така, сякаш става дума за нещо съвсем тривиално. Трябваше да си призная, че това не ми се струваше достатъчно, за да убият заради него Кев и семейството му.

Отново замълчахме и Франки просто трябваше да каже нещо.

— Във всеки случай някой определено използва това за шантажиране.

Не бях толкова сигурен. Може би беше някаква гаранция за ВИРА. Ако шефът на Кев или гибралтарците бяха решили да излязат от играта, имаше вероятност това да е средството, с което да ги принудят да останат вътре.

Погледнах към Кели.

— Би ли ни направила една услуга? Ще ни донесеш ли няколко кутии кола?

Момичето изглежда се зарадва, че може за малко да се махне от дима. Придружих я до вратата и дръпнах завесите, така че да мога да виждам автоматите. На площадката нямаше никого, но музиката продължаваше да кънти през тънките стени. Несъмнено мажоретките изпълняваха вътре някои от номерата си. Наблюдавах Кели, докато стигне до автоматите, после седнах на леглото. Големия Ал продължаваше да си играе с лаптопа.

— Преди седмица наминах покрай къщата на родителите й — казах аз. — Всички бяха мъртви. Той работеше в БН и е бил убит от хора, които е познавал. — Посочих към екрана. — Сега разбираме, че „татковият шеф“ е замесен с картелите. Логично е да приемем, че в случая става дума за корупция в БН, включваща наркотрафик през Флорида за ирландски терористи, като дрогата влиза в Европа през Гибралтар. Само че в края на осемдесет и седма очевидно са имали някакви проблеми.

Големия Ал не ме слушаше. Мисълта за корумпиран служител от БН го беше отвела на друга планета.

— Леле! Ще заковеш ли копелето?

— Не зная какво ще правя.

— Мамка му, закови го, Ники! Мразя ченгетата! Мразя БН! Мразя всички скапаняци, които ми съсипаха живота. Сега трябва да живея като някакъв шибан отшелник. Проект за закрила на федералните свидетели ли, цуни ми гъза!

Уплаших се, че трупаната в продължение на пет години ярост ще изригне. Нямах време за такива неща.

— Франки, трябва ми кола.

— Те ме използваха, а после просто ме прецакаха…

— Трябва ми кола.

Той бавно се върна на земята.

— Естествено, става, за колко време?

— За два дни, може би три. Трябват ми и малко пари.

— Кога ти трябват?

— Веднага.

Големия Ал беше странно и тъжно копеле, прекалено мек и наивен за такъв свят, но аз му съчувствах. Моята поява сигурно беше най-хубавото нещо, случило му се от години насам. Животът без приятели и в постоянен страх да не го очистят сигурно бе ужасен. Но пък и моят щеше да стане такъв, ако не покажех всички тези неща на Симъндс.

Франки телефонира от стаята в някаква фирма за автомобили под наем. Щяха да докарат колата след около час, затова тримата отидохме до банкомат. Той изтегли хиляда и двеста долара от четири различни сметки.

— Човек никога не знае кога адски бързо ще му дотрябват mucho dinero! — ухили се Големия Ал. Може би в крайна сметка не беше чак толкова загубен.

Върнахме се в стаята и зачакахме колата. Усещах, че мога да изкопча от него още информация. През последния половин час той определено размишляваше над нещо.

— Искаш ли да изкараш малко пари, Ники, истински пари?

Проверявах сака си, за да съм сигурен, че не съм забравил нищо.

— Защо? Искаш да ми дадеш ли?

— Нещо такова. — Той се приближи и застана до мен, докато закопчавах ципа на чантата.

— В онези файлове има номера на банкови сметки, натъпкани с прелестни наркодолари. Дай ми две минути да видя нещата, които ми трябват, и после ще съм в състояние да проникна в тях. Мога да го правя дори и на сън. — Франки ме прегърна през рамо. — Ник, само две минути на моя лаптоп, и ще си говорим за големи пари. Какво ще кажеш? — Той бързо кимаше с глава и очите му не се откъсваха от моите.

Оставих го малко да се поизпоти.

— Откъде да зная, че ще ми дадеш моята половина? — С това му заявих какъв дял искам.

— Мога да прехвърля парите където желаеш. И не се тревожи, щом ги преместя, никога няма да открият къде са отишли.

Нямаше как да не се усмихна. Единственото, в което Франк де Сабатино наистина бе добър, беше укриването на пари.

— Аре бе, Ники Две, кво му мислиш! — Той широко бе разперил ръце и ме гледаше като дете, направило някаква беля.

Дадох му времето, което искаше, и му написах номера на банковата сметка, където да прехвърли моя дял. Мамка му, Кели щеше да се нуждае от пари за училище, а и ми се щеше да получа нещо за всичките тези години, през които бях работил срещу тези типове. Чувствах се добре — та това си беше просто бизнес.

Франки приключи. На лицето му се бе изписало сериозно, делово изражение.

— Къде отиваш сега? — попита той.

— Няма да ти кажа — знаеш как е. Хората, с които бях свързан, сега са мъртви. Не желая същото да се случи и с теб.

— Глупости! — Големия Ал погледна към Кели и сви рамене. — Просто се страхуваш да не се раздрънкам пред някого.

— Не е така — възразих аз, макар че беше точно така. — Ако обаче не ми пратиш парите, знаещ какво ще направя.

Той повдигна вежди.

Погледнах го и се усмихнах.

— Ще се погрижа онзи, който трябва, да научи къде си.

Лицето му пребледня, но скоро резенът диня отново грейна. Франки поклати глава.

— Може и да не съм бил в бизнеса известно време, но виждам, че нищо не се е променило.

Телефонът иззвъня. Син нисан ни очакваше пред хотела. Големия Ал плати и ми даде квитанцията, за да я представя, когато го оставям. Двамата с Кели влязохме в колата, а той остана на тротоара с куфарчето си. Натиснах бутона, за да отворя прозорците. В далечината продължаваше да кънти басовият рап.

— Виж, Ал, ще ти пратя имейл, за да съм сигурен, че знаеш къде е оставена колата.

Той бавно кимна. В момента осъзнаваше, че му предстои да ни загуби.

— Искаш ли да те хвърля някъде?

— Не, имам си работа. До сутринта ще бъдем богати.

Ръкувахме се през отворения прозорец. Ал се усмихна на Кели.

— Не забравяй да дойдеш на гости на чичо си Ал след десетина години, млада госпожице. Ще ти купя сладолед!

Бавно потеглихме. Все още беше страхотна навалица. Неоновите реклами бяха толкова много, че правеха излишно уличното осветление.

Кели седеше отзад и зяпаше през прозореца. После погледът й се зарея в пространството и тя потъна в собствения си малък свят. Не й казах, че ни предстоят около хиляда и сто километра път.

Скоро Дейтона остана зад нас и ние отново летяхме по дългия път. Докато шофирах, отново се замислих над думите на Кев: „Няма да повярваш какво имам тук. Твоите приятели оттатък океана не си губят времето“. И също: „Просто съм започнал една работа, но ще ми е интересно да видя какво мислиш ти“. Дали това означаваше, че е разговарял с шефа си? Може би после шефът му го бе очистил? Но ако подозираше нещо, Кев в никакъв случай не би разговарял с когото и да е в БН. С кого ли се бе свързал, мамка му?

Разполагах с ценна информация от офиса на ВИРА, голяма част от която не разбирах, но Кев навярно бе имал нещо повече. До колкото повече данни се доберях, в толкова по-добро положение щях да съм, когато ги представех на Симъндс. И тъкмо затова се връщахме във Вашингтон.

Когато излязохме на междущатската магистрала, включих колата на автоматично поддържане на скорост и мозъка си — на неутрален режим.

Пътувахме цяла нощ, като спряхме само да заредя резервоара и да поема съответната доза кофеин, за да не заспя на волана. Купих и няколко кутии кола, в случай, че Кели се събуди.

На разсъмване започнах да различавам промени в терена: доказателство, че се движим на север, към район с по-умерен климат. После изгря слънцето — огромна пламтяща топка от дясната ми страна — и очите ми започнаха да смъдят.

Отново спряхме на бензиностанция. Този път Кели се размърда.

— Къде сме? — прозя се тя.

— Не зная.

— Ама закъде пътуваме?

— Изненада.

— Разкажи ми за жена си — помоли момичето.

— Струва ми се толкова отдавна, че вече почти нищо не си спомням.

Погледнах в огледалото. Тя се беше отпуснала, прекалено уморена, за да упорства. А може би страдаше от всепоглъщаща скука. И кой би могъл да я обвинява?

Просто се налагаше да отида в дома на Кев, за да видя какво има там. И трябваше да го направя още тази вечер, по здрач. Знаех, че някъде в къщата има тайник — но къде точно, тепърва ни предстоеше да открием. След това исках да напуснем района на Вашингтон преди зазоряване. Големия Ал все още не го знаеше, но щеше да му се наложи да си размърда задника и да ни помогне да се измъкнем от Съединените щати. Ако не го направеше доброволно, щях да му дам начална скорост.

По някое време сутринта Кели окончателно се събуди и се зачете в списанието, което й бях купил от бензиностанцията. Лежеше боса на задната седалка и изглеждаше напълно потънала в заниманието си. Не бяхме разговаряли. Намирахме се в свят на празни опаковки от стиропорови чашки за кафе, сладки, пакети чипс и бутилки кола.

— Кели?

— Мм?

— Нали знаеш скривалището, което татко ти направи за вас двете с Аида?

— Да?

— Е, а знаеш ли дали татко ти е имал и други скривалища за ценни неща, например за пари или за пръстените на мами? Имаше ли специално място, където двамата да крият разни работи?

— Естествено, татко си имаше специално място.

Като си придавах разсеян вид, аз продължих да я разпитвам:

— И къде е то?

— В неговия кабинет.

Логично. Но тъкмо тази стая беше обърната с главата надолу.

— И къде точно?

— В стената.

— Къде горе–долу?

— В стената! Веднъж видях татко да го прави. С мами не ни пускаха, вътре, но вратата беше отворена и ние просто си идвахме от училище. Тогава видяхме, че татко слага нещо вътре. Стояхме точно до вратата и той не разбра.

— Зад картината ли? — попитах аз, макар да бях убеден, че Кев не би могъл да е толкова тъп.

— Не, зад дървото.

— Зад дървото ли?

— Зад дървото.

— Ще можеш ли да ми покажеш?

— Там ли отиваме? — Тя внезапно се изправи. — Искам си Джени и Рики!

— Не можем да ги видим, когато отидем там, защото ще са заети.

Кели ме изгледа така, сякаш съм побъркан.

— Това са ми мечетата, нали ти казах! В спалнята ми са. Не може ли да си ги взема? Те имат нужда от мен.

Почувствах се пълен скапаняк.

— Разбира се, че може. Стига да пазиш тишина. — Знаех, че въпросът няма да приключи само с това.

— А може ли да се срещна с Мелиса и да й се извиня, че съм пропуснала купона?

— Няма да имаме време.

Тя замислено се отпусна на седалката.

— Но нали ще телефонираш на майка й?

Кимнах.

Пътувахме вече покрай табели, указващи, че наближаваме Вашингтон. Шофирах вече почти осемнайсет часа. Очите ми пареха повече от всякога, въпреки че климатикът беше надут докрай. Щяхме да стигнем след два часа, но до свечеряване щеше да ни остане известно време. Спрях на следващата отбивка и се опитах да поспя. Очакваше ме натоварена нощ.

Кели седеше отзад и си четеше в море от престояла храна, пот и моите пръдни.

Когато стигнахме отбивката за Лортън, наближаваше шест часът. Като никога, не валеше. Оставаха Ни още около четирийсет и пет минути.

Не можех да видя Кели в огледалото. Отново се бе свила на задната седалка.

— Будна ли си?

— Уф, уморена съм, Ник. Близо ли сме вече?

— Изненада. Просто продължавай да си лежиш, не искам да се изправяш.

Влязохме в квартала и отбихме по „Хънтинг биър пат“. Всичко сякаш беше съвсем нормално. Виждах гърба на гаража на Кев, но не и фасадата на къщата.

Накрая стигнахме до отбивката. Пред входната врата бе паркиран полицейски автомобил. „Няма проблем, просто гледай напред и се дръж естествено.“

Продължих нататък, като се взирах в огледалото. Вътрешното осветление бе включено. Ченгетата бяха двама и очевидно просто стояха на пост. Къщата все още беше оградена с жълта лента.

Шофирах право напред — не можех да видя дали гледат към мен. Нямаше значение, даже да проверяха регистрационния ми номер. Щяха да открият името на Големия Ал. Ако станеше нещо, щях да оставя Кели и да избягам. Може би униформените полицаи щяха да се окажат добри момчета и да се погрижат за нея. Но й бях обещал да не я изоставям.

Стигнах до края на пътя и завих надясно, за да изчезна от погледа им колкото може по-бързо, после подкарах към голям площад, за да се върна зад тях. Минахме покрай няколко магазина. Паркингът беше пълен около една четвърт, така че можехме да спрем тук, без да привличаме вниманието.

— При магазините сме! — радостно изпищя Кели.

— Точно така, но няма да купуваме нищо, защото не са ми останали много пари. Ще отидем обаче до къщата.

— Да–а–а! Може ли да си взема от стаята и други играчки?

— Разбира се.

Минах отзад и извадих сака от багажника, после отворих вратата на Кели. Хвърлих чантата до нея и се наведох вътре.

— Сега ли ще идем до вкъщи?

Започнах да подреждам нещата, които щяха да ми трябват.

— Да. Искам да ми помогнеш, като ми покажеш скривалището на татко ти. Ще го направиш ли? Много е важно — той ми каза да проверя нещо. Трябва да се промъкнем вътре тайно, защото отпред има полиция. Ще правиш ли всичко, каквото ти кажа?

— Ще го правя! Може ли да си взема и Покахонтас?

— Да.

Не ми пукаше, бих се съгласил с всичко, стига да ми покажеше тайника.

— Готова ли си? Хайде да ти сложим качулката. — Беше тъмно, облачно и, слава Богу, улицата не бе предназначена за пешеходци. Не би трябвало да срещнем по пътя каквито и да са Мелиси.

Прехвърлил сака през рамо, аз я хванах за ръка и двамата тръгнахме. Наближаваше седем часът и уличните лампи светеха. Имах намерение да отидем до гърба на къщата, така че да поогледам и да се приготвя за влизане.

Насочихме се към пустеещата земя, минахме покрай фургоните и купчините строителни материали. На места калта беше толкова дълбока, че едва не си оставихме обувките в нея.

Кели не бе на себе си от вълнение, но полагаше всички усилия да се овладее.

— Там живее приятелката ми Кандис! — посочи към една от къщите тя. — Помагах й за една градинска разпродажба. Спечелихме двайсет долара.

— Ш–ш–шт! — Усмихнат, бавно казах: — Трябва да сме много, много тихи, защото иначе полицаите ще ни хванат.

Не й трябваше много време, за да го проумее.

Накрая застанахме в сянката на съседния гараж. Оставих сака на земята и започнах да наблюдавам и слушам. Двигателят на патрулния автомобил ръмжеше. Полицаите бяха на по-малко от двайсет метра от другата страна на обекта. Чувах, че радиостанцията им работи, но не можех да разбера какво говорят.

Прозорците на някои от къщите светеха и можех да виждам какво става в стаите. Това винаги ме бе изпълвало със странно усещане, все едно, че гледах документален филм на Атънбъроу: човешки същества в тяхната естествена среда. Като млад войник в Северна Ирландия в края на седемдесетте част от работата ни бе да се „крием“ — да се притаяваме в сенките, да наблюдаваме и слушаме, с надеждата да зърнем някого с оръжие. Беше удивително да гледаш какво правят хората в автомобилите или стаите си и не чак толкова удивително да виждаш какви ги вършат в спалните си. Понякога наблюдавахме часове наред, по време на дежурство. Наистина ми доставяше удоволствие. Тук хората просто миеха чинии или гледаха телевизия и навярно в момента се безпокояха за въздействието на серийното убийство върху цените на недвижимите имоти в квартала.

Зад къщата имаше само обикновена електрическа крушка с ключ до вратата на верандата. Спомнях си, че я бях включвал за градинското парти.

Погалих Кели по косата и й се усмихнах. После бавно и тихо разкопчах ципа на сака и извадих от него каквото ми трябваше. Приближих уста до ухото й и прошепнах:

— Оставаш тук. Много е важно да пазиш тези неща. Ще можеш да ме виждаш хей там, ясно ли е?

Тя кимна и аз тръгнах.

Стигнах до вратата на верандата. Първо — най-важното: да видя дали е заключена. Заключена беше. Извадих фенерчето и проверих дали отгоре и отдолу на касата има резета. Няма полза да отключваш ключалка, ако вратата е затворена и с резета.

При нормални обстоятелства следващият ход е да потърсиш резервен ключ — защо да си губиш времето с шперцове, ако само на сантиметри от теб е скрит ключ? Някои хора продължават да ги оставят, закачени от другата страна на пощенската кутия. Други го крият под кошче за смет или зад малка купчина камъни до вратата. Ако в градината има осветителен стълб, често си струва да опипаш около основата му. Ако трябва да има резервен ключ, той почти винаги е някъде по естествения път към вратата. Но това беше къщата на Кев: нямаше да открия наоколо резервни ключове. Наметнах се през глава с фотографското покривало, захапах фенерчето и се хванах на работа с отключващото устройство. Не ми отне много време.

Внимателно отворих вратата, дръпнах завесата и погледнах в дневната. Първото, което забелязах, бе, че всички други завеси и капаци са затворени. Това беше добре. Второто нещо, което ми направи впечатление, бе непреодолимата миризма на химикали.