Сбогом на глупаците

5.

Кев ми беше показал „дупката“, както я наричаше, построена под отворено стълбище, водещо към малък импровизиран таван. Ако Кев или Марша извикаха думата „Дисниленд!“, децата знаеха, че трябва да се скрият там и да не излизат, докато не дойдат да ги вземат мама или татко.

Започнах процедурата по влизането в гаража. Леко натиснах вратата и видях задната част на големите метални врати отдясно. Гаражът спокойно би могъл да поеме още три автомобила, освен служебната кола на Кев. „Шибана работа — спомних си, че ми бе казал той. — Всички луксове и модерни джаджи от края на деветдесетте в кола, която прилича на хладилник от шейсетте.“

Велосипедите на хлапетата висяха на стената наред с всички други боклуци, които семействата трупат в гаражите си. Виждах на отсрещната стена червената точка на лазера.

Влязох и се огледах. Никой.

Върнах се при стълбището. Имаше вероятност момичето да не излезе, ако не дойдат да я вземат мама и татко, но докато се приближавах, започнах съвсем тихичко да подвиквам:

— Кели! Аз съм, Ник! Хей, Кели, къде си?

Пистолетът през цялото време сочеше напред, готов да стреля при първа опасност.

— Добре де, след като те няма, ще си тръгна — казах аз, докато бавно маневрирах между кашоните. — Но ще проверя на още едно място и се обзалагам, че се криеш в Дисниленд. Само ще погледна… Обзалагам се, че си там…

Пред мен се издигаше камара големи кашони. В единия имаше фризер, в другия — пералня. С тях Кев бе направил нещо като пещера под стълбището и държеше там няколко играчки.

Пъхнах пистолета в дънките си. Не исках Кели да го вижда. Навярно вече беше видяла и чула достатъчно.

Доближих устата си до малка пролука между кашоните.

— Кели, аз съм, Ник. Не се плаши. Сега ще допълзя при теб. След секунда ще видиш главата ми и искам да ме чакаш с широка усмивка…

Застанах на четири крака и продължих нежно да говоря, докато размествах кашоните и се промъквах между тях към задната стена. Действах внимателно и бавно, защото не знаех как ще реагира детето.

— Сега ще си покажа главата зад ъгъла, Кели.

Поех си дълбоко дъх и проврях глава иззад ръба на кашона. Усмихвах се, но бях готов за най-лошото.

Тя бе там, гледаше ме с широко разтворени, ужасени очи, седеше свита на топка и се олюляваше напред–назад, запушила ушите си с длани.

— Здрасти, Кели — съвсем тихо произнесох аз.

Навярно ме беше познала, но не отговори. Просто продължи да се люлее и да ме гледа с огромните си, уплашени тъмни очи.

— В момента мама и татко не могат да те вземат, но можеш да дойдеш с мен. Татко ти ми каза, че няма проблем. Ще дойдеш ли с мен, Кели?

Отново никакъв отговор. Пропълзях в пещерата и се свих до нея. Тя плачеше и по лицето й бяха залепнали кичури светлокестенява коса. Опитах се да ги дръпна от устата й. Очите й бяха зачервени и подути.

— Нещо си се пораздърпала — казах аз. — Хайде, да вървим да се пооправим, става ли? — Хванах я за ръка и нежно я изведох в гаража.

Носеше дънки, дънкова риза, маратонки и синьо найлоново яке. Косата й бе права и стигаше точно над раменете й, малко по-къса, отколкото си я спомнях. Беше доста слабичка за седемгодишно момиче, с дълги, мършави крака. Вдигнах я на ръце и силно я притиснах към себе си, докато я носех към кухнята. Добре, че бях затворил другите врати, така че нямаше да види баща си.

Постави я да седне на стола до масата.

— Мама и татко казаха, че няма да ги има известно време, но ме помолиха да се грижа за теб, докато се върнат. Става ли?

Тя трепереше толкова силно, че не бях сигурен дали главата й кима, или се тресе.

Отидох при хладилника и го отворих с надеждата да открия някаква храна. Видях две големи, полуизядени шоколадови великденски яйца.

— Ммм, искаш ли малко шоколад?

Отношенията ми с Кели бяха чудесни. Мислех я за страхотно хлапе, при това не само защото е дъщеря на мой приятел. Усмихнах й се топло, но тя гледаше надолу към масата.

Отчупих няколко парчета и ги поставих в една от чиниите, които Кели и Аида навярно бяха подреждали за днес. После изключих радиото — достатъчно се бях наслушал на софт рок за днес.

Когато отново я погледнах, внезапно осъзнах, че съм се прецакал. Какво щях да правя с нея? Не можех просто да я оставя тук — всички членове на семейството й лежаха мъртви из цялата къща. Но по-важното бе, че тя ме познаваше. Когато пристигнеше полицията, Кели можеше да изтърси: „Тук беше Ник Стоун“. И скоро щяха да открият, че Ник Стоун е колега на татко й и че къщата е пълна със снимки, на които присъствам аз. А ако арестуваха ухиленото пиянде от сцените с градински купони, щяха да открият, че, кой знае защо, това изобщо не е Ник Стоун, а момченцето на г–жа Стамфърд. Както се казваше, беше време за бързо измъкване.

Сакото на Кев висеше на един от столовете.

— Хайде да те загърнем в дрешката на татко ти — предложих аз, — за да ти е приятно и топло. — Поне щеше да запази нещо от баща си. Ако имах късмет, това щеше да я ободри.

В отговор получих само тихо изхленчване. Очевидно тя бе почти парализирана от шок, макар че сега завъртя глава, за да ме погледне. Обикновено в такива моменти я оставях на Марша, защото детският ум винаги е бил прекалено сложен за мен. Но днес не можех да постъпя така.

Загърнах я със сакото и продължих:

— Така е добре. Виж, на татко ти е! Няма да му казваме, а, ха–ха–ха! — Напипах нещо твърдо в един от джобовете й проверих. — О, я виж, по-късно можем да му телефонираме.

Погледнах през прозореца — никакво движение. Взех кашончето с дрехите си и стиснах ръката на Кели, но миг след това осъзнах, че за да стигнем до входната врата, трябва да излезем от кухнята и да минем през антрето.

— Я остани тук за малко. Трябва да свърша нещо.

Бързо проверих дали вратите са затворени. Пак се сетих за отпечатъците, но даже да бях пропуснал някой, в момента просто не можех да направя нищо. Единствената ми мисъл беше да се отдалеча от района и да попреча на Кели да се срещне с полицията, докато положението не се оправеше.

Върнах се, взех момичето и отново погледнах пред къщата за някакво движение. На Кели като че ли й бе трудно да ходи. Хванах я за яката и почти я завлякох до автомобила.

Сложих я да седне на предната седалка и й се усмихнах.

— Ето, виж колко е приятно и топло. Пази сакото на татко си, за да му го върнеш, когато го видиш.

После метнах кашончето отзад, настаних се на шофьорската седалка, сложих си колана и завъртях ключа. Потеглихме с разумна скорост — нищо прекалено, нищо, което би привлякло вниманието.

Бяхме изминали само неколкостотин метра, когато се сетих за нещо. Погледнах към нея и я помолих:

— Сложи си колана, Кели. Знаеш ли как да го направиш?

Тя не помръдна, дори не ме погледна. Трябваше аз да я закопчая.

Опитах се да я заговоря.

— Днес е чудесен ден, нали? Хей, ще останеш с мен и двамата ще оправим всичко.

Мълчание.

Мислите ми се върнаха към непосредствения проблем. Какво щях да правя? Каквото и решение да вземех, бях убеден, че няма да промени нищо — трябваше да се смесим с тълпата. Насочих се към „Тайсънс Корнър“.

Обърнах се към Кели и се усмихнах, опитвайки се да изглеждам като веселия чичо Ник, но просто не се получаваше. Тя тревожно гледаше през прозореца, сякаш си мислеше, че я откъсват от познатата й среда и сега я вижда за последен път.

— Всичко е наред, Кели. — Опитах се да я погаля по косата.

Тя рязко отдръпна глава.

Мамка му, просто трябваше да я оставя на мира и с малко късмет щях да се избавя от нея, преди да е станало прекалено късно.

Насочих мислите си към Кев. Беше ми казал, че има някаква информация за „приятелите ми оттатък океана“. Можеше ли да са го убили от ВИРА? Но защо, по дяволите? Нямаше никаква вероятност да забъркат такава каша, не и в Америка. Бяха прекалено опитни, за да захапят ръката, която ги хранеше.

Имаше и други странни неща. Защо не бяха останали никакви следи от борба? И Марша, и Кев знаеха къде са оръжията. Защо не ги бяха използвали? Защо входната врата беше отворена? Никой не можеше просто така да се отбие от улицата и да влезе в дома на Кев — той трябваше да бъде поканен.

Усетих, че се изпълвам с ярост. Ако семейството бе загинало в автомобилна катастрофа, в това нямаше да има нищо необичайно. Ако убийците бяха влезли и ги бяха застреляли, щях да се разстроя, но в крайна сметка, щом живееш под постоянно надвисналия меч, трябва да си готов да умреш от него. Но не по този начин. Бяха ги очистили поради причина, която не можех да си представя.

Насилих се да мисля рационално. Нямаше начин да телефонирам в полицията и да им изложа версията си. Макар че операцията ми беше прекратена, аз продължавах да действам в чужда държава без нейно съгласие. Не можех да допусна да ме заловят. Щяха да приемат действията ми като акт на предателство и това щеше да породи недоверие между двете секретни организации. СРС нямаше да застане зад мен — това би довело до преустановяване на всякакви нелегални операции. Бях съвсем сам.

Като гледах към спътничката си, все по-ясно осъзнавах, че имам проблем. На път за „Тайсънс Корнър“ се сетих какво трябва да направя. Отляво видях хотел на „Бест Уестърн“, а отдясно — търговски център. Налагаше се да се освободя от колата, защото ако я бяха видели, щяха да направят връзката между мен и къщата. Трябваше да я оставя на място, което не беше уединено, някъде без видеокамери. Освен търговския център с огромните му паркинги, тук имаше ресторант за бургери със собствени места за паркиране.

През деня няма никакъв проблем да изоставиш автомобил на паркинг пред стотици други. През нощта обаче той може да остане сам, ще изпъква и непременно ще бъде проверен от полицейски патрули. Нуждаех се от място, което да е адски оживено и денем, и нощем. Многоетажните паркинги отпадаха, защото в девет от всеки десет случая на влизане регистрационният номер и шофьорът се записват на камера. Полицейски камери има и на всяко по-голямо кръстовище, както и покрай повечето магистрали. Ако бяха забелязали колата ми пред дома на Кев, първо щяха да проверят записите и снимките от паркингите.

— Искаш ли да си вземем по един бургер и да изпием по един шейк? — предложих аз. — Обичаш ли млечен шейк? Знаеш ли какво, ще паркирам тук и дори можем да идем на пазар.

Не ставаше и да паркирам пред ресторанта, да изляза и после да извървя неколкостотинте метра до търговския център — това не е нормално поведение. Хората можеха да го забележат и по-късно да съобщят. Затова исках да съм сигурен, че двамата с детето изглеждаме колкото може по-нормално.

— Ягодов или ванилов — какъв искаш?

Никакъв отговор.

— Шоколадов? Давай, аз ще си взема шоколадов.

Нищо.

Паркирах. Мястото беше доста оживено. Хванах брадичката й и нежно обърнах лицето й, така, че да погледне към широката ми усмивка.

— Млечен шейк?

Главата й леко помръдна или може би кимна. Поне реагираше.

Продължих със същите глупости:

— Тогава просто поседи тук. Ще изляза, ще заключа колата и ще ида да донеса шейковете. А после ще отидем в търговския център. Какво ще кажеш?

Тя се извърна настрани.

Продължих да се държа така, все едно, че ми бе отговорила положително. Излязох навън и я заключих в автомобила. Пистолетът продължаваше да е в дънките ми, скрит под сакото на Кев.

Влязох в ресторанта, взех два млечни шейка с различна есенция и се върнах право при колата.

— Ето, шоколадов или ванилов?

Ръцете й не помръдваха.

— Тогава аз ще взема този с ванилията — зная, че обичаш шоколадов.

Поставих шейка в скута й. Беше прекалено студен за краката й и веднага щом Кели го взе, аз продължих:

— Хайде, да вървим на пазар. Можеш да го ядеш по пътя.

Измъкнах я навън, затворих вратата и я заключих. Не направих нищо за отпечатъците ни — колкото и да се опитвах, никога не бих успял да изтрия всички. Тогава какъв смисъл имаше изобщо да си правя труда? Отворих багажника, извадих чантата с нещата, които бях купил в Шанън, и хвърлих вътре кашончето с окървавените дрехи.

Май щеше да вали. Тръгнахме към търговския център и аз продължавах да й говоря, защото се чувствах ужасно неловко. Какво друго да правиш с хлапе, което не е твое и не иска да е с теб?

Опитах се да хвана Кели за ръка, но тя се дръпна. Наоколо имаше много хора и не исках да привличаме вниманието, затова отново я прегърнах през рамо.

В търговския център имаше всичко: от склад за преоценени компютри до магазин за военни стоки — всичките в дълги, едноетажни, специално построени сгради, които приличаха на островчета сред морето на паркинга.

Влязохме в магазин за дрехи, откъдето си купих дънки и нова риза. Щях да се преоблека веднага, щом ми се отвореше възможност да взема душ и да сваля от гърба и краката си кръвта на Аида.

Изтеглих от банкомата триста долара, максимално допустимата сума за моята кредитна карта.

Отново излязохме на паркинга, но не се върнахме при колата. Здраво стисках Кели, докато вървяхме към хотела оттатък магистралата.