Сбогом на глупаците

21.

До обедния разговор оставаше още един час. Двамата с Кели седнахме да изгледаме последния запис.

— Това е адски важно — обясних й аз. — Може да познаем някого. После ще дадем касетата на татко и той може да открие кой е стрелял по него. Ако ти се стори, че разпознаваш някого, например таткото на Мелиса, продавача от бакалницата или даже мъжете, които са дошли при татко ти, само ми го посочи и ще го разгледаме по-внимателно, става ли?

Пуснах записа на бързи обороти, но спирах винаги, когато имаше каквото и да е движение. Записвах данните: мъж, жена, чернокож, бял, азиатец и какво носят: черно и синьо, червено и синьо.

Сега играта не и беше толкова забавна.

— Ами този? — ентусиазирано попитах аз.

— Не.

— Онази госпожа?

— Не.

— Сигурна ли си, че никога не си виждала онзи мъж?

— Никога!

Накрая тя забеляза човек, когото познаваше. Върнах лентата.

— Кой е той?

— Господин Мунър от „Фокс кидс“.

— Добре, ще го запишем.

По стълбището се заизкачва друг мъж. Стопирах записа и го пренавих.

— Познаваш ли го?

Тя поклати глава.

— Е, аз познавам един, дето адски прилича на него — разприказвах се аз. — Имах колега, който никога не можеше да си спомни къде си оставя нещата. Един ден му скрихме ченето, та трябваше цяла седмица да яде само супа! — Кели се засмя и това й помогна да издържи още малко.

В дванайсет без петнайсет продължавахме да гледаме касетата. Спрях на двама мъже, които влизаха заедно.

— Познаваш ли някой от тях? Аз не, изобщо не се сещам за някой, дето да прилича на тях. — Отчаяно тършувах из ума си, за да измисля друга история, която да разпали интереса и.

— Не, не ги познавам.

— Добре тогава. Потрай още малко, после ще правим нещо друго. — Започнах бързо да превъртам напред, но видях от сградата да излиза някаква фигура, спрях записа и го включих на нормални обороти.

Кели се наведе напред.

— Познавам го тоя човек.

Замразих кадъра. Виждаше се чернокож тип на около трийсет и пет години.

— Кой е?

— Дойде при татко заедно с другите мъже.

Опитах се да говоря спокойно.

— Как се казва? Знаеш ли името на някой от тях?

— Може ли вече да се прибера вкъщи, при мама? Нали каза, че утре мога да се прибера, а днес е утре.

— Първо трябва да се оправим с това, Кели. Татко ти трябва да научи имената на тези хора. Той не може да си ги спомни.

Отчаяно се опитвах да прилагам психологически методи, но след онова списание знаех повече за риболова с изкуствени примамки, отколкото за детската психология.

Тя поклати глава.

— Татко ти обаче ги е познавал, нали?

— Да. Те дойдоха при татко.

— Опитай се да си спомниш нещо друго за тях. Пушеха ли?

— Не зная. Май че не.

— Някой носеше ли очила?

— Май този мъж имаше очила.

Внимателно погледнах към екрана. Човекът бе с тънки телени рамки.

— Добре, а носеха ли пръстени или нещо друго?

— Не си спомням.

Заразпитвах я за цвета на колата, за обувките и дрехите им. Дали се бяха обръщали помежду си с някакви имена? Американци ли бяха?

Тя започваше да се разстройва, но трябваше да упорствам.

— Кели — продължих аз, — сигурна ли си, че този мъж е дошъл при татко ти в деня, в който те намерих?

Очите й се навлажниха. Бях стигнал прекалено далеч.

— Недей да плачеш. — Прегърнах я. — Всичко е наред. Този човек е дошъл заедно с другите мъже, нали?

Кимна.

— Много добре, защото ще предам тази информация на татко ти, когато го видя, и това ще му помогне да ги хване. Разбираш ли, ти му помогна! Ти!

Кели вдигна поглед към мен. По лицето й плъзна лека усмивка.

Ако беше права, един от убийците на Кев излизаше от офис, зад който стоеше ВИРА.

Оставаше още лента. Опитах се да я ободря.

— Хайде да видим дали ще успеем да открием другите мъже. И те бяха чернокожи, нали?

— Не, бели.

— Да бе, естествено.

Продължихме с касетата. Аз разпознах Нелсън Мандела, Кели видя Майкъл Джексън. Освен това — нищо друго.

— Може ли вече да се приберем вкъщи и да покажем това на татко? Той сигурно е по-добре. Нали ти така ми обеща, че ще направим, ако видим някого?

Затъвах все по-надълбоко.

— Още не. Трябва да съм сигурен, че това наистина е мъжът, който е идвал при татко ти. Още малко, Кели, потърпи още малко.

Легнах на леглото и се престорих, че чета риболовното списание. Сърцето ми туптеше силно и бавно. Мъчех се да се концентрирам единствено върху непосредствения проблем, но не можех. Защо Кев бе убит от хора, които го познаваха? Това Лутър и сие ли бяха? Навярно беше така.

Какво знаеше или в какво бе замесен Кев? И защо пък е нужно да споделя с мен проблема си, ако е бил замесен? Дали БН не разследваше наркосделките на ВИРА? Може би Кев ги е разследвал и ВИРА или наркотрафикантите го бяха очистили заради нещо, което е направил или се е готвел да направи?

Догадките нямаше да ме доведат доникъде. Това си беше чисто губене на време и усилия. Кели се бе изтегнала до мен и разглеждаше списанието. Допирът на главата й до гърдите ми ме изпълваше със странно чувство. Прехвърлих ръка през раменете й, за да си погледна часовника.

Наближаваше времето Пат да телефонира. Станах, включих мобифона, после застанах до прозореца и погледнах към магистралата в дъжда, като обмислях следващия си ход. Опитвах се да реша къде да се срещнем. В търговския център вече нямаше да е безопасно.

Телефонът иззвъня точно на минутата.

— Ало?

— Здрасти, приятел. — Чувах шума на уличното движение край телефонната кабина.

— Нещата се задействаха — казах аз. — Трябва ми среща.

— След два часа, става ли?

— Окей. „Юниън Стейшън“ устройва ли те?

— Ами… „Юниън“… Добре, няма проблеми. — Гласът му звучеше разсеяно.

Бях пътувал през гарата няколко пъти и си спомнях плана.

— Влез през главния вход — предложих му аз. — Качи се на втория етаж и иди в кафенето срещу стълбището. Вземи си чаша кафе, седни и ме чакай. Ще те взема от там.

Последва продължителна, тревожна пауза.

— Пат?

— Ще бъда там. Доскоро. — Връзката прекъсна.

„Юниън Стейшън“ е централната вашингтонска гара.

Толкова е величествена и изящна, че би трябвало да се намира в Париж, а не тук, в родината на бетона. Човек очаква да открие на повечето големи гари по света по-неугледната страна на живота, но това не важи за „Юниън“. Касите и местата за оставяне на багаж са като на модерно летище. Чакалнята е първокласна. Влаковете не се виждат, защото са скрити със стени, пък и вниманието ти повече е насочено към търговския център, ресторантите, кафенетата и кинозалите. По-важно за мен обаче беше, че си спомнях гарата като огромно, оживено място, а знаех, че заради великденските празници ще е пълно с хора от други градове, които си нямат и представа за събитията на „Хънтинг биър пат“.

Стигнахме до гарата с такси. Бяхме подранили и за да убием почти цял час, използвах времето, за да купя нещата, които щяха да ми трябват за близкото разузнаване на офиса на ВИРА. След като Кели беше разпознала чернокожия, се налагаше да вляза вътре и да поразгледам.

Купих фотоапарат „Полароид“ и шест филма, евтин гащеризон от отвратителна изкуствена материя, още няколко ролки изолирбанд, големи ножици, които би трябвало да разрязват чисто нова монета, „Ледърман“ — инструмент, който прилича на швейцарско ножче, гуменки, гумени ръкавици, батерии, пластмасова бутилка портокалов сок с широко гърло, кутия кабари, опаковка с дванайсет яйца и кварцов кухненски часовник с диаметър двайсет сантиметра. Кели погледна към покупките и повдигна вежди, но не попита нищо.

До два без двайсет бях напълнил две найлонови торбички с необходимите ми неща, както и с книжки и други занимавки за момичето.

Спомнях си красивите плочки във входната зала, но бях забравил високите като в катедрала тавани. По средата имаше кръгла постройка с вестници и извадени отпред маси, а по стълбището се стигаше до ресторанта. Накратко — мястото беше идеално за целите ми.

Горе ни посрещна сервитьорка.

— Маса за двама, моля — усмихнах се аз.

— Пушачи или непушачи?

Посочих към дясната маса в дъното.

— Може ли онази?

Седнахме и оставихме багажа под масата. Не можех да виждам главния вход, но щях да забележа Пат, когато се насочеше към кафенето, защото то се намираше на втория етаж, във вътрешната част на гарата.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката за напитките. Поръчах две коли и прибавих:

— Вече съм готов и за обяда. Ще си вземем двойна пица, нали, Кели?

Тя вдигна поглед.

— Може ли да е с повече гъби?

Кимнах на жената и тя се отдалечи.

Кели се усмихна.

— Аз съм също като мами. И двете обичаме с повече гъби. Татко казва, че сме горски духове! — Тя се засмя в очакване на реакция.

— Страхотно — разсеяно отвърнах аз. Трябваше да пресека този разговор още в самото начало.

Кели се хвана за колата си. Очевидно се радваше, че е сред много хора.

Пат пристигна рано, облечен в същите дрехи, за да го позная веднага. Или пък просто не се беше преобличал. Докато минаваше покрай нас на първия етаж, нещо в него не ми се стори наред. Вървеше с леко олюляване, а аз разбирах, че това не е от прекалено много бира. Страхувах се от най-лошото.

Продължих с проверките си, като прикривах задника му, за да запазя самия себе си.

Дадох му около пет минути, изправих се и съобщих на Кели:

— Трябва да ида до тоалетната. Няма да се бавя. — На излизане помолих сервитьорката да наглежда момичето и багажа ни.

Минах през друга врата и се озовах при касите. Нямаше къде да се обърне човек — сякаш половината от населението на Щатите беше в движение. Климатичната инсталация направо изнемогваше: съчетанието от горещина и влага от дрехите на хората оставяше впечатлението за парник. Слях се с тълпите, които тътреха към горния етаж.

Пат бе на опашката в кафенето. Приближих се широко усмихнат и го шляпнах по гърба.

— Пат! Какво правиш тук?

Той отвърна на усмивката ми и каза:

— Имам среща тук. — Зениците му бяха големи колкото чаени чинийки.

— И аз. Имаш ли време за един Мики Дис?

— О, да, защо, не?

Излязохме от кафенето и се качихме с ескалатора до многоетажния паркинг.

Пат бе едно–две стъпала над мен. Той озадачено ме погледна.

— Какво е туй Мики Дис, мамка му?

— Макдоналдс — поясних аз с такъв нафукан тон, сякаш би трябвало да го знае. Но пък той не се мъкнеше денонощно със седемгодишни хлапета. — Хайде, приятел, влез в крак с времето!

Той направи няколко движения, като имитираше Майкъл Джексън.

Вече почти бяхме стигнали равнището на автогарата.

— Ако стане нещо, аз тръгвам към автогарата, завивам надясно и изчезвам през някой изход — казах аз.

— Ясно. Няма проблеми! — Гласът му звучеше нормално, но той изглеждаше отвратително.

Автомобилите бяха на двете горни равнища. Заизкачвахме се по голото бетонно стълбище, спряхме на първото равнище и заехме позиция с изглед към пътя, по който бяхме дошли.

Нямах време за губене.

— Две неща, приятел. Тук имам един списък за теб. — Подадох му го. — Трябват ми всичките тези неща. И второто: какво става с парите?

Той вече преглеждаше малкия бележник, който му бях дал. Или се дивеше на съдържанието му, или не можеше да се съсредоточи. Без да вдига поглед, Пат каза:

— Донесъл съм ти малко. Утре или вдругиден ще мога да ти дам още. Я ми кажи за кога ще ти трябва всичко това? — После се разкикоти, сякаш току-що се беше сетил за нещо смешно и нямаше намерение да го сподели с мен.

— Всъщност, за довечера, приятел. Мислиш ли, че ще успееш? — Наведох глава така, че да срещна очите му.

Кикотенето се превърна в смях, докато не видя, че съм сериозен. Пат прочисти гърло и се опита да се вземе в ръце.

— Ще направя каквото мога, приятел. Ще видя какво ще успея да намеря от този списък.

— Адски ще съм ти задължен — отвърнах аз. — Не ме подвеждай, Пат. Наистина се нуждая от помощта ти. — Надявах се, че настойчивостта ми ще му въздейства. Продължавах да гледам надолу по стълбите. — Също и там, отзад. — Отворих на съответната страница, за да съм сигурен, че ще го види. — Започнах обичайното наблюдение. Това ще ми трябва за единайсет часа вечерта.

Пат гледаше към бележките ми. Наведох се и обърнах лицето му така, че отново да срещна очите му.

— Единайсет довечера, приятел. Единайсет, става ли?

Познавах го достатъчно, за да съм сигурен, че разбира сериозността ми. Знаеше, че се е прецакал и полагаше всички усилия да не изпусне нито една моя дума.

Добре, че му бях написал всички подробности. Изглеждаше така, сякаш самият той се нуждаеше от помощ.

— Каква е колата ти? — попитах аз.

— Червен мустанг. — Пат приближи лицето си към моето. — По-червен от топките на дявола! — Шегата му хареса толкова много, че избухна в силен смях.

— Тръгни си по „Ейч Стрийт“. — Посочих към гърба на гарата.

— До довечера тогава — усмихна се той и се отдалечи, като леко се олюляваше.

Изчаках, за да се уверя, че не го следят, после се качих на равнището на паркинга. Вървях така, сякаш отивах при колата си. От там взех асансьора до етажа на кафенето.

Върнах се в ресторанта и се огледах. Кели продължаваше да се бори с пицата.

— Нямаше те цяла вечност! — с пълна с гъби уста изфъфли тя.

— Да бе, направо останаха без тоалетна хартия — засмях се аз и седнах при нея.

Кели се замисли над думите ми. Аз също.