Сбогом на глупаците

15.

Върнах се в търговския център през „Сиърс“, намерих банкомат и изтеглих триста долара.

Навън беше тъмно, но вътре все така не можеше да се разминеш от хора. Още имаше вероятност да ме следят и да ме сгащят при Кели, затова преди да я взема, спрях на едно място и изчаках малко. Нищо не ми изглеждаше необичайно. Единственото, от което трябваше да се пазя, май бяха камерите. Колкото по-бързо влезех и излезех, толкова по-добре.

Продължих да наблюдавам района десетина минути, после се приближих. Срещу детския център се намираше магазин за спортни стоки. Влязох, мигновено се превърнах във фен на баскетбола и започнах да разглеждам тениските, изложени до витрината. Детският център бе претъпкан, но не виждах Кели.

Помотах се известно време из магазина, отново погледнах и най-после я видях. Седеше на пода, вторачена в екрана на телевизора. Около нея имаше още десетина деца, всяко с малка картонена чаша сок. Хрумна ми, че момичето не е правило нищо друго, освен да яде, да пие и да гледа телевизия. Странно, че не беше заприличала на Мързеливия Пат.

Влязох вътре, показах картата си и поисках да доведат дъщеря ми. Служителките изпълниха съответните си процедури и няколко минути по-късно Кели се появи.

Започнах да й обувам обувките.

— Джоузи, как беше?

Тя седеше и се цупеше, че съм пристигнал по средата на филма. Приех го за добър признак — показваше, че постепенно започва да става нормална. Радвах се, че известно време не е била с мен, но изпитвах и облекчение, че отново сме заедно.

Взехме такси, но слязохме около четири пресечки преди хотела и стигнахме до него пеш.

Отворих вратата. Телевизорът беше включен и от екрана ни обясняваха колко страхотни коли са писаните. Запалих лампите, казах на Кели да остане където си е и погледнах към спалнята.

Леглата не бяха оправени, завесите бяха спуснати. Изглежда чистачката се бе подчинила на табелката на вратата така имаше по-малко работа срещу същите пари.

По-показателна беше диагоналната гънка на одеялото. Ако още от прага бях видял, че я няма, вероятно щеше да ми се наложи много бързо да се разкарам от там.

Влязохме вътре. Облегнах се на телевизора и се наведох зад шкафа. Кибритената клечка си бе на мястото и покриваше точката на стената. Дотук всичко беше наред.

— Какво правиш. Ник?

— Просто проверявам дали щепселът е включен както трябва. Още малко, и щеше да се измъкне.

Тя ме погледна така, сякаш съм пълен кретен. Без да й обръщам внимание, застанах на колене, готов да проверя чекмеджето.

— Да ти помогна ли, Ник?

— Искам да чуя какво дават по телевизията.

Кели седна на леглото и нападна пакетче чипс. Това хлапе наистина нагъваше здраво.

В долния шкаф имаше три чекмеджета, бях оставил щипката в предния ляв ъгъл на средното. Взех нощната лампа и я прокарах нагоре–надолу в опит да видя отражението на щипката. Успях — чекмеджето не бе отваряно.

Помогнах на Кели да си съблече дъждобрана, напъхах й обувките в джобовете и го закачих до вратата. Пооправих й леглото, събрах опаковките от храна и почистих трохите.

— Гладна ли си? — попитах аз за всеки случай.

Тя погледна към полупразното пакетче чипс.

— Не съм сигурна. Ти мислиш ли, че съм гладна?

— Несъмнено. Ще ида да донеса нещо. Можеш да останеш тук и ще ти позволя да стоиш до късно. Но не казвай на никого — това ще е малката ни тайна!

Кели се засмя.

— Няма!

И аз бих хапнал нещо. Пат не ми беше оставил много от сандвича.

— Знаеш какво трябва да правиш, нали? — Отново повторих процедурата. — Ще поставя на вратата табелката „Не пречете“ и няма да отваряш на никого. Разбираш ли?

— Несъмнено.

Това хлапе наистина ме изненадваше.

— Мики Дис ли искаш?

— Несъмнено.

На улицата вече не беше така оживено, а и валеше по-слабо. Накупих цели камари дрехи и за двама ни — якета и дъждобрани, дънки и ризи — достатъчно, че да ни стигнат поне за следващите два пъти, ако се наложеше отново да променяме външния си вид.

После отидох в ресторанта. Докато стоях на опашката, си мислех колко странно е всичко това. Съвсем скоро седях във „Вохол“ и ми възлагаха задача, а сега се мъчех да запомня какъв млечен шейк да купя на едно хлапе. Чудех се и дали Кели ще одобри ризите, които й бях взел.

По обратния път си погледнах часовника. Беше девет и двайсет — бях се забавил повече, отколкото очаквах. Вече трябваше да включа телефона. Скрих се от дъжда в един магазин.

Той иззвъня точно в девет и трийсет. Бях възбуден и нервен. Можеха да търсят Кев. Натиснах бутона.

— Ало?

— Здрасти. Аз съм. Имам нещо за теб.

— Страхотно. Почакай… — Запуших с пръст другото си ухо. Исках да чуя и последната дума. — Казвай.

— Намира се на „Бол Стрийт“ 126. Това е в старата част на Кристъл сити край реката — между Пентагона и Вашингтонското летище за вътрешни полети. Разбра ли?

— Да. — Замълчах, докато смеля информацията. Бях ходил до Пентагона и няколко пъти бях използвал летището. В общи линии си спомнях района. — Ще ми телефонираш ли утре?

— Да.

— По същото време?

— По същото време. Успех, приятел.

Това беше. Изключих мобифона и си повторих адреса наум, за да го запомня. Нямах намерение да го записвам. Ако ме пипнеха, трябваше да съм чист.

На път за хотела се почувствах доста ободрен. До този момент се бях лутал на тъмно. Не знаех точно какво ще направя с новата информация, но това поне бе някакво начало. Усещах, че започвам да овладявам положението.

Нахранихме се и аз погледах малко телевизия с Кели, но на нея очевидно повече й се приказваше.

— У вас гледаш ли телевизия, Ник?

— Малко.

— Коя е любимата ти програма?

— Не зная. Новините, предполагам. Нашите програми са различни от вашите. А на теб коя ти е любимата?

— „На тъмно“.

— Това какво е? Детективско предаване ли?

— Идиот, слабоумен, кретен? Разказва се за едно момиче. — Кели правеше отлично впечатление на дете от Долината.

— И с какво се занимава то?

— Ходи на пазар.

Към единайсет без петнайсет тя заспа. Извадих пътеводителя, който бях забравил да върна в „Латам“, и потърсих „Бол Стрийт“.

Проследих реката на юг, докато не видях Вашингтонското национално летище. Обектът се намираше на западния бряг, между него и Пентагона. Мислено се засмях. Ако това наистина беше седалище на ВИРА, щеше да падне страхотен майтап — момчетата навярно пиеха в едни и същи барове с онези от Съвета за национална сигурност.

В момента не можех да направя нищо. Кели лежеше по гръб и се правеше на морска звезда. Покрих я с одеялото, преместих всички боклуци от другото легло и също си легнах. В ушите ми кънтеше максима от службата ми в пехотата, с други думи отпреди цяла вечност: „Наспивай се хубаво винаги, когато ти предстои битка. Никога не знаеш кога пак ще имаш възможност за това“. Веднъж и аз да направя онова, което ми кажат.

Когато се събудих, като че ли предаваха същото анимационно филмче. Бях оставил телевизора включен цяла нощ. Отчаяно ми се пиеше кафе.

Станах, намокрих си косата, придадох си полупредставителен вид и погледнах през прозореца. Дъждът се беше усилил. Слязох долу и взех храна и напитки за трима души — нямаше да са излишни, като имах предвид количествата, които поглъщаше Кели.

— Добро утро! — побутнах я аз.

Тя продължаваше да се прави на морска звезда, но все пак се събуди, като се прозяваше и протягаше, после се сви на топка. Отидох в банята и се заех да пълня ваната.

Кели се появи на прага с хавлия. Започваше да схваща за какво става дума.

Докато се плискаше, седях на леглото и превключвах каналите. Нямаше нищо за нас. В американската столица на убийствата имаше толкова много други престъпления, че ние вече не бяхме актуални.

Кели се появи, облече се и се среса, без да й напомням. Отворих й опаковка овесена каша и тя я изгълта с малко мляко. После се насочих към душа.

Когато се върнах, вече чист и представителен, заявих:

— Днес трябва да се преместим от тук.

Лицето й грейна.

— Ще се приберем ли вече вкъщи? Нали каза, че Пат ще ни помогне да се приберем?

Свалих дъждобрана й от закачалката и й нахлузих обувките.

— Да, скоро ще се приберем. Но татко ти трябва да си почине още малко. А сега трябва да свършим някои неща. Адски ми е трудно да ти обясня какво става в момента, Кели, но няма да е за дълго. Обещавам ти, че скоро ще се прибереш вкъщи.

— Добре, защото Джени и Рики са се затъжили за мен.

Дъхът ми секна. Дали не се бях прецакал? Какви други хора можеше да има в къщата?

— Това са ми мечетата. — Кели се засмя, после лицето й стана сериозно. — И те ми липсват. Освен това искам да отида на купона на Мелиса.

Потупах я по главата. Тя ме погледна — разбираше, че се опитвам да я утеша. Промених темата.

— Виж, сега ще ти покажа нещо.

Извадих картата.

— В момента се намираме тук, а ето къде отиваме — точно покрай реката. Ще вземем такси, ще си намерим хубав хотел и ще се погрижим да има кабелна телевизия, за да гледаме филми. А може и да идем на кино.

— Може ли да гледаме „Джунглата“?

— Разбира се!

Какво беше това, мамка му? Нямаше значение, поне се отклонихме от въпроса за семейството и.

След като съобщих на рецепцията, че заминаваме и за моя изненада получих обратно парите за оставащата една нощ, аз се качих да взема Кели и синия найлонов сак. Оставих пистолета на Кев в тоалетното казанче. Той имаше само един пълнител с деветмилиметрови патрони, а аз носех три с четирийсет и пети калибър за „Сиг“-а.

Когато излязохме от хотела, запихме наляво и веднага след това пак наляво. Стараех се да изчезнем от зрителното поле на рецепцията преди някой да се сети да попита: „Ами къде е жена му?“

Спряхме такси и аз помолих шофьора да кара към Пентагон сити. Той бе възрастен азиатец. На седалката до него имаше карта, но не си направи труда да я разтвори — очевидно пътувахме в правилната посока. Кели си беше сложила шапката. Помислих си дали да не я подразня, че прилича на падингтънско мече, но трябваше много дълго да й обяснявам.

Шофьорът попита къде точно искаме да ни остави.

— На спирката на метрото, моля. — Нямах представа къде е, но ми се струваше също толкова подходящо място, колкото и всички останали.

Платих му в брой й той потегли. Целият район изглеждаше нов и скъп — и за пазаруване, и за живеене. В него се намираше хотел „Риц Карлтън“. Пентагонът пък беше на няколко минути път от там. Поведох Кели към търговския център. Исках да намеря банкомат, за да отпразнувам началото на нов финансов ден.

Минахме през паркинга на супермаркета, после продължихме към реката. Странно, за първи път се чувствах наистина отговорен за Кели. Продължавах да я държа за ръка, докато пресичахме улиците, но сега ми се струваше естествено да го правя и по тротоара. Определено ми беше приятно да е с мен, е може би, защото знаех, че изглежда естествено и че ми осигурява идеално прикритие.

Минахме под бетонната магистрала, която водеше към центъра на Вашингтон. Трафикът бе изключително натоварен и звучеше като приглушен гръм. Разказах на Кели за сцената от „Кабаре“, в която Сали Боулс отива под железопътния мост, за да крещи, защото й е дошло до гуша. Не споменах обаче факта, че през последните четирийсет и осем часа ми се искаше да направя тъкмо това.

След моста гледката се промени. Бе пълно с изоставени крайпътни жилищни блокове, някои от които се използваха за офиси, макар че големи участъци от терена просто бяха заградени и превърнати в паркинги.

Погледнах наляво и видях, че издигнатата част от магистралата се изгуби в далечината, към центъра на града. Бетонна стена скриваше подпорите и пътят минаваше покрай нея. Нямаше тротоар, само тясна ивица утъпкана земя, цялата осеяна от стари кутии от безалкохолни напитки и цигари. Очевидно хората паркираха по краищата, за да избегнат таксите. Навсякъде имаше стари, порутени сгради, но районът все още бе населен. Релсите си стояха, но бяха ръждясали и обрасли в бурени. От магистралата над нас се носеше постоянният рев на автомобилите.

Минахме покрай склад за вторични суровини, после покрай изоставена фабрика за цимент до реката. След това видях нещо, което бе толкова не на място, че изглеждаше почти нереално: хотел от края на шейсетте, на име „Калипсо“, издигащ се като бунт срещу прогреса. Беше изолиран насред океан от хром, опушено стъкло и лъскави тухли, сякаш собствениците му бяха решили да покажат среден пръст на предприемачите, които бавно завладяваха този загиващ район.

Сградата бе много семпла, четириетажна, построена във формата на отворен квадрат. По средата имаше паркинг, пълен с леки автомобили и пикапи. Фасадните стени бяха без прозорци и навън стърчаха само климатиците. Завих наляво и минах покрай хотела. Сега вървях успоредно на „Бол Стрийт“, която се намираше от другата му страна. Кели мълчеше. Пък и аз бях в работен режим и ако не беше фактът, че я държа за ръка, навярно щях да забравя, че е с мен.

Когато се изравнихме с „Калипсо“, избърсах дъждовните капки от лицето си и се вгледах в сумрака: на покрива на хотела стърчеше сателитна антена, поне три метра в диаметър. Нямаше да изглежда не на място, ако се намираше на покрива на Пентагона. След малко стигнахме „Бол Стрийт“.

От уличните номера на картата знаех, че обектът ще е отляво. Продължих да вървя отдясно, за да имам по-добра перспектива.

Все още бе невероятно шумно. Към тътена на излитащите самолети точно оттатък дърветата се прибавяше и воят на автомобилите по магистрала 1.

— Къде отиваме? — Кели трябваше да извика, за да я чуя.

— Нататък — кимнах аз. — Искам да видя дали ще открием офиса на един приятел. И после ще потърсим някой хубав хотел.

— Защо трябва постоянно да сменяме хотелите?

— Защото лесно ми омръзват, особено ако храната не е добра. Онова снощи беше пълна отврат, нали?

Последва пауза и след това:

— Какво е „отврат“?

— Означава, че не е много хубаво.

— Нищо й нямаше на храната.

— Беше гадна. Просто искам да отидем в приличен хотел. Но можем да останем и в моята къща.

От пистата току-що се бе отделил реактивен самолет и като че ли се носеше на нивото на покривите. Известно време го гледахме като хипнотизирани.

Когато ревът на двигателите му стихна, аз казах:

— Хайде да потърсим онзи офис.

Продължих да гледам напред и наляво, опитвайки се да преценя коя е сградата. Имаше изградени в най-различни стилове: стари фабрики и складове, нови двуетажни офиссгради, разположени до паркинги и изоставени ремаркета. Между постройките едва виждах дърветата покрай Потомак на около триста метра от нас.

Сега се намирахме в новозастроен район — седалището на ВИРА би трябвало да е наблизо. Продължихме да вървим, докато не стигнахме до двуетажна офиссграда, цялата в стоманени рамки и външни тръбопроводи. Вътре светеха флуоресцентни лампи. Опитах се да прочета надписите на входа, но не можех да ги видя в сумрака. Все пак успях да разчета един: „Уником“.

Не приличаше на офисите, които обикновено използваха Шин Фейн и ВИРА. Сградата на „Кейбъл Стрийт“ в Лондондери например бе от двайсетте години, другите в западен Белфаст също. Определено не бяха модерни постройки, напомнящи миниатюри на центъра „Помпиду“. Може би Пат грешеше?

Съсредоточих се върху обекта, докато минавахме покрай него, но не погледнах назад. Трябва да регистрираш цялата информация още от първия път.

— Ник?

— Какво?

— Мокра съм.

Погледнах надолу. Краката й бяха подгизнали. Прекалено много мислех какво да правя и не забелязвах локвите, през които газехме. Трябваше да й купя боти от търговския център.

Стигнахме до Т–образна пресечка. Наляво пътят водеше към реката. Още автомобили и още повече сметища.

Надясно улицата завършваше при магистралата и точно преди нея над покривите видях антената на „Калипсо“. Почувствах се допре. Бях минал покрай обекта, имаше къде да се настаня и всичко това — преди единайсет сутринта.