Сбогом на глупаците

38.

Накупихме й сладоледи, сладки, напитки и какво ли не, за да не й позволим да мисли за това, което ставаше. Тя все още се чудеше кой комикс да си вземе, когато Юън си погледна часовника и каза:

— Скоро трябва да тръгваме, приятел.

Придружих ги до перона и силно прегърнах Кели на вратата на вагона.

— Довечера ще ти позвъня. Обещавам.

Докато се качваше, Джени и Рики гледаха към мен от раничката на гърба й.

— Добре.

Дежурният вървеше покрай вагоните и затваряше вратите. Юън спусна прозореца, за да може Кели да ми махне.

— Ник? — Тя се наведе към мен и ме повика така, сякаш искаше да ми прошепне нещо.

— Какво? — Доближих лицето си до нейното.

— Това. — Детето ме прегърна през шията, притисна ме и залепи силна целувка на бузата ми. Бях толкова потресен, че просто останах там, докато влакът потегли.

— До утре! — извика Юън. — Не са тревожи за нас. Ще се оправим.

Докато влакът бавно изчезваше, аз изпитах същото чувство както в момента, в който бях видял да качват трупа на Пат в линейката, но сега не можех да разбера защо. В края на краищата всичко това беше за доброто на Кели и я оставях в сигурни ръце. Насилих се да го приема като поредния проблем, от който се бях освободил, и се насочих към външните телефони.

От „Вохол“ ми отговориха делово:

— Номерът, моля?

— 2612.

Последва пауза, после чух глас, който незабавно познах.

— Здравей, 2612.

— Тук е Стоун. Намерих каквото ти трябваше.

— Ник! Къде си?

Запуших другото си ухо с пръст, докато съобщаваха за поредния заминаващ влак.

— В Англия съм.

— Отлично!

— Отчаяно искам да се срещнем.

— И аз. Но няма да мога да се откъсна от тук до малките часове. — Той замълча за миг. — Навярно можем да се поразходим и да поговорим. Да речем, в четири и половина утре сутринта.

— Къде?

— Ще тръгна към гарата. Предполагам, че ще ме откриеш.

— Няма проблем.

Затворих слушалката с чувството, че зарът най-после се търкаля в моя полза. Кели беше в безопасност, Симъндс изглеждаше отзивчив. С малко късмет ми оставаха само часове до края на тази каша.

Върнах се в хотела, поръчах кола под наем, за да взема Кели от Брекън след срещата, после хапнах. Мислено преповторих какво и как ще кажа на Симъндс. Несъмнено притежавах точно онези доказателства, които той бе поискал. Жалко, че не бях взел видеокасетата, за да потвърди думите ми, но онова, което бях открил, навярно щеше да е повече, отколкото Симъндс очакваше. В най-лошия случай щяха да изтрият досието ми и да ме освободят. Поне имах няколко лири, за да започна нов живот.

Замислих се за Кели. Какво щеше да стане с нея? Къде щеше да иде? Щеше ли всичко видяно и случило се с нея и семейството й да й повлияе по някакъв начин? Опитах се да не се задълбочавам, като си внушавах, че всичко ще се нареди — някак. В това отношение Симъндс можеше да помогне. Навярно би могъл да уреди да я върнат на бабите и дядовците й или поне да ме посъветва къде да потърся помощ.

Опитах се да поспя, но така и не успях. В три сутринта взех колата от паркинга и потеглих към моста „Вохол“.

Заобиколих отдалече — стигнах чак до края на „Кингс Роуд“, след това завих към реката и отново поех на изток. Исках за последен път да подредя мислите си, а и защото за мен пустинният кей и облените в светлина исторически мостове бяха най-красивата гледка на света. Точно тази нощ светлините като че ли блестяха малко по-ярко и мостовете изглеждаха по-фокусирани. Прииска ми се Кели да е тук, за да види всичко това заедно с мен.

Стигнах рано до моста „Вохол“. Подкарах на изток, по пътя покрай реката, към следващия мост — „Ламбет“. Когато минах покрай мястото на срещата, не забелязах нищо подозрително. На бензиностанцията оттатък улицата, приблизително по средата на разстоянието до моста „Ламбет“, чакаха четири автомобила — групи хлапетии наливаха бензин и си купуваха шоколади, няколко подранили микробуса на фирми за почистване на офиси зареждаха, преди да започне смяната им.

По-нататък, от отсрещната страна на реката, се виждаше Уестминстърският дворец. Усмихнах се. Членовете на парламента само да знаеха какво подготвят разузнавателните служби! Според новините по радиото имаше голяма вероятност скоро да осъмнем с ново правителство. Не че бих могъл да гласувам за когото и да е. Аз не съществувах като Стоун, Стамфърд, Стивънсън или който и да е друг, от години насам.

Направих пълен кръг и се насочих обратно, по същия път, към „Вохол“. Все още ми оставаше време за убиване, затова спрях на бензиностанцията и си купих нещо за пиене и сандвич.

Мястото на срещата изглеждаше нормално. Възнамерявах да взема Симъндс, да направя колкото може повече завои, докато отиваме при колата ми, и после да се поразходим. По този начин можех да контролирам положението, можех да пазя себе си, а и него.

Паркирах на около четиристотин метра западно от мястото на срещата. Докато ядях сандвича си, проверих обратния път до автомобила. Излязох и закрачих по улицата. Пристигнах в четири без пет. Все още нямаше какво да правя, затова позяпах витрината на магазин за мотоциклети и реших, че наистина ще си купя един за подарък. Не, за награда.

В четири и двайсет застанах в сенките на железопътните арки срещу изхода, през който предполагах, че ще излезе Симъндс. Наоколо се мотаеха по един–двама души, прибиращи се от баровете или на път за поредния бар. Пиянските им смехове отекнаха в неподвижния утринен въздух, после отново се спусна тишина.

Познах го веднага — леко приведен напред, с пружинираща походка. Зави надясно от изхода и застана на пешеходната пътека с намерението да се насочи към металния надлез към гарата. Нямаше закъде да бързам — щях да го оставя да дойде при мен.

Докато Симъндс пресичаше улицата, излязох от сенките в основата на надлеза.

Той се усмихна.

— Как си, Ник? — Продължи да крачи, като кимна наляво към моста „Ламбет“. — Искаш ли да се поразходим? — Това не беше въпрос.

Обърнах глава в срещуположната посока, към колата си.

— Уредил съм транспорт.

Той спря и ме погледна с изражението на разочарован учител.

— Не, мисля, че ще повървим.

Аз бях домакин на срещата и Симъндс трябваше да е наясно; че отговорността за безопасността е моя. Той обаче продължи да ме гледа още няколко секунди и после, сякаш знаеше, че ще го последвам, продължи да върви. Тръгнах до него.

В мрака, от отсрещната страна на Темза, пред нас сияеше Парламентът, като че ли излязъл от пощенска картичка. Разхождахме се по широк тротоар, разделен със затревена ивица от магазините под арките.

Симъндс изглеждаше както винаги. Вратовръзката му бе поразхлабена, а ризата и костюмът му имаха такъв вид, сякаш ги държеше в пътна чанта.

След около четвърт час бях стигнал до края на изложението си. Беше негов ред да говори. Кой знае защо очаквах да спре или поне да намери пейка, на която да седнем, но Симъндс продължаваше напред.

В един момент завъртя глава към мен и се усмихна.

— Ник, нямах представа, че ще си толкова изчерпателен. С кой друг си разговарял за всичко това?

— Само с Де Сабатино и с Юън.

— А Юън или онзи Де Сабатино имат ли копия на дискетите?

— Не, никой, освен мен — излъгах го аз. Дори когато си отишъл при някого, за да искаш помощ, никога не разкриваш всичките си карти. Не се знае кога ще ти дотрябват.

Той бе запазил невероятно спокойствие.

— С какво можем да гарантираме, че никой друг няма да научи — поне за момента? Това далеч не е обикновена корупция. Връзките с ВИРА, Гибралтар и, както изглежда, с БН означават, че въпросът наистина е много сериозен. Ти очевидно си разкрил доста неща, затова нека те попитам нещо. — Симъндс замълча за миг, сякаш бе съдия, който се готви да съобщи присъдата си. — Мислиш ли, че нещата стигат по-надалеч?

— Кой знае? — отвърнах аз. — Но трябва да се внимава. Тъкмо затова исках да разговарям само с теб.

— А къде е сега детето на Браун?

Отново излъгах.

— В един хотел, спи дълбоко. Ще ми трябва малко помощ, за да я предам на дядовците и бабите й.

— Разбира се, Ник. Всяко нещо с времето си.

Няколко минути повървяхме в мълчание. Стигнахме до някакъв бар на ъгъла на автомобилен тунел под железопътната линия. Навлязохме под арките. После Симъндс отново заговори и в тона му нямаше съмнение, че ще се подчиня на заповедта му.

— Преди да съм в състояние да ти помогна с каквото и да е, ще ми трябват доказателствата. — Все още не гледаше към мен, а внимаваше да не стъпва в локвите вода с петна от машинно масло.

— Не съм взел дискетите със себе си, ако това искаш да кажеш.

— Ник, ще направя всичко възможно да се погрижа и двамата да получите закрила. Но ми трябват доказателствата — при това всички копия. Можеш ли да ми ги дадеш сега?

— Невъзможно е. Поне за още няколко часа.

— Ник, не мога да направя нищо без тях. Трябват ми всички копия. Даже онези, които при други обстоятелства би оставил в онова твое осигурително покритие.

Свих рамене.

— Сигурно разбираш, че това е единствената ми гаранция.

Насочихме се обратно към гарата, успоредно на линията. Известно време вървяхме в мълчание по тесните улици. Симъндс беше дълбоко замислен. Над нас изтътна влак и продължи нататък, за да събуди жителите на югозападен Лондон. Мамка му, защо толкова държеше да знае колко са копията и да ги получи всичките?

— Повярвай ми — надвиках шума аз, — в това отношение всичко е под контрол. Вече се прецаквам повече от достатъчно. И двамата отлично знаем, че трябва да предпазя всички, включително самия теб.

— Разбира се, но аз трябва да контролирам цялата информация. Даже ти не трябва да разполагаш с нея. Прекалено е рисковано.

Нещата започваха да затъпяват.

— Ясно ми е. Но ако те очистят? Няма да остане нищо, което да потвърждава думите ми. Не става въпрос само за корумпираните американци, нали разбираш? Гибралтар е бил инсценировка. Значи се отнася и до нас.

Симъндс бавно кимна към една от локвите.

— Озадачават ме няколко неща — заговорих аз. — Защо ни беше съобщено, че бомбата ще бъде взривена с дистанционно управление? Как се получи така, че имахме пълна информация за АБЧ, но не знаехме, че няма никаква бомба?

Той отново не отговори.

Нещата нещо не се връзваха.

О, мамка му!

Почувствах се така, сякаш пак са ме ударили с онзи пожарогасител по тила. Защо не се бях сетил за това? Тътенът на товарния влак вече заглъхваше в далечината. Тишината на ранното утро се завръщаше.

— Ти си знаел за всичко това, нали?

Никакъв отговор. Той продължи да крачи.

Кой ни бе информирал, че гибралтарската бомба ще бъде взривена с дистанционно управление? Симъндс, който играеше ролята на Алфа. Защо не се бях сетил за това по-рано?

Заковах се на място. Той продължи напред.

— Това не се отнася само до американците и ВИРА, нали? Става дума за нещо много по-голямо. И ти участваш в него, нали?

Около последните арки имаше по-скоро промишлени, отколкото търговски обекти — авторемонтни работилници, тенекеджийници и складове, пред повечето от които бяха паркирани фирмени микробуси. Двайсетина метра наляво се беше прострял тревист участък, следван от равен терен. Навсякъде около нас се виждаха метални контейнери за боклук и големи червени камиони за смет с жълти предупредителни светлини на покрива.

Той се завъртя и направи няколко крачки обратно към мен. За първи път се гледахме очи в очи.

— Ник, струва ми се, че трябва да проумееш нещо: ти ще ми дадеш цялата информация — и наистина имам предвид цялата. Не мога да поема риска да циркулират други копия.

На лицето му се бе изписало изражението на гросмайстор, който се кани да направи решителния си ход. Шокът и ужасът, изписали се върху моето лице, бяха съвсем явни.

— Ние не бяхме съгласни с твърдото решение на американците да те убият, но не трябва да се съмняваш, че ако се наложи, ще те премахнем.

— Вие ли?

— Става дума за нещо много по-голямо, отколкото си мислиш, Ник. Ти си интелигентен, трябва да разбираш търговските и политическите последствия от примирието. Разкриването на онова, което е на дискетите, ще забърка много по-голяма каша, отколкото можеш да си представиш. Много жалко за Кевин и семейството му, признавам. Когато ми каза какво е открил, аз наистина се опитах да уговоря американските си колеги да действат по-фино.

Значи затова ми бяха наредили така внезапно да се върна в Кралството… След разговора си с Кев, Симъндс бе искал да се махна от Щатите, при това бързо, за да не успея да се чуя с приятеля си или пък да попреча на убийството му.

Помислих си за Кели. Поне тя беше в безопасност.

Той сякаш прочете мислите ми.

— Ако не ми дадеш цялата информация, ние ще убием детето. А после ще премахнем и теб — след като измъкнем каквото ни трябва. Не бъди наивен, Ник. Двамата с теб сме еднакви. Тук няма място за чувства, това е бизнес, Ник, бизнес. — Симъндс бащински ме погледна. — Ти наистина нямаш никакъв избор.

Опитах се да се съпротивлявам.

— Между другото, Юън ти праща съжаленията си и казва, че е успял да уреди телевизор за спалнята й. Повярвай ми, Ник, той ще я убие. Предпочита финансовата изгода.

Бавно поклатих глава.

— Помисли си. Кой първи потърси връзка?

Прав беше. Юън ме бе потърсил. Симъндс командваше парада, Юън държеше пръста си на спусъка. Но аз продължавах да се съпротивлявам.

Той разкопча сакото си и извади от вътрешния си джоб мобифон.

— Нека Юън ти обясни, и без това очаква да му позвъня.

Симъндс включи мобифона и се приготви да набере номера. Докато гледаше към дисплея, той се усмихваше.

— Ето как те откриха американците. Хората си мислят, че мобифонът може да се засече само когато се използва, но не е така. Стига да е включено, това нещо представлява миниатюрно устройство за следене, даже да не разговаряш по него. Ужасно удобно е.

Той набра номера си.

— Когато ги прецака при Лортън обаче, единствената ни възможност беше да те оставим да се върнеш в Кралството. Налагаше се да разбера какво си открил. И още нещо — много се радвам, че лечението ти от рак е било успешно.

Мамка му! Даже не бе споменал за подстрижката ми. Просто вече знаеше. Ами Юън? Той разполагаше с достатъчно информация, за да го спомене. Чувствах се адски гадно, че използва уменията си срещу мен.

Симъндс се усмихна. Беше ме хванал за топките.

— Ник, пак ще повторя: наистина ми трябват всички дискети. Иначе детето ужасно ще страда — това няма да ни достави удоволствие, но залогът е огромен.

Адски ми беше необходимо да се свържа с Юън. Исках да разговарям с него, исках да потвърди, че всичко това е блъф. Но вътрешно вече бях убеден, че не е.

Симъндс почти беше набрал номера.

Не, можех да рискувам живота на Кели. Той нямаше да донабере номера.

Силно замахнах и забих юмрук в носа му. Чу се тъпо изхрущяване на счупена кост и Симъндс със сподавен стон се строполи на земята. Докато се гърчеше, сритах куфарчето му под един от камионите за смет и в същото време взех мобифона с лявата си ръка, минах зад него и го поставих пред гърлото му. С дясната го стиснах за другата страна и притиснах апарата плътно под адамовата му ябълка.

Огледах се настрани. Тук бяхме прекалено на открито, а онова, което замислях, щеше да отнеме няколко минути. Тръгнах заднешком и завлякох Симъндс между два от камионите. Застанах на колене, без да преставам да притискам мобифона. Той риташе с крака, размахваше ръце и се мъчеше да ми издере лицето.

Пъшкането и хриптенето му изпълниха въздуха. Наведох се напред и използвах тежестта на горната половина на тялото си, за да извия главата му надолу, така че брадичката да опира в гърдите му. В същото време още по-силно притиснах мобифона. Само още две минути, и щях да съм готов.

След трийсетина секунди той започна яростно да се съпротивлява — с цялата безумна сила на човек, който усеща, че умира. Но каквото и да правеше, нямаше да оцелее.

Ръцете му продължаваха да дращят лицето ми. Аз се въртях настрани, за да ги избегна, но поддържах натиска на гърлото му. Вече беше успял да разрани белезите от борбата ми с Макгиър. После успя да забие нокти в раната под окото ми. Сподавих вика си и направих нещата още по-лоши, като отдръпнах лицето си настрани — ноктите на Симъндс отнесоха част от кожата ми.

Вече не си правех труда да гледам дали някой ни наблюдава. Не ми пукаше. Бях се задъхали потта пареше в раните по лицето ми.

Движенията му постепенно отслабнаха и накрая само краката му конвулсивно потръпваха. Секунди по-късно загуби съзнание. Помислих си дали просто да не си тръгна, като го оставя да страда от последствията от хипоксията и да го направя идиот за остатъка от живота му. Отказах се. Исках този скапаняк да умре.

Дадох му още трийсет секунди. Гърдите му престанаха да се повдигат. Поставих пръсти върху сънната му артерия — нищо.

Завлякох го до стената на една от работилниците и го опрях в седнало положение на вратата. После се отупах, напъхах ризата в панталоните си и избърсах потта и кръвта с ръкав. Проверих мобифона. По време на битката се бе изключил. Изтрих отпечатъците си от него, оставих всичко където си е и небрежно се отдалечих. Даже някой да ме беше видял, какво от това? В момента ме занимаваха далеч по-важни неща.

Подкарах колата на запад, като притисках маншета на ръкава си до раната под окото ми, за да спра кървенето.

Случилото се продължаваше да се върти из главата ми и бавно започваше да се изяснява.

Вече знаех как са ме открили Лутър и сие — навярно бяха изтръгнали номера от Пат и после бяха проследили сигнала.

Ако бях съобщил на Юън или Симъндс, че в лаптопа ми има дори само още едно копие на информацията, щях да съм мъртъв. Те си покриваха задниците, но постоянно ми задаваха въпроси.

Дали Симъндс се бе уговорил Юън да му телефонира по някое време след срещата ни? Къщата на Юън се намираше на повече от три часа път, а скоро щяха да открият трупа на Симъндс. Ако разбереше, Юън нямаше да поеме никакви рискове. Щеше да се премести, а може би незабавно щеше да убие Кели. И в двата случая щях да я загубя. Този път дори и не помислях да я оставя. Можех да й позвъня по мобифона и да й кажа да избяга, но какво щях да постигна с това? Кели беше насред пустошта — къщата на Юън се намираше сред акри планини, трева, скали и овчи лайна. Щеше да я открие.

Можех да телефонирам в полицията, но дали щяха да ми повярват? Щях да загубя часове в опити да ги убедя и през това време вече щеше да е прекалено късно.

За стотна от секундата си помислих дали да се обадя на Големия Ал. Надявах се, че вече е скрил следите си. Той нямаше проблем с тайните банкови сметки. Щом ми бе прехвърлил четиристотин бона, със сигурност беше взел осемстотин за себе си. Старият тиквеник щеше да се оправи. Изхвърлих го от главата си.

Точно преди „Хитроу“ видях табела за бензиностанция. Хрумна ми нова идея.

Отбих и влязох в паркинга. Сега ми оставаше само да намеря телефон и да позвъня.