Сбогом на глупаците

7.

Докато вървях към паркинга, започнах да се безпокоя. Не бях направил никакъв гаф, тогава защо ме отрязваха? Нима Фирмата щеше да ме прекара? Прехвърлих наум всички възможности. Да не си мислеха, че съм ги убил аз? Може би се готвеха да отричат всичко?

Стигнах до телефона и набрах номера. Същата история. Бавно оставих слушалката. Излязох и седнах на ниска стена, която представляваше част от входа към хотела. Трябваше да обмисля нещата. Не ми трябваше много време, за да реша, че ми остава една–единствена възможност и че това е да телефонирам в посолството. Щях да наруша всички установени правила. Даже нямаше да си направя труда да изпълня протокола. Набрах телефонни услуги и получих номера. Свързах се незабавно.

— Здравейте, тук е посолството на Великобритания. С какво мога да ви помогна?

— Искам да разговарям с ОССО.

— Моля?

— Офицер за свръзка, специални операции.

— Съжалявам, нямаме такъв телефон.

— Свържете се с военния аташе и му кажете, че някой търси ОССО. Много е важно. Трябва спешно да разговарям с него.

— Почакайте малко. — Жената се изключи и на нейно място се разнесе музика, изпълнявана от струнен квартет. Слушах и чаках, докато кредитите на телефонната ми карта се изчерпваха.

Включи се друга жена.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да разговарям с ОССО.

— Съжалявам, нямаме такъв служител.

— Тогава ме свържете с военния аташе.

— Съжалявам, военният аташе не е тук. Мога ли да ви помогна с нещо? Бихте ли желали да ми оставите името си и телефон за връзка?

— Слушайте ме внимателно. Настоятелно ви моля да предадете на ОССО или на военния аташе следното съобщение: опитах се да се свържа с идентификационния си номер — той е 2422, и бях отрязан. В момента съм в адски сложно положение и се нуждая от помощ. Кажете на ОССО или на аташето, че ако не се свържа с Лондон, ще разкрия цялото си осигурително покритие. Ще телефонирам отново след три часа.

— Извинете, бихте ли повторили всичко това? — каза жената.

— Не, нали записвате, който трябва, ще разбере съобщението. Трябва само да го предадете на военния аташе или ОССО, не ми пука на кой от двамата. И им обяснете, че след три часа ще позвъня в Лондон.

Затворих слушалката. О, щяха да предадат съобщението, и още как. Имаше вероятност дори да са ме слушали, докато говоря.

Някои от операциите, в които бях участвал, бяха толкова мръсни, че никой не искаше да ги разкрият. Но това беше нож с две остриета: можеха да жертват някой като мен, ако нещата не тръгнат на добре. Винаги съм действал на принципа, че ако участваш в нелегални операции на разузнавателните служби и не си се приготвил за деня, в който биха могли да те прекарат, тогава си заслужил всичко, което получиш. Шефовете знаеха, че агентите имат осигурителни покрития, но всички го отричаха — и самите агенти, и СРС. Винаги съм бил сигурен, че СРС полага също толкова много усилия да открие какви уличаващи материали крием, колкото и за самите операции.

Сега вече се бях забъркал. Тази карта можеше да се изиграе само веднъж. Отсега нататък за мен нямаше да има спокойствие. Бях свършил с Фирмата и навярно щях да прекарам остатъка от живота си в далечно планинско село в Шри Ланка, като постоянно гледам през рамо.

Ами ако Фирмата решеше да признае на американците, че е провеждала операция, за която е забравила да спомене? Дали щяха да изтърпят удара по кокалчетата на ръката и после да кажат: „Този човек е убил един от вашите служители“? Не, не ставаше така. Фирмата нямаше да знае дали покритието ми е блъф и ако го използвах, какви поразии може предизвика в ръцете на пресата. Щеше да им се наложи да приемат, че казвам истината и да ми помогнат. Нямаха друг избор. Щяха да ни приберат в Англия и после трябваше да изтърпя уединението, докато забравят за мен.

Когато се върнах в стаята, Кели лежеше на леглото, увита в хавлията. Анимационното филмче бе свършило, звучеше някакъв сериозен новинарски глас, но аз не му обърнах много внимание. Струваше ми се, че приятелите ми бързо се изчерпват и независимо че момичето беше седемгодишно, исках да го чувствам на своя страна.

— Трябва да поостанем тук още час–два — казах аз, — а после някой ще дойде да…

И тогава го чух. Сериозният женски глас продължаваше:

— … брутални убийства и вероятно отвличане… — Обърнах се към екрана.

Жената бе чернокожа и около трийсет и пет годишна. Камерата на преден план даваше лицето й. Отзад се виждаха къщата на Кев и „Дайхатсу“-то. Полицаи се мотаеха около две линейки с проблясващи светлинни аларми.

Грабнах дистанционното и изключих телевизора.

— Кели, непослушно момиче такова — ухилих се аз, — не си си измила врата. Моментално върви да се измиеш!

Почти я изхвърлих обратно в банята.

— И да не излизаш, докато не ти кажа!

Включих телевизора и намалих звука.

— … съседите съобщават за бял, четирийсетина годишен мъж, висок около метър и осемдесет, с къса кестенява коса. Пристигнал е в къщата с бял додж с регистрация от Вирджиния, приблизително в два часа и четирийсет и пет минути. Сега ще разговаряме с лейтенант Дейвис от полицейското управление в окръг Феърфакс…

До нея стоеше оплешивяващ детектив.

— Можем да потвърдим, че тук е имало мъж, отговарящ на това описание. Молим за съдействие всички свидетели. Трябва да открием седемгодишната дъщеря на семейство Браун, Кели.

На екрана се появи нейна снимка, застанала в градината с Аида. Успоредно течеше писменото й описание. Предаването продължи от студиото, откъдето двамата водещи съобщиха, че семейството очевидно било жертва на убийство, свързано с наркотици. Показаха семейна снимка.

— Кевин Браун е работил в Бюрото по наркотиците… — Водещият разшири темата и заговори изобщо за проблема с дрогата в района на Вашингтон.

От банята не се чуваше плискане на вода. Очевидно Кели щеше да се появи всеки момент. Започнах да превключвам каналите: нищо повече за убийствата. Включих отново детската програма и влязох в банята.

Не бях чул плискане, защото тя не беше във ваната. Седеше на пода под мивката в същото ембрионално положение, в което я бях открил в гаража, запушила ушите си с длани, за да не чува новините по телевизията.

Искаше ми се да я утеша. Единственият проблем бе, че не знаех как. Реших да се престоря, че позата й не ми прави впечатление.

— Здрасти, Кели — усмихнах се аз, — какво правиш там долу?

Тя затвори очи толкова силно, че на лицето й се появиха бръчки. Взех я на ръце и я отнесох в стаята.

— Хей, май че ти се спи. Искаш ли да погледаш телевизия или просто да си легнеш? — Говорех глупости, но просто не знаех какво да кажа или да направя. Най-добре бе да се преструвам, че нищо не се е случило.

Свалих й хавлията. Топлината на тялото й вече я беше изсушила.

— Хайде да облечем някакви дрехи и да ти срешем косата. — Наистина се чудех какво да кажа.

Тя просто седеше. После, когато започнах да я обличам. Кели прошепна:

— Мама и татко са мъртви, нали?

Внезапно се задълбочих в опитите си да вкарам ръцете й в отворите на фланелката.

— Защо говориш така? Обясних ти, че просто известно време аз ще се грижа за теб.

— Значи пак ще видя мама и татко?

Или не можех да намеря съответните думи, или смелостта да й го кажа.

— Разбира се, че ще ги видиш. Просто трябваше адски бързо да заминат. Казах ти, беше прекалено късно да те вдигат, но ме помолиха да се грижа за теб. Веднага щом мама, татко и Аида се върнат, ще те заведа при тях. Скоро ще се върнат.

Последва кратка пауза, докато Кели смели думите ми. През това време й обух бикините.

— Защо не са ме взели със себе си, Ник? — Гласът й звучеше така, като че ли самата мисъл я натъжаваше.

Отидох при стола, за да взема дънките и ризата й. Не исках да вижда очите ми.

— Просто стана грешка и затова ме помолиха да се гриса за теб.

— Точно като „Сам в къщи“!

Завъртях се и я видях да се усмихва. Трябваше да се сетя за това.

— Да, точно като „Сам в къщи“. Оставиха те по погрешка! — Спомних си, че съм гледал този филм по време на един полет. Кретенска история, но с адски добри капани. Отново се заех с дънките й.

— И кога ще ги видим?

Не можех да я обличам цял ден. Завъртях се и тръгнах обратно към леглото.

— Няма да е веднага, но когато разговарях с тях, те ми казаха да ти предам, че те обичат, че им липсваш, да правиш всичко, каквото ти кажа и да си послушно момиче.

На лицето й грееше сияйна усмивка. Тя ми вярваше. Как нямах смелостта да й кажа истината!

— Кели, трябва да правиш каквото ти кажа, разбираш ли ме?

— Да, разбирам.

Тя кимна и аз видях едно малко момиченце, което се нуждаеше от нежност.

Направих всичко възможно отново да се усмихна.

— Не забравяй, те искаха да се грижа за теб известно време. — Вгледах се в очите й. — Я по-бодро! Хайде да погледаме телевизия.

С кутия безалкохолно в ръка двамата седнахме да гледаме „Пауър рейнджърс“. Не можех да мисля за друго, освен за новините. Бяха показали снимката на Кели по телевизията. Жената на рецепцията, продавачката от магазина за дрехи и който и да е друг можеха да са я запомнили. Посолството със сигурност вече се беше свързало с Лондон и всички скапаняци знаеха какво става, защото го бяха показали по телевизията. Нямаше нужда да чакам три часа, за да телефонирам.

Трябваше отново да изляза навън, защото не исках Кели да слуша. Облякох сакото на Кев, пъхнах дистанционното на телевизора в джоба си, казах й къде отивам и излязох.

Когато стигнах до стълбището, погледнах надолу. Пред фоайето бяха паркирани два автомобила. Бяха празни, но вратите им зееха отворени, сякаш собствениците им бяха бързали. Освен обичайните радиоантени, колите имаха половинметрови антени отзад. Единият автомобил бе бял форд „Тоуръс“, другият син каприс.

Нямаше време за мислене. Завъртях се и хукнах като луд към задния противопожарен изход.