Във вечната гора

XIII

В малката зала, която приютяваше автоматите за кафе и напитки, Адамсберг откри две огромни парчета дунапрен, покрити със старо одеяло, които оформяха импровизирано легло и превръщаха помещението в скромно убежище за бездомници. Инициативата със сигурност беше на Меркаде, който страдаше от непреодолима сънливост и чието професионално съзнание бе измъчвано от постоянна нужда от сън.

Адамсберг изтръгна едно кафе от благодетелната кафемашина и реши да изпробва леглото. Седна, подпря се на една възглавница и опъна краката си.

Тук можеше и да поспиш, без сянка от съмнение. Меката материя коварно обгръщаше тялото и почти създаваше усещането за компания. Възможно бе и да се отдадеш на размисъл, но Адамсберг умееше да мисли само в движение. Ако това можеше да се нарече мислене. Отдавна беше признал, че в неговия случай мисленето няма нищо общо с дефиницията, приложима към това упражнение. Формулиране, комбиниране на идеи, на преценки. Не че не бе опитвал, седнал на обикновен стол, забил лакти в масата, поставил пред себе си лист и химикалка, подпрял чело с ръка — всичко това само разстройваше логическите му схеми. Зле структурираният му ум приличаше на няма карта, на магма, от която нищо не бе в състояние да се отдели, да се определи като идея. Някак всичко можеше винаги да се свърже с всичко чрез малки пътечки, по които се смесваха шумове, думи, миризми, проблясъци, спомени, образи, еха, зрънца прах. Единствено с този багаж той, Адамсберг, трябваше да ръководи двайсет и седмината си оперативни работници и — както се изразяваше дивизионният комисар — да постигне резултати. Това би трябвало да го тревожи. Но през този ден други реещи се тела занимаваха ума на комисаря.

Протегна ръце и ги скръсти зад тила си, благодарен на сънльото за гостоприемното начинание. Навън — дъжд и сянка. Които нямаха нищо общо помежду си.

Като видя, че комисарят е затворил очи, Данглар се отказа да включва автомата. Отстъпи назад и тръгна да излиза от стаята.

— Не спя, Данглар — каза Адамсберг. — Вземете си кафе.

— На Меркаде ли дължим това ложе?

— Предполагам, капитане. Тъкмо го опитвам.

— Ще бъдем свидетели на конкуренция.

— Или на размножение. Шест ложета по ъглите в най-скоро време.

— Ъглите са само четири — уточни Данглар, кацна на една от високите табуретки пред бара и залюля крака.

— Във всеки случай е по-удобно от тези тъпи табуретки. Не знам кой ги е правил, ама са прекалено високи. Дори не можеш да си подпреш краката на пречките. Стърчиш отгоре им като щъркел на комин.

— Шведски са.

— Значи шведите са твърде високи за нас. Смятате ли, че това има някакво значение?

— Кое?

— Ръстът. Смятате ли, че ръстът има значение за мисленето, когато например между главата и стъпалата има метър и деветдесет? Когато кръвта трябва да изминава целия този път нагоре и надолу? Смятате ли, че мислите на такъв човек са по-добре оросени и следователно по-чисти, по-ясни? Или обратно, дали един дребен тип би мислил по-добре от другите, по-бързо и по-съсредоточено?

— Имануел Кант — отговори Данглар без ентусиазъм — е бил висок само метър и петдесет. Представлявал е само мисъл, стройно организирана мисъл.

— А тялото му?

— Никога не си е служил с него.

— И така не става — промърмори Адамсберг и отново затвори очи.

Данглар сметна за по-благоразумно и по-полезно да се отправи към кабинета си.

— Данглар, виждате ли я? — попита Адамсберг е равен тон. — Сянката.

Майорът се върна и се загледа в прозореца и в дъжда, който затъмняваше стаята. Но той твърде добре познаваше Адамсберг, за да си въобрази, че комисарят говори за времето.

— Тя е там, Данглар. И помрачава деня. Усещате ли я? Тя ни обгръща, гледа ни.

— Мрачно настроение? — предположи майорът.

— Нещо такова. Около нас.

Данглар прекара ръка по тила си и се опита да размисли. Каква сянка? Кога, къде, как? След шока, който Адамсберг бе изживял в Квебек и заради който бе излязъл в принудителна едномесечна отпуска, Данглар го наблюдаваше внимателно. Бе проследил бързото му изплуване от бездната, в която умът му за малко да потъне. Изглежда, че нещата доста бързо бяха станали нормални — нормални по критериите на Адамсберг, разбира се. Сега Данглар усети, че страховете му се възвръщат. Може би Адамсберг не се беше отдалечил от бездната чак толкова.

— Откога? — попита майорът.

— Няколко дни след като се върнах — каза Адамсберг, внезапно отвори очи и седна по-изправен върху мекото легло. — Може да е дебнела и преди, да е бродила около нас.

— Около нас?

— Около Бригадата. Тук е нейната област. Когато се отдалеча оттук, когато отида в Нормандия, вече не я усещам. Може да става дума за Нямата.

— Коя е тя?

— Клариса, монахинята, пребита от кожаря.

— Вярвате ли в това?

Адамсберг се усмихна.

— Миналата нощ я чух — рече той с по-скоро щастлив вид. — Разхождаше се на тавана, шумолеше по пода. Станах и отидох да видя.

— И нямаше никой.

— Много ясно — отвърна Адамсберг и мислено поздрави потвърдителя от Аронкур.

После обходи стаята с поглед.

— Тя притеснява ли ви? — деликатно попита Данглар, изпитвайки усещането, че стъпва на миниран терен.

— Не. Но това не е сянка, която ще ни донесе щастие, Данглар, запомнете това. Няма да ни помага.

— Откакто се върнахте, не се е случило нищо ново, освен постъпването на Новия.

— Веранк дьо Билк.

— Той смущава ли ви? Да не би той да е донесъл сянката?

Адамсберг обмисли предположението на Данглар.

— Донесъл е неприятности със сигурност. От съседната долина е. Спомена ли ви за нея? За долината на Осо? За косата си?

— Не. Защо да ми споменава?

— Като дете петима по-големи момчета са го нападнали, проболи са го в стомаха и са му накълцали кожата на главата.

— И?

— И тези момчета са били от моя край, от моето село. И той го знае. Направи се, че сега го разбира, но е бил в течение още преди да постъпи при нас. Според мен точно затова е постъпил при нас.

— Защо?

— Тръгнал е на лов за спомени, Данглар.

Адамсберг отново се изтегна.

— Онази жена, която заловихме преди две години, медицинската сестра, помните ли я? Никога преди не бях арестувал възрастна жена. Мразя я тази история.

— Тя беше чудовище — каза Данглар притеснено.

— Според патоложката е имала дисоциация на съзнанието. Частта Алфа е на обикновения човек, частта Омега — на ангела на смъртта. Какво всъщност са алфа и омега?

— Гръцки букви.

— Добре. Тя беше на седемдесет и три години. Спомняте ли си погледа й, когато я арестувахме?

— Да.

— Не е много ободряващ спомен, нали, капитане? Мислите ли, че още ни гледа? Мислите ли, че тя е Сянката? Спомнете си.

Да, Данглар си спомняше. Всичко бе започнало в дома на една възрастна жена, починала от естествена смърт — трябваше да проверят причината за кончината й, съвсем рутинна работа. Лекуващият й лекар и патологът Ромен, който тогава още не беше неразположен, приключиха за по-малко от четвърт час. Сърцето бе спряло, телевизорът още работеше. Два месеца по-късно Данглар и Ламар извършиха същата банална процедура у един деветдесет и една годишен старец, починал в креслото си с книга в ръка, носеща любопитното заглавие „Изкуството да бъдеш баба“. Адамсберг бе пристигнал, когато двамата лекари привършваха работата си.

— Инсулт — обяви тогава лекуващият лекар. — Никога не знаеш кога ще те сполети. Но сполети ли те, няма отърване. Някакви възражения, колега?

— Никакви — отвърна Ромен.

— В такъв случай да свършваме.

— Не — обади се Адамсберг.

Погледите се обърнаха към комисаря, който се бе облегнал на стената със скръстени ръце.

— Какъв е проблемът? — попита Ромен.

— Нищо ли не подушвате?

Адамсберг се отлепи от стената и се приближи до тялото. Помириса лицето, докосна редките коси на стареца. После обиколи двете малки стаи с вирнат нос.

— Във въздуха се носи, Ромен. Не се вторачвай в тялото, гледай на друго място.

— На кое място? — попита Ромен и повдигна очилата си към тавана.

— Ромен, старецът е бил убит.

Лекуващият лекар раздразнено прибра дебелата си черна писалка. Този дребен човек с неопределен поглед, който се мотаеше наоколо с ръце в джобовете на износения си панталон, с матова, сякаш загоряла на слънцето кожа, не му вдъхваше никакво доверие.

— Пациентът ми беше накрая на силите си, беше изхабен като стар кон. Сполети ли те инсултът, няма отърване.

— Обаче невинаги те сполетява без чужда помощ. Усещате ли, докторе? Не мирише на парфюм, нито на лекарства. Лайкучка, пипер, камфор, портокалов цвят.

— Диагнозата е поставена, а вие не сте лекар, доколкото знам.

— Разбира се, че не съм лекар, полицай съм.

— Така си и помислих. Ако не сте доволен, повикайте комисаря.

— Аз съм комисарят.

— Той е комисарят — потвърди Ромен.

— По дяволите — каза лекарят.

Като човек с опит Данглар бе забелязал как лекарят реагира на гласа и маниерите на Адамсберг, как постепенно се поддава на струящата от комисаря убеденост, как отстъпва, превива се като дърво на вятъра, както се бяха превивали толкова други железни мъже, стоманени жени, завладени от този лишен отблясък чар, който нямаше нито име, нито обяснение. Натрапчив феномен, в чисто присъствие Данглар изпитваше и задоволство, и яд, раздвоен между симпатията си към Адамсберг и съчувствието към самия себе си.

— Да — определи Данглар с навирен нос. — Това е едно много скъпо масло, което се продава в миниатюрни ампули и се предполага, че действа успокоително. По една капка на всяко слепоочие и една на тила и си като чисто нов. Керноркян си държи една ампула в службата.

— Прав сте, Данглар, точно това е. Затова познавам миризмата. И не мисля, докторе, че вашият пациент го е употребявал.

Лекарят бе хвърлил поглед на двете стаи, които говореха повече за немотия, отколкото за използване на луксозни мазила.

— Това нищо не значи — каза той.

— Защото не бяхте у жената, която почина преди два месеца. И там се носеше същата миризма. Спомнете си, Данглар, вие бяхте там.

— Не съм усетил.

— А вие, Ромен?

— Не, съжалявам.

— Същата миризма беше. Следователно същото лице е било и там, и тук малко преди смъртта им. Коя медицинска сестра се грижеше за него, докторе?

— Една много компетентна жена, която аз му препоръчах.

Лекарят смутено си бе потъркал рамото.

— Беше пенсионерка и работеше един вид на черно. Така много болни можеха да бъдат обслужвани всеки ден сравнително евтино. Когато си в нужда, нямаш друг избор, освен да заобиколиш закона.

— Как се казва тя?

— Клер Ланжевен. Много компетентна сестра, с четирийсетгодишен стаж, специализирала гериатрия.

— Данглар, обадете се в Бригадата. Да намерят лекуващия лекар на възрастната жена. Да се свържат с него. Да го попитат как се е казвала медицинската сестра.

Бяха чакали двайсет минути, докато Данглар се обади от служебната кола. Лекарят бе извадил изпод леглото на пациента си бутилка долнопробно вино.

— Винаги ми предлагаше по глътка от този боклук.

После със съжаление я бе прибрал под леглото. После дойде Данглар и обяви:

— Клер Ланжевен.

В последвалата тишина погледите се насочиха към комисаря.

— Сестра убийца — каза Адамсберг. — От онези, които наричат ангели на смъртта. Слизат на земята, за да убиват. За да помогнат да те сполети инсултът.

— Господи боже мой — прошепна лекарят.

— На кои други болни сте я препоръчали, докторе?

— Господи боже мой.

За по-малко от месец зловещият списък от трийсет и трите жертви на ангела убиец бе окончателно съставен — в продължение на близо половин век бе бродила из болниците, клиниките и домовете на възрастни хора във франция, Германия и Полша и бе раздавала смърт, инжектирайки въздух във вените.

Една февруарска сутрин Адамсберг и четирима от хората му обградиха къщата й в едно от парижките предградия — покрита с чакъл алея, очертаните като по конец лехи. Четиримата закалени мъже, четиримата свикнали с убийци ченгета през този ден бяха изпотени от притеснение. Щом женствеността излезе от релси, си бе казал Адамсберг, светът се разклаща. Всъщност, обясни той на Данглар, докато вървяха по алеята, мъжете си позволяват да се избиват помежду си само защото жените не го правят. Но достатъчно е жените да преминат червената линия, и всичко рухва. Може би, отвърна Данглар, който не се чувстваше по-добре от останалите.

Вратата им отвори сбръчкана, чиста и изправена жена, която ги помоли да внимават да не стъпчат някое цвете. Адамсберг я огледа, но не забеляза нищо — нито огъня на омразата, нито яростта на смъртта, които понякога бе откривал у други убийци. Видя само една с нищо незабележима слаба женица. Полицаите й сложиха белезници в почти пълно мълчание, мрънкайки обичайните формули, а Данглар тихо бе прибавил: „Oh, n’insultez jamais une femme qui tombe, qui sait sous quel fardeau la pauvre ame succombe“. Адамсберг бе кимнал, макар да не знаеше на кого се позовава Данглар.

— Разбира се, че си спомням — каза Данглар, потръпвайки. — Но тя е далече, в затвора във Фрайбург. Оттам няма как да хвърли сянка.

Адамсберг се изправи. Подпря се на стената с две ръце и се загледа в дъжда.

— Само че преди десет месеца и пет дни, Данглар, е убила един пазач. И е избягала от затвора.

— Хайде бе — възкликна Данглар и смачка чашата си. — Защо не ни е съобщено?

— Административни неуредици. Научих за това на връщане от планината.

— Хванали ли са я?

Адамсберг направи неопределен жест и посочи улицата.

— Не, капитане. Броди някъде там.