Във вечната гора

III

След една спокойна нощ, прекарана в мълчаливата компания на света Клариса, комисарят Адамсберг бутна вратата на Института по съдебна медицина. Преди девет дни бяха открили двама мъже с прерязани гърла до Порт дьо ла Шапел, на неколкостотин метра един от друг. Двама нещастници, двама дребни мошеници, които въртели търговия на битпазара — така ги бе представило местното ченге. Откакто комисарят Мортие от Отдела за борба с наркотиците напираше да му ги вземе, Адамсберг много държеше да им хвърли още един поглед.

— Двама загубеняци, заклани до Порт дьо ла Шапел — мои са, Адамсберг. А и единият е чернокож. Какво чакаш, та не ми ги предаваш? Да завали сняг?

— Да разбера защо имат пръст под ноктите.

— Защото са били мръсни като свине.

— Защото са копали. А пръстта е на Криминалната бригада, пръстта е моя.

— Никога ли не си виждал тъпанари, които крият дрога в саксии с цветя? Губиш си времето, Адамсберг.

— Няма значение. Приятно ми е.

Двете голи тела бяха проснати едно до друго — едър бял мъж и едър чернокож мъж, единият космат, другият — не, всеки под една от неоновите лампи на моргата. Така както лежаха със събрани крака и опънати покрай телата ръце, мъжете бяха заприличали в смъртта си на дисциплинирани ученици. Всъщност, мислеше си Адамсберг, докато съзерцаваше целомъдрените им пози, те бяха водили доста подредено съществуване, толкова беден откъм оригиналност е животът. Добре организирани дни с прекарани във възстановяващ сън сутрини и в незаконна търговия следобеди, с вечери, посветени на момичетата, и недели — на майките. В престъпния свят, както навсякъде, рутината предявява своите изисквания. Жестокото им убийство прекъсваше по ненормален начин протичането на скучните им дни.

Патоложката гледаше как Адамсберг се върти около тялото.

— Какво искате да правя с тях? — попита тя, разсеяно потупвайки с ръка бедрото на едрия чернокож, сякаш за да го утеши. — Двама долнопробни търговци на дрога, накълцани и захвърлени на улицата. Момчетата от „Наркотиците“ ще се занимаят с тях.

— Именно. И те настояват да си ги получат.

— Е и? Какъв е проблемът?

— Аз съм проблемът. Не искам да им ги дам. И очаквам да ми помогнете да си ги запазя. Измислете нещо.

— Но защо? — попита лекарката с ръка все още върху бедрото на чернокожия, жест, който показваше, че за момента човекът е под нейна закрила, в безмитна зона, и че само тя ще реши каква да е съдбата му — дали да го насочи към наркотиците, или към криминалните.

— Заради прясната пръст под ноктите.

— Предполагам, че от „Наркотиците“ също си имат причини. Тези двамата регистрирани ли са при тях?

— Не са. И са мои, това е положението.

— Бяха ме предупредили за вас — спокойно каза патоложката.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че човек невинаги разбира смисъла на действията ви. Откъдето и конфликтите.

— Няма да е за първи път, Ариан.

Патоложката притегли с крак една табуретка на колелца, седна и кръстоса крака. Преди двайсет и три години Адамсберг я намираше за красива. Сега, на шейсет години, така както елегантно се бе разположила на табуретката в моргата, тя все още беше красива.

— Я гледай — рече тя. — Вие ме познавате.

— Познавам ви.

— Но аз не ви познавам.

Лекарката запали цигара и се замисли.

— Не — каза тя накрая, — не си спомням. Съжалявам.

— Беше преди двайсет и три години и продължи само няколко месеца. Помня ви, и вас, и името ви, и си спомням също, че си говорехме на „ти“.

— Сериозно? — изрече тя хладно. — И какво толкова сме правили двамата?

— Страхотно се карахме.

— Любовна кавга ли беше? Би било жалко да съм я забравила.

— Професионална.

— Я гледай — повтори патоложката и смръщи вежди.

Адамсберг наведе глава, разсеян от спомените, които този ясен и рязък глас бе пробудил. Спомняше си двойствеността, която го бе привличала и обърквала тогава — строгите дрехи и разрошената коса, високомерният тон и естествените думи, заучените пози и непринудените жестове. Дотолкова, че човек не знаеше дали си има работа с възвишен и горд ум или с бачкаторка, на която не й пука какво впечатление прави. Не беше ясно дори дали онова „Я гледай“, с което често започваше изреченията си, е изречено презрително или фамилиарно. Впрочем не само Адамсберг бе впечатлен от нея. Доктор Ариан Лагард беше без всякакво съмнение най-елитният съдебен лекар в страната.

— Говорили сме си на „ти“, а? — подзе тя и изтръска цигарата си на пода. — Преди двайсет и три години вече се бях утвърдила в професията, а вие трябва да сте били лейтенантче.

— Сержантче.

— Изненадвате ме. Не минавам лесно на „ти“ с колегите си.

— Разбирахме се добре. Докато от онази страхотна кавга не се разтрепериха стените на кафенето в Хавър. Вратата се захлопна и повече не се видяхме. Дори не довърших бирата си.

Ариан загаси фаса си с крак, после отново кацна на металната табуретка. На лицето й се появи колеблива усмивка.

— Тази бира да не би случайно да съм я хвърлила на земята?

— Точно.

— Жан-Батист — произнесе тя отчетливо. — Онзи млад кретен Жан-Батист Адамсберг, който си въобразяваше, че знае повече от всички.

— Точно това ми каза, преди да счупиш чашата ми.

— Жан-Батист — повтори Ариан по-бавно.

Стана от табуретката, приближи се до Адамсберг и постави ръка на рамото му. За миг като че ли понечи да го целуне, после прибра ръката си в джоба на престилката.

— Харесвах те. Ти разграждаше света, без дори да го съзнаваш. И ако съдя по това, което се говори за комисаря Адамсберг, с времето нищо не се е подобрило. Сега вече разбирам — то е ти и ти си то.

— В известен смисъл.

Ариан са облегна на масата за дисекции, върху която бе положен трупът на едрия бял мъж, като побутна бюста му, за да й е по-удобно. Като всички патолози Ариан не проявяваше никакво уважение към покойниците. Затова пък проучваше загадката на телата им с неоспорим талант, като така по свой начин отдаваше дължимото на огромната и уникална сложност на всяко от тях. Изследванията на доктор Лагард бяха прославили труповете на най-обикновени индивиди. Да минеш през ръцете й, означаваше да влезеш в историята. Мъртъв, за съжаление.

— Беше изключителен труп — спомни си тя. — Бяха го намерили в стаята му с изискано прощално писмо. Компрометиран и разорен градски избраник, който се беше промушил със сабя в корема, по японски.

— След като се бе напил с джин за кураж.

— Прекрасно си го спомням — продължи Ариан със смекчения тон на човек, разказващ хубава минала история. — Чисто изпипано самоубийство, предшествано от стара склонност към депресия. В градския съвет се радваха, че всичко свърши дотам, спомняш ли си? Бях написала безупречен доклад. Ти правеше фотокопията, купуваше каквото е необходимо, макар и не особено охотно. Вечер пиехме по чаша на някой от кейовете. Аз бях на ръба на повишението, а ти блееше и мечтаеше. По онова време добавях сироп от гренадин в бирата и тя се разпенваше още повече.

— Още ли изобретяваш коктейли?

— Да — каза Ариан леко разочаровано, — десетки, но без особен успех. Спомняш ли си за виолината? Разбито яйце, мента и вино малага.

— Не исках и да близна от това чудо.

— Вече не я правя. Добра е за нервите, но прекалено възбужда. Много неща смесвахме в Хавър.

— Освен едно.

— Я гледай. Кое?

— Телата. Не пробвахме да смесим телата.

— Вярно. Аз още бях омъжена и предана като болно куче. Затова пък бяхме съвършена двойка, когато трябваше да изготвим доклад.

— Докато…

— Докато на един млад кретен, наречен Жан-Батист Адамсберг, не му хрумна, че избраникът от Хавър е бил убит. И защо реши така? Заради десет мъртви плъха, които намери в един пристанищен склад.

— Дванайсет, Ариан. Дванайсет плъха с разпорени кореми.

— Нека са дванайсет. Ти обяви, че убиецът се упражнява върху плъхове, преди да нападне. Намираше раната за прекалено хоризонтална. Смяташе, че ако се е самоубил, избраникът е трябвало да държи сабята по̀ на верев и да си я забие от долу нагоре. Да не говорим, че е бил пиян като казак.

— И ти хвърли чашата ми на земята.

— Бях й дала име, за бога, на тази бира със сироп.

— Гребира. Изгони ме от Хавър и предаде доклада си без мен със заключение — самоубийство.

— Ти какво разбираше тогава? Нищо.

— Нищо — призна Адамсберг.

— Да идем да изпием едно кафе. Тъкмо ще ми разкажеш какво толкова те безпокои с тези трупове.