Във вечната гора

XLVI

Франсин не ставаше преди единайсет часа. Обичаше дълго да лежи будна под завивките сутрин, когато всички нощни гадини се бяха прибрали в дупките си.

Но тази нощ я бе обезпокоил някакъв шум, добре си спомняше. Отметна стария юрган — и от него щеше да се отърве с всичките му кърлежи, които сигурно бъкаха под жълтата коприна — и огледа спалнята. Веднага разбра какво се е случило. Циментът, който запушваше фугата под прозореца, бе паднал и се бе разбил на няколко парчета. Дневната светлина проникваше между стената и дървената рамка.

Франсин стана и отиде да огледа щетите по-отблизо. Сега не само трябваше да запуши проклетата дупка, но и се налагаше да размисли. Да разбере защо и как е паднал циментът. Дали някое животно не бе натискало с муцуната си стената отвън, опитвайки се да влезе с взлом? И ако да, какво животно? Глиган?

Франсин седна на леглото със свити под себе си крака и насълзени очи. Щеше да е идеално да може да се настани в някой хотел, докато апартаментът й стане готов. Но си беше направила сметката и установила, че това би й излязло твърде скъпо.

Франсин обърса очите си и обу пантофите си. Бе издържала трийсет и седем години в тази противна къща, щеше да издържи още два месеца. Нямаше избор. Щеше да чака и да брои дните. След малко, каза си тя, за да се ободри, ще бъде в аптеката. А довечера, след като запуши всички дупки под прозореца, ще се качи на леглото си с кафето с ром и ще изгледа някой филм.