Във вечната гора

LXVII

Данглар се бе възползвал от преждевременното възкръсване на Ретанкур, за да обяви почивка под егидата на третата девица, след като донесе от мазето част от резервите си. Полегнал в свивката на могъщата ръка на Ретанкур, само котаракът запази спокойствие в последвалата суматоха.

Адамсберг бавно прекоси залата — усещаше се неспособен да се нагоди към колективната радост. Както обикновено. Пое пътем чашата, която му подаде Есталер, извади мобилния си телефон и набра номера на Робер. В кръчмата в Аронкур пиеха втората чаша.

— Беарнецът е — информира Робер сбирката от мъже, като закри слушалката с ръка. — Казва, че полицейските му неприятности са приключили и ще пие една чаша, мислейки за нас.

Анжелбер обмисли отговора си.

— Кажи му, че нямаме нищо против.

— Казва, че е намерил две кости на свети Йероним в един апартамент, в кутия за инструменти — додаде Робер, като отново запуши телефона. — И че ще дойде да ги остави при мощите в Менил. Защото не знае какво да ги прави.

— Че и ние не знаем — каза Освалд.

— Казва, че трябва все пак да предупредим кюрето.

— Има нещо такова — каза Илер. — Освалд може и да не знае, ама кюрето може и да знае. Кюрето и то си има неприятности, неприятности на кюре, нали така? Трябва да се проявява разбиране.

— Кажи му, че сме съгласни — отсече Анжелбер. — Кога идва?

— В събота.

Робер отпуши слушалката и съсредоточено предаде отговора на старейшината.

— Казва, че е извадил камъчета от реката си и че и тях ще донесе, ако нямаме нищо против.

— Че за какъв дявол са ни?

— Имам чувството, че то е малко като рогата на Големия рижавец. Въпрос на чест един вид. Подарък за подарък.

Лицата нерешително се обърнаха към Анжелбер.

— Ако откажем — каза Анжелбер, — ще бъде обида.

— Естествено — потвърди Ашил.

— Кажи му, че приемаме.

Облегнат на една от стените, Веранк наблюдаваше колегите си, към които тази вечер се бе присъединил и доктор Ромен, също възкръснал, и доктор Лавоазие, който следваше Ретанкур по петите. Адамсберг полека се движеше насам-натам, ту присъстващ, ту отсъстващ, като примигваща светлина на фар. От ударите, понесени докато преследваше сянката на Ариан, по лицето му все още имаше тъмни следи. Три часа беше газил във водите на Гав, за да събира камъчета, преди да се качи във влака с Веранк.

Комисарят измъкна някаква смачкана хартийка от задния си джоб и направи знак на Данглар да се приближи. Данглар познаваше тази поза и тази усмивка и отиде при Адамсберг, изпълнен с подозрение.

— Веранк би казал, че съдбата се забавлява, като ни крои странни номера. Нали знаете, че съдбата най я бива в иронията и че точно по това може да се познае?

— Изглежда, че Веранк си отива?

— Да, връща се в планината си. Ще размишлява с крака в реката и с коси на вятъра дали да се върне при нас, или да не се върне при нас. Още не е решил.

Адамсберг подаде на Данглар смачканата хартийка.

— Получих това тази сутрин.

— Нищо не разбирам — каза Данглар, след като я разгледа.

— Нормално, на полски е. Казва ни, че медицинската сестра е починала, капитане. При нещастен случай. Прегазила я е кола във Варшава. Размачкана като палачинка от шофьор, който преминал на червено и не могъл да различи пътното платно от тротоара. При това се знае кой я е сгазил.

— Поляк.

— Да. Но не кой да е поляк.

— Пиян поляк.

— Със сигурност. Какво още?

— Не се сещам.

— Стар поляк. Поляк на деветдесет и две години. Убийцата на старци убита от старец.

Данглар се замисли.

— И това наистина ви забавлява?

— Много, Данглар.

Веранк виждаше как Адамсберг разтърсва Данглар за рамото, как Лавоазие изпива с поглед Ретанкур, как Ромен бърза да навакса, как Есталер търчи нагоре-надолу с чашите, а Ноел се хвали, че е дарил кръв. Всичко това не го засягаше. Не бе дошъл тук да се интересува от хората. Бе дошъл, за да приключи с косите си. И бе приключил.

Да, каква? Веранк дръпна от цигарата си и видя как Адамсберг си тръгва, дискретен и въздушен, стиснал във всяка ръка по едни еленови рога.

Адамсберг се прибираше пеш по тъмните улици. Нямаше да каже на Том за жестоката Ариан, дума да не става, че щеше да позволи ужасът да нахлуе в главата на детето толкова рано. Между другото дисоциирани козли не съществуват в природата. Само хората като че ли биват сполетявани от това бедствие. А рогата растат от черепите на козлите точно както от черепите на елените. Това козлите го могат. А хората не го могат. Така че по-добре да се придържа към козлите.

Тогава мъдрият козел, който много бил чел, разбрал грешката си. Но рижият козирог никога не узнал, че кестенявият го е мислел за мръсник. Рижият козирог също разбрал грешката си и признал, че кестенявият не е мръсник. Добре, казал кестенявият, дай ми десет сантима.

В малката градинка Адамсберг остави рогата на земята, за да извади ключовете си. От нощта изникна Лусио и застана до него под леската.

— Как е, омбре?

Лусио се плъзна към живия плет, без да дочака отговора, върна се с две бири и ги отвори със зъби. Транзисторът пукаше в джоба му.

— Какво стана с жената? — попита той, подавайки една бутилка на комисаря. Онази, дето не си беше свършила работата. Даде ли й отварата?

— Да.

— И тя изпи ли я?

— Да.

— Това е добре.

Лусио изпи няколко глътки, преди да посочи земята с бастуна си.

— Какво носиш?

— Един десетовръх от Нормандия.

— Живи ли или паднали?

— Живи.

— Това е добре — отново одобри Лусио. — Но не ги разделяй.

— Знам.

— Знаеш и още нещо.

— Да, Лусио. Сянката си отиде. Умря, изчезна, изпари се.

Старецът мълчаливо почукваше с бутилката по зъбите си. Хвърли поглед към къщата на комисаря, после попита:

— Как стана това?

— Ха сети се.

— Казват, че само старец може да й види сметката.

— Точно това е станало.

— Разкажи ми.

— Случило се е във Варшава.

— Оня ден привечер?

— Да, защо?

— Продължавай.

— Един поляк на деветдесет и две години. Прегазил я е. Лусио се замисли и потърка бутилката в устните си.

— Ей така — каза той и удари във въздуха с единствения си юмрук.

— Ей така — потвърди Адамсберг.

— Като кожаря с юмруците си.

Адамсберг се усмихна и вдигна от земята еленовите рога.

— Именно — потвърди той.