Във вечната гора

XVIII

След като смениха нощния екип, Мордан и Ламар си сложиха маски на лицата и отстраниха падналата в ковчега пръст. Коленичил на ръба на трапа, Адамсберг подаваше кофите на Жюстен. На петдесет метра от операцията Данглар седеше върху плочата на един висок паметник, кръстосал крака като английски лорд, и се правеше, че всичко това не го засяга. Стоеше там, както бе заявил, но по-надалеч. Колкото по-потискаща ставаше действителността, толкова повече Данглар залагаше на елегантността, на самообладанието, съчетано с усет за комичното. Майорът винаги бе разчитал на дрехите с британска кройка, за да компенсира неугледния си външен вид. Баща му — да не говорим за дядо му, — който цял живот бе работил като миньор в Крьозо, не би одобрил подобно поведение. Обаче ако някога беше направил едно усилие и го бе създал не толкова грозен, баща му нямаше да жъне каквото е посял, в буквалния смисъл на думата. Данглар изчетка с ръка реверите си. Ако притежаваше крива усмивка върху фино лице като Новия, самият той щеше да изтръгне Ретанкур от магнитното поле на Адамсберг. Прекалено е дебела, казваха колегите от Бригадата, не става за нищо, добавяха те безцеремонно в Бирарията на философите. Данглар я намираше за съвършена.

От наблюдателния си пост видя патоложката също да слиза в трапа по спусната за целта стълба. Беше навлякла зелен гащеризон върху дрехите си, но не носеше маска, за разлика от Ромен в подобни случаи. Съдебните лекари не спираха да го изумяват — непринудено потупваха мъртвите по рамото, бяха почти винаги ведри, дори по детски жизнерадостни въпреки постоянния ужас, с който се сблъскваха. Но всъщност, смяташе Данглар, ставаше дума за професионалисти, доволни от обстоятелството, че си нямат работа с живите. Като помислиш, доста спокойна беше тази област от медицината.

Беше се стъмнило и доктор Лагард продължаваше работата си под светлината на прожекторите. Данглар я видя как без усилие се качва по стълбата, сваля ръкавиците си, небрежно ги хвърля върху купчината пръст и се приближава до Адамсберг. Отдалеч му се струваше, че Ретанкур се цупи. Близостта между комисаря и патоложката очевидно я дразнеше. Още повече че Ариан Лагард не беше коя да е. И че изцапаният гащеризон не можеше да скрие хубостта й. Адамсберг свали маската си и дръпна лекарката настрани от гроба.

— Жан-Батист, долу няма нищо друго, освен глава на мъртва от три-четири месеца жена. Нищо не е пипано след погребението. Нищо не е слагано, нищо не е вземано. Няма смисъл да я пренасяме в моргата, ще открием само един труп и нищо повече.

— Бих искал да разбера, Ариан. Осквернителите са получили добри пари, за да отворят този гроб. И са ги убили, за да мълчат. Защо?

— Не гони вятъра, Жан-Батист. Неведоми са желанията на лудите. Ще сравня пръстта с тази под ноктите на Диала и Сламката. Взехте ли проби?

— На всеки трийсет сантиметра.

— Чудесно. Иди да хапнеш и да се наспиш. Ще тръгна с теб.

— Убиецът е искал да вземе нещо от това тяло, Ариан.

— Убийцата. Жена е, за бога.

— Да допуснем. Убийцата е искала да вземе нещо от трупа.

— И го е взела. Следата свършва дотук.

— Ако покойната е носила обици, ще си личи ли? По продупчените уши?

— В момента, Жан-Батист, вече нямаме уши.

Единият от двата прожектори внезапно изгърмя и запуши, сякаш за да уведоми присъстващите, че зловещото представление е към края си.

— Да прибираме ли? — попита Воазне.