Във вечната гора

XXIX

— Ще действаме тактично — каза Адамсберг, докато паркираше пред дома на свещеника в Менил. — Няма да притискаме човек, който оплаква мощите на свети Йероним.

— Питам се — обади се Данглар — дали фактът, че църквата в Опортюн е хвърлила камък върху главата на една енорията, не е разстроил доброто кюре.

Викарият ги посрещна враждебно и ги отведе в гореща и мрачна стаичка, където, под един много нисък таван от греди, свещеникът на четиринайсет енории, облечен в цивилни дрехи, седеше приведен пред екрана на компютър. Стана, за да ги поздрави. Беше доста грозен, енергичен и червендалест мъж, който повече приличаше на отпускар, отколкото на поразен от депресия. Единият му клепач обаче мигаше самостоятелно, като буза на жаба, сигнализирайки, че смут трепти в душата му, би казал Веранк. За да го накара да ги приеме, Адамсберг бе изтъкнал кражбата на мощите.

— Не си представям, че парижката полиция ще дойде чак до Менил-Бошан заради една кражба на мощи — каза свещеникът, като стисна ръката на комисаря.

— Нито пък аз — призна Адамсберг.

— Още повече че вие ръководите Криминалната бригада, както разбрах. Укорявате ли ме в нещо?

Адамсберг беше доволен, че свещеникът не се изразява с херметичния и тъжно припяващ глас на църковните деятели — мелодичност, която пораждаше у него неустоима меланхолия още от времето на безкрайните литургии, които бе принуден да слуша като дете в малката ледена църква. Това беше един от редките моменти, когато безкомпромисната му и вечна майка си позволяваше да въздиша, бършейки очите си с кърпичка, и той съзираше в пристъп на притеснение една мъчителна близост, за която би предпочел да не знае. Но пак по време на тези литургии бе мечтал най-интензивно. Свещеникът им посочи една дълга дървена пейка, върху която тримата полицаи се подредиха като ученици в класната стая. Поради непредвидимото съдържание на саковете за спешни случаи Адамсберг и Веранк носеха бели ризи и двамата. Ризата на Адамсберг му беше голяма и ръкавите му падаха върху пръстите.

— Вашият викарий не ни пускаше — каза Адамсберг, навивайки ръкавите си. — Помислих си, че свети Йероним ще ни отвори вратите на дома ви.

— Викарият ме пази от чужди погледи — обясни кюрето, наблюдавайки една ранна муха, която летеше из стаята. — Не иска да ме виждат. Срам го е от мен и ме крие. Ако ви се пие нещо, в бюфета има. Аз не пия вече. Не знам защо, но това престана да ме забавлява.

Адамсберг задържа Данглар с предупредителен жест — беше едва девет часът сутринта. Кюрето вдигна глава към тях, учуден, че не чува въпроси. Той не беше нормандец и изглеждаше способен да говори открито, което в случая смущаваше тримата полицаи. Да обсъждаш тайните на един свещеник — за които се предполагаше, че са по-скоро деликатни, — бе далеч по-трудно, отколкото да си приказваш с лакти на масата с някой бандит. Адамсберг имаше чувството, че стъпва с подковани обувки по нежна морава.

— Викарият ви крие — повтори той, прилагайки нормандската хитрост с твърдението-съдържащо-въпрос.

Кюрето запали лулата си и проследи с поглед мухата, която преминаваше в бръснещ полет над клавиатурата му. Сви ръка във формата на кръгъл капак и удари по масата, но я изпусна.

— Не се опитвам да я убия — обясни той, — а да я уловя. Интересувам се любителски от честотата на трептенията, излъчвани от крилата на мухата. А тя е много по-голяма, когато мухата е хваната.

Издуха голям кръг пушек и ги изгледа, с ръка, все така свита като капсула.

— Идеята да изпадна в депресия е на моя викарий — подзе той. — Докато нещата се оправят. Изолира ме почти напълно по молба на властите от епархията. Не съм виждал никого от седмици, така че с удоволствие бих си поговорил, пък било то и с ченгета.

Адамсберг се поколеба пред загадката, подхвърлена безцеремонно от кюрето. Човекът явно имаше нужда да бъде чут и разбран. И защо не. Свещениците цял живот изслушваха притесненията на миряните, без да могат да се оплачат от своите. Комисарят имаше няколко хипотези — любовно разочарование, плътски угризения, загуба на мощи, вражеска църква в Опортюн.

— Загуба на призвание — предположи Данглар.

— Именно — каза кюрето и наведе глава към майора в знак на одобрение.

— Внезапна или постепенна?

— Има ли разлика? Внезапността на едно усещане е само завършек на скрита постепенност, която не сме забелязали.

Ръката на кюрето се спусна към мухата, която се измъкна между палеца и показалеца.

— Малко като рогата на елена, когато израстват от кожата — каза Адамсберг.

— Примерно. Ларвата на идеята се развива в скривалището си, после изведнъж се превръща в муха и отлита. Човек не губи призванието си изведнъж, както губи книга. Впрочем книгата винаги се намира, призванието — никога. Това доказва, че от доста време вече призванието е отслабвало без предупреждение и без много шум. Докато една сутрин всичко е свършило — през нощта границата е била премината, а вие дори не сте забелязали. Поглеждате навън, някаква жена минава на велосипед, ябълките са покрити със сняг, изпитвате лека погнуса и усещате, че светският живот ви зове.

— Нещо подобно, да.

— Всъщност не ви беше грижа за мощите, така ли? — Попита Адамсберг.

— А вие бихте искали да ме е грижа?

— Мислех си за размяна. Аз да намеря свети Йероним, а вие да ми кажете нещо за Паскалин Вилмо. Предполагам, че сделката не ви интересува.

— Кой знае? Моят предшественик, отец Ремон, си умираше за мощи, за тези от Менил и изобщо за всякакви фетиши. Аз не бях на неговата висота, но все пак научих едно друго. Заради него търся свети Йероним.

Кюрето се обърна, за да посочи библиотеката зад гърба си, както и една дебела книга, поставена върху аналой и покрита с капак от плексиглас. Старинният том неудържимо привличаше вниманието на Данглар.

— Всичко това ми е останало от него. Тази книга също, разбира се — почтително посочи той към аналоя. — Дадена била на отец Ремон от отец Ото, загинал при бомбардировките над Берлин. Това интересува ли ви? — добави той, като се обърна към Данглар, чийто поглед не се отделяше от книгата.

— Признавам, че да. Ако наистина е книгата, за която си мисля.

Кюрето се усмихна, подушил познавача. Дръпна няколко пъти от лулата си, удължавайки тишината, така както се подготвя излизането на сцената на някоя знаменитост.

— Това е De sanctis reliquis — каза той, предвкусвайки ефекта от съобщението си, — нецензурираното издание от хиляда шестстотин шейсет и трета година. Можете да го разгледате, но обръщайте страниците с щипката. Отворена е на най-прочутата си страница.

Кюрето избухна в странен смях, а Данглар веднага се запъти към аналоя. Повдигна стъклото и се наведе над книгата. Адамсберг го проследи с поглед — оттук нататък майорът нямаше да чуе и една дума от разговора им.

— Един от най-известните трудове за мощите — обясни свещеникът на комисаря доста нехайно. — Струва много повече, от която и да е кост на свети Йероним. Но не бих го продал, освен ако не е абсолютно необходимо.

— Значи все пак се интересувате от мощите.

— Симпатични са ми. Калвин е наричал търговците на мощи „продавачи на отпадъци“ и не е грешал. Но тези отпадъци придават пикантност на светите места и помагат на хората да се вглъбят. Трудно е да се вглъбиш в пуста зала. Тъй че не ме смущава това, че мощите на свети Йероним се състояха главно от овчи кости, дори имаше кост от свинска зурла. Това забавляваше отец Ремон, който издаваше тайната с едно присъщо само нему намигване единствено на силните духове, способни да понесат подобно прозаично разкритие.

— Как така? — учуди се Адамсберг. — Нима в свинската зурла има кост?

— Има — усмихна се кюрето. — Малка, елегантна, правилна кост. Прилича на двойно сърце. Малко хора знаят за нея, което обяснява защо присъства сред мощите от Менил. Смятат я за тайнствена кост и й придават голяма стойност. Също като на зъба на нарвала. Вселената на митовете ни снабдява с онова, за което човекът не знае.

— Нарочно ли оставихте животински кости сред мощите? — попита Веранк.

Мухата пак прелетя над тях, свещеникът вдигна ръка и сви длан като лъжица.

— Какво значение има? — отвърна той. — Човешките кости също не принадлежат на свети Йероним. Навремето мощите се продаваха като бонбони, предлагаше се какво ли не. Накрая свети Севастиан се оказа с четири ръце, света Ана с три глави, свети Йоан с шест показалеца и тъй нататък. В Менил не сме толкова амбициозни. Нашите овчи кости датират от края на XV век и това е вече достойно за уважение. Отпадък от човек или от животно, какво значение има всъщност?

— Излиза, че крадецът, обрал църквата, е задигнал останки от овчи бут — каза Веранк.

— Не, защото, представете си, той е отнесъл само човешките кости — долната част на пищял, един втори шиен прешлен и три ребра. Голям познавач или пък някой тукашен, който знае срамната тайна на мощите. Затова ги и търся — добави той и показа екрана на компютъра си. — Питам се какво е намислил.

— Да не би да смята да ги продаде?

Кюрето поклати глава.

— Следя предложенията в Интернет, но не намирам нищо за пищяла на свети Йероним. Такива неща вече не се продават. А вие какво търсите? Разправят, че сте изровили тялото на Паскалин. Жандармите вече проверяваха как е паднал камъкът. Случайност, общо взето. Паскалин не бе сторила зло никому и нямаше една стотинка.

Кюрето спусна ръка върху масата и този път мухата се озова в капана, като веднага започна усилено да бръмчи.

— Чувате ли? Това е отговорът й на стреса.

— Вярно — учтиво каза Веранк.

— Дали изпраща сигнал до себеподобните си? Или мобилизира необходимата й за бягство енергия? Или и насекомите изпитват емоции? Това е въпросът. Чували ли сте бръмченето на агонизираща муха?

Кюрето бе доближило ухо до ръката си и сякаш броеше колко хиляди трептения в секунда ще направят крилата на мухата.

— Не сме я изравяли — каза Адамсберг, опитвайки се да върне разговора към Паскалин. — Искаме да знаем защо някой си е дал труда да отваря ковчега и да отделя главата от тялото три месеца след смъртта й.

— Боже мили — прошепна кюрето и пусна мухата, която излетя право нагоре. — Това е светотатство.

— И с още една жена се е случило същото. Елизабет Шател от Вилбоск сюр Рил.

— Познавах я. Вилбоск е от моите енории. Но Елизабет е погребана в Монруж заради някаква семейна схизма.

— Точно там са отворили гроба й.

Свещеникът отблъсна монитора, после потърка лявото си око, за да спре разигралия се клепач. Адамсберг се запита дали, без да се смята загубата на призвание, човекът не бе изпаднал в истинска депресия, дали капризното му поведение не бе нейно следствие. Зает да разлиства своето съкровище с пинсетата, Данглар не му помагаше да канализира вниманието на домакина им.

— Доколкото знам — каза кюрето и вирна палеца и показалеца си, — оскверняването има две еднакво ужасяващи причини — или дива омраза, която се насочва към телата…

— Не — прекъсна го Адамсберг, — телата са непокътнати.

— Или дива любов, което, уви, не е много по-различно, с болезнена сексуална фиксация.

— Може би Паскалин и Елизабет са породили у някого страстна любов?

Кюрето сгъна показалеца си, отхвърляйки тази хипотеза.

— И двете бяха девствени и твърде устойчиви, повярвайте ми. Стоманена добродетел, която би обезсърчила всекиго.

Данглар наостри уши и се зачуди как да разбира това „повярвайте ми“. Срещна погледа на Адамсберг, който му направи знак да не се обажда. Кюрето отново потърка клепача си.

— Има мъже, които стоманените девици особено привличат — каза Адамсберг.

— Това несъмнено е предизвикателство — призна кюрето. — Подобна печалба винаги изглежда по-голяма, от която и да е друга. Но нито Елизабет, нито Паскалин са ми се оплаквали, че някой ги преследва.

— Идвали са много често. Какво толкова ви разказваха? — попита комисарят.

— Тайната на изповедта — каза кюрето и вдигна ръка. — Съжалявам.

— Което значи, че наистина са имали какво да кажат — намеси се Веранк.

— Всеки има какво да каже. Но това не означава, че казаното от него заслужава да бъде чуто и още по-малко, че гробът му трябва да бъде осквернен. Разбрах, че сте нощували у Ерманс. Нали я чухте? Тя няма никакви преживявания в общоприетия смисъл, но може да говори за тях цял ден.

— Знаете не по-зле от мен, отче — меко каза Адамсберг, — че при някои обстоятелства тайната на изповедта не е законов аргумент.

— Само в случай на убийство — възрази свещеникът.

— Мисля, че случаят е такъв.

Кюрето отново запали угасналата си лула. Чу се как Данглар обърна една плътна страница, докато все още разтревожената муха продължаваше паническия си полет и се удряше в стъклата на прозореца. Данглар знаеше, че комисарят разтяга разговора, за да разбие защитната стена на кюрето. Адамсберг умееше да преодолява този вид препятствия и да прониква в сърцето на чуждата съпротива коварно като течаща вода. От него би излязло забележителен свещеник, довереник, душеприказчик. Веранк на свой ред стана, заобиколи масата и отиде да види книгата, погълнала вниманието на Данглар. Майорът му я показа с неохотата на куче, споделящо кокала си. За светите мощи и за това как да се употребяват, за да укрепят телесното и душевното здраве, както и за лекарствата, които могат да се извлекат от тях и да се използват за удължаване на живота — издание, изчистено от старите грешки.

— Кое й е специалното на тази книга? — тихо попита Веранк.

— De reliquis е много известен труд — прошепна Данглар. — Датира от средата на XIV век. Църквата го осъдила, поради което веднага станал много популярен. Много жени са изгорели на кладите за това, че са го чели. Но това тук е изданието от хиляда шестстотин шейсет и трета година, което се смята за изключително ценно.

— Защо?

— Защото възстановява първоначалния текст с дяволския лек, забранен от Църквата. По-добре сам прочетете, Веранк.

Данглар се загледа в лейтенанта, който се мъчеше над отворената страница. Преведеният на френски текст беше ужасно неразбираем.

— Сложно е — каза Данглар с тънка усмивка на задоволство.

— Искате да кажете, че няма да разбера, а вие няма да ми обясните.

Данглар сви рамене.

— Преди това трябва да ви обясня други неща.

— Слушам ви.

— Ами по-добре ще е да си вървите, Веранк — прошепна Данглар. — Никой не може да улови Адамсберг. То е все едно да уловиш вятъра. Ако имате намерение да му създавате неприятности, първо ще си имате работа с мен.

— Не се съмнявам, майоре. Само че нямам никакви намерения.

— Децата са си деца. Вече не сте на възраст да се занимавате с разправиите им, той също. Останете и работете, или си вървете.

Веранк бързо затвори очи и се върна на мястото си на пейката. Разговорът с кюрето продължаваше, но Адамсберг изглеждаше разочарован.

— Нищо друго ли нямаше, нищичко? — настояваше комисарят.

— Нищо, освен този страх от хомосексуалността у Паскалин.

— Дали пък двете не са спали заедно?

— Двете не са спали с никого, нито с мъже, нито с жени.

— Да са ви говорили за елени?

— Не, никога. Защо?

— Освалд ми говореше за елени. Той смесва всичко.

— Освалд — и това не е тайна на изповедта — е доста особен. Не е да му хлопа дъската като на сестра му, но някак не може да погледне нещата отстрани, ако разбирате какво искам да кажа.

— А Ерманс? Посещаваше ли ви?

Предизвикателно или несъзнателно мухата отново се приближаваше към топлия монитор и отвличаше вниманието на свещеника.

— Идваше, но много отдавна, когато в селото се говореше, че носи нещастие. После си изгуби ума и повече не го намери.

Като призванието, каза си Адамсберг и се запита дали някой ден ей така ще види сняг по клоните и жена на велосипед и ще напусне Бригадата завинаги.

— Вече не идва, така ли?

— Не, защо, идва — каза кюрето и отново задебна мухата, която преминаваше от клавиш на клавиш. — Което ми напомня едно нещо. Беше преди шест или седем месеца. Паскалин имаше няколко котки. Някой беше пребил една от тях и я беше оставил цялата в кръв пред вратата й.

— Кой?

— Така и не се разбра. Детска работа вероятно, случва се във всички села. Бях забравил тази случка, но Паскалин много се разстрои. Освен че й беше мъчно за котката, но и се уплаши.

— Защо пък?

— Уплаши се някой да не я заподозре в хомосексуалност. Това й беше фиксидея, нали ви казах.

— Не виждам връзката — обади се Веранк.

— Има връзка — каза кюрето раздразнено. — Котката беше котарак и му бяха отрязали гениталиите.

— Прекалено жестоко за детска игра — намръщи се Данглар.

— И Елизабет ли имаше котки?

— Само една. Но нищо лошо не й се е случвало.

Тримата мъже мълчаливо потеглиха към Аронкур. Адамсберг шофираше със скоростта на кон, сякаш колата трябваше да се движи със същия забавен ритъм като мислите му.

— Какво мислите за него, капитане? — попита Адамсберг.

— Малко нервен, доста откачен, което е разбираемо, щом се е решил да промени живота си радикално. Но посещението си струваше труда.

— Заради книгата, разбира се. Тя какво представлява, списък на мощите?

— Не, това е най-големият трактат за употребата им. За светите мощи и за това как да се употребяват. Екземплярът на кюрето е в много добро състояние. Струва колкото четиригодишната ми заплата.

— Мощите са се употребявали?

— За какво ли не. Против разстройство, ухобол, треска, хемороиди, отпадналост, всякакви неразположения.

— Би трябвало да я препоръчаме на доктор Ромен — усмихна се Адамсберг. — Защо това издание е толкова ценно?

— Обясних на Веранк. Защото съдържа най-прочутото лекарство, което Църквата е цензурирала в продължение на векове. Впрочем доста неподходящо е за един свещеник да притежава тази книга. И да я остави отворена точно на тази страница. Явно дребно предизвикателство.

— В края на краищата за него е било най-лесно да открадне костите на Йероним. Лекарство за какво, Данглар? За да си намери изгубеното призвание? За да се освободи от дяволските изкушения?

— За да постигне вечен живот.

— На земята или на небето?

— На земята.

— Хайде, капитане, кажете ми рецептата.

— Да не мислите, че я помня? — изръмжа Данглар.

— Аз я помня — дискретно се обади Веранк.

— Слушам ви, лейтенант — каза Адамсберг, все така усмихнат. — Така може би ще ни стане ясно какво се върти в главата на кюрето.

— Добре — съгласи се Веранк неохотно, тъй като все още не разбираше кое у Адамсберг е проява на истински интерес и кое — на обикновено фантазиране. — Лек за удължаване на живота чрез качествата на мощите, отслабващи миазмите на смъртта, с най-истинските начини на употреба и без старите грешки.

— Това ли е всичко?

— Не, това е само заглавието.

— После става сложно — каза Данглар, изумен и оскърбен.

— Пет пъти идва времето на младостта, когато трябва да го обърнеш вън от обсега на неговата нишка, минава и заминава. Свети мощи ще стриеш на прах, ще вземеш три щипки, ще ги смесиш с мъжкия принцип, който не бива да се прегъва, с живото на девиците, отдясно, подправени по три в равни количества, ще ги счукаш с кръста, който живее във вечната гора, съседна в същото количество, държани на едно и също място от лъча на светеца във виното на годината, ще поставиш главата й на земята.

— Познавахте ли този текст, Веранк?

— Не, току-що го прочетох.

— Разбирате ли го?

— Не.

— И аз не.

— Става дума за вечния живот — намусено се обади Данглар. — Не е шега работа.

Половин час по-късно Адамсберг и двамата му подчинени товареха саковете си на колата и се готвеха да потеглят към Париж. Данглар мърмореше заради преградата за камина, без да се смятат рогата, които направо задръстваха задната седалка.

— Има само едно решение — рече Адамсберг. — Слагаме рогата отпред, а вие двамата сядате отзад.

— Най-добре ще е да оставим рогата тук.

— Шегувате се, капитане. Вие сте най-висок, затова ще шофирате, а ние с Веранк ще седнем отзад от двете страни на преградата: Ще се съберем.

Данглар изчака Веранк да се настани и дръпна Адамсберг настрани.

— Той лъже, господин комисар. Никой не може да запомни подобен текст. Никой.

— Той е свръхнадарен, нали ви казах. Никой не може и да стихоплетства като него.

— Едно е да измисляш, друго — да помниш. Той изрецитира проклетия текст с точност до запетайка. Лъже. Наизуст знаеше рецептата.

— И защо лъже, Данглар?

— Нямам идея. Но това е прокълната рецепта.