Във вечната гора

XXXIX

Щом затвори вратата на къщата си, Адамсберг влезе под душа. Изми косата си, като силно търкаше, после се опря в облицованата с плочки стена и със затворени очи и отпуснати ръце се остави водата да го облива. Ако много се къпеш в реката, казваше майка му, ще избелееш, ще станеш бял като тебешир.

През съзнанието му премина образът на Ариан. Живителен. Добра идея, каза си той, докато спираше водата. Би могъл да я покани на вечеря, пък после ще види дали. Обърса се набързо, облече дрехите си върху все още влажната си кожа, мина покрай устройството, инсталирано до леглото му. Утре ще помоли Фроаси да изключи тази адска машинка и да отнесе заедно с жичките й проклетия беарнец с кривата усмивка. Сграбчи купчината дискове със записи на Веранк и се зае да ги чупи един по един, разпилявайки лъскавите им отломъци из цялата стая. После ги натика в найлонов плик, който здраво завърза. След което се нагълта със сардини, домати и сирене. Така почистен и зареден, реши в знак на добра воля да се обади на Камий и да се поинтересува от хремата на Том.

Даваше заето. Седна на ръба на леглото, задъвкал остатъка от хляба, и отново опита след десетина минути. Заето. Бъбри с Веранк може би. Подслушвателното устройство, което примигваше с червена лампичка, му предлагаше едно последно изкушение. Адамсберг рязко натисна копчето.

Нищо, освен шумът на телевизора. Увеличи звука. Веранк слушаше разговор за ревността — по ирония на съдбата, — докато чистеше гарсониерата си с прахосмукачката. Да слуша това предаване в дома си от телевизора на Веранк и в неговата непряка компания, му се стори опасно. В момента някакъв психиатър обясняваше причините и последствията от компулсивното чувство за притежание. Адамсберг се просна на леглото си и с облекчение констатира, че въпреки преживяното вълнение, не откриваше у себе си нито един от описаните симптоми.

Силният глас го стресна. Скочи от леглото с намерението да намали телевизора.

— Да не си посмял да мръднеш, боклук такъв.

Адамсберг направи три крачки към вратата, преди да осъзнае грешката си. Не телевизорът, а предавателят излъчваше някакъв филм от дома на Веранк. Сънено затърси копчето, но спря, когато чу гласа на лейтенанта, който отговаряше нещо. А гласът на Веранк бе твърде особен, за да излиза от телевизор. Адамсберг погледна часовниците си — почти два часът през нощта. Веранк имаше нощен гост.

— Имаш ли оръжие?

— Само служебното.

— Къде е?

— На стола.

— Ще го вземем, става ли?

— Това ли искате? Оръжие?

— Ти как мислиш?

— Нищо не мисля.

Адамсберг бързо набра номера на Бригадата.

— Морел, кой е с вас?

— Мордан.

— Бягайте у Веранк, въоръжено нападение. Двама са. Бързо, Морел, той е в опасност.

Адамсберг затвори и се обади на Данглар, докато завързваше обувките си с една ръка.

— Ами поразмърдай си мозъка, мой човек.

— Не се ли сещаш?

— Съжалявам, не ви познавам.

— Хайде, идвай. Ще ти припомним. Метни си нещо, че така не е прилично.

— Къде отиваме?

— На разходка. И ти ще караш. Накъдето ти кажем.

— Данглар? Двама типове са се вмъкнали у Веранк. Бягайте в Бригадата и поемете подслушването. Аз идвам.

— Какво подслушване?

— Мамка му! Подслушването на Веранк!

— Не му знам номера на мобилния. Как искате да организирам подслушване?

— Не ви карам да организирате подслушване, а да продължите да подслушвате. Машинката е в шкафа на Фроаси, в левия шкаф. Побързайте, за бога, и предупредете Ретанкур.

— Шкафът на Фроаси е заключен, господин комисар.

— Ами че вземете ключа от чекмеджето на бюрото ми, да му се не знае! — извика Адамсберг, слизайки надолу по стълбите.

— Добре — каза Данглар.

Имаше подслушване, имаше проникване в дома на Веранк и докато си обличаше ризата, Данглар изгаряше от нетърпение да разбере защо. Двайсет минути по-късно той включваше устройството, коленичил пред шкафа на Фроаси, когато чу забързани стъпки зад гърба си — Адамсберг пристигаше.

— Какво правят? Излязоха ли? — попита комисарят.

— Не още. Веранк ги размотава — първо се обличаше, сега си търси ключовете от колата.

— Неговата кола ли взимат?

— Да. Намери ключовете, ония вече ставаха…

— Тихо, Данглар.

Застанали на колене, двамата мъже сведоха чела над апарата.

— Не, мой човек. Телефонът ти остава тука. Не сме толкоз тъпи, колкото ни мислиш.

— Няма да вземат мобилния му — каза Данглар. — Отиде ни подслушването.

— Включете микрофона, бързо.

— Какъв микрофон?

— Микрофона в колата му, да му се не знае! Включете екрана, ще проследим Джи Пи Ес-а.

— В момента нищо не се чува. Трябва да са между апартамента и колата.

— Мордан? — повика Адамсберг. — На улицата са, близо до дома му.

— Още не сме стигнали, господин комисар. На кръстовището сме.

— Мамка му.

— Станала е катастрофа при Бастилията и има задръстване. Пуснали сме сирената, но не върши работа.

— Мордан, ще се качат в колата му заедно с него. Ще ги следвате чрез Джи Пи Ес.

— Нямам дължината на вълната му.

— Аз я имам. Ще ви насочвам. С коя кола сте?

— BEN 99.

— Пращам ви звука по радиостанцията.

— Какъв звук?

— Разговорът им в колата.

— Ясно.

— Вътре са — прошепна Данглар. — Тръгват на изток, към улица Белвил.

— Чувам ги — каза Мордан.

— Хич не мисли да викаш, боклук такъв. Закопчай си колана и си дръж ръцете на волана. Карай към околовръстното. Отиваме вън от града. Сещаш ли се?

Хич не мисли да викаш, боклук такъв. Адамсберг беше чувал тази фраза. Далеч, много далеч, на една висока ливада. Стисна зъби и постави ръка на рамото на Данглар.

— Господи, капитане, те ще го очистят.

— Кои те?

— Те. Ония от Калдез.

— Дай газ, Веранк, хайде, настъпи я. С полицейска кола можеш да превишиш скоростта, нали така? Тури й буркана, да си нямаме неприятности.

— Познаваме ли се?

— Престани да се правиш на интересен, няма да се разправяме цяла нощ, боклук такъв.

— Боклук такъв, само това знаят — изръмжа Данглар.

— Тихо, Данглар. Мордан, пътуват по южното околовръстно. Сложили са буркана, това би трябвало да ви ориентира.

— Да, чух.

— … нан и Дебелия Жорж. Сега сещаш ли се? Или си забравил, че си им видял сметката?

— Сещам се.

— Е, време беше, мой човек. Трябва ли да ти се представяме?

— Не. Вие сте другите гадни мръсници от Калдез, Ролан и Пиеро. И не съм убил ония копелета Фернан и Дебелия Жорж.

— Няма да се измъкнеш така, Веранк. Казах, че не сме толкоз тъпи, колкото ни мислиш. Излизай от магистралата, отиваме в Сен Дени. Убил си ги и още как. С Ролан не смятаме да си въртим палците, докато ни очистиш.

— Не съм ги убил.

— Хич недей да спориш. Имаме си източници, така че не се опитвай да ни противоречиш. Завий и млъквай.

— Мордан, минават на север от базиликата.

— Караме право към базиликата.

— На север, Мордан, на север от базиликата.

Все още коленичил пред апарата, Адамсберг бе захапал юмрука си.

— Ще ги пипнем — механично каза Данглар.

— Бързи са, капитане. Убиват още преди да осъзнаят какво правят. Мамка му, право на запад, Мордан! Насочват се към строителната зона.

— Ясно, господин комисар. Виждам буркана. На двеста и петдесет метра.

— Пригответе се. Сигурно ще го свалят на някой обект. Излязат ли от колата, вече нищо няма да чувам.

Адамсберг отново захапа юмрука си.

— Къде е Ретанкур, Данглар?

— Няма я. Не си е вкъщи.

— Отивам в Сен Дени. Следете Джи Пи Ес-а, включете и моята кола на подслушване.

Адамсберг тичешком напусна Бригадата, докато Данглар се опитваше да разгъне схванатите си крака. Без да изпуска екрана от поглед, той, куцукайки, привлече един стол до шкафчето. Кръвта биеше в главата му и му причиняваше ужасно главоболие. Той, Данглар, щеше да убие Веранк, все едно че сам е натиснал спусъка. Той, който взе самотното решение да предупреди Ролан и Пиеро да се пазят, като ги информира за убийството на двамата им приятели. Не спомена името на Веранк, но дори и тъпанари като Пиеро и Ролан биха се сетили, без много да размишляват. Нито за миг не му хрумна, че двамата мъже ще рискуват да се отърват от Веранк. Истинският тъпанар в цялата работа беше той, Данглар. И истинският боклук. Една жалка ревност бе блокирала мисленето му и го бе тласнала към смъртоносно решение. Светещата точка на екрана замръзна на място и Данглар подскочи.

— Мордан, те спират. На улица Екруел са. Все още са в колата. Не се показвайте.

— Спираме на четирийсет метра от тях и продължаваме пеш.

— Този път няма да те боли. Пиеро, изтрий отпечатъците от таратайката. Никой няма да се сети какво си правил в Сен Дени, никой няма да разбере защо си умрял тук на строежа. И повече никой няма да чуе за теб, Веранк, нито за шарената ти коса. А ако викаш, си мъртъв на секундата.

С надута сирена Адамсберг караше като бесен по околовръстния път. Мили боже, бъдете така добър. Смилете се. Обаче не вярваше в бог. Тогава нека е третата девица. Неговата. Пощадете Веранк. Бъдете така добра. Смилете се. Данглар трябва да е бил. Не виждаше кой друг. Данглар бе сметнал за необходимо да предупреди последните от бандата от Калдез, за да им спаси живота. Без да му каже. Без да ги познава. Той можеше да му обясни, че Ролан и Пиеро няма да се укрият в очакване на опасността. Че на всяка цена ще действат, незабавно, слепешката.

— Мордан?

— На строежа са. Влизаме. Сбиха се, господин комисар. Веранк удари единия с лакът в корема и той е на колене. Сега става. Не е изпуснал пищова си. Другият е хванал Веранк.

— Стреляйте, Мордан.

— Прекалено далече е, прекалено тъмно е. Да стрелям ли във въздуха?

— Не, майоре, при първия изстрел и те ще стрелят. Приближете се. Ролан обича да говори, обича да се фука. Това ще го забави. На дванайсет метра запалете фенера и стреляйте.

Адамсберг излезе от околовръстното. Ако само не беше разказвал онази тъпа история на Данглар. Но и той бе направил като всички останали — разказал бе тайната си на едно лице. И то се бе оказало в повече.

— С какъв кеф бих те очистил горе на високата ливада. Но не съм толкова тъп, Веранк, няма да помогна на ченгетата да разберат. Ами шефа ти? Попита ли го какво е правил там? Ще ти се да научиш, а? Разсмиваш ме, Веранк, винаги си ме разсмивал.

— Тринайсет метра — каза Мордан.

— Давайте, майоре. В краката.

Адамсберг чу три изстрела по радиостанцията. Влизаше в Сен Дени със сто и трийсет километра в час.

Ролан се бе свлякъл, ударен зад коляното, Пиеро се завъртя на пети и насочи оръжието си към Мордан. Ролан стреля и улучи Веранк в бедрото. Морел удари Пиеро в рамото.

— И двамата са извън строя, господин комисар. Единият е ранен в рамото, другият в коляното. Веранк е ударен в бедрото. Всичко е под контрол.

— Данглар, изпратете две линейки.

— Вече пътуват — отвърна Данглар с едва доловим глас. — От болницата „Биша“.

Пет минути по-късно Адамсберг навлизаше в калния терен на строежа. Мордан и Морел бяха изтеглили тримата ранени на сухо и ги бяха поставили върху ламарини.

— Лошо е ранен — каза Адамсберг, като се наведе над Веранк. — Много кърви. Дайте ми ризата си, Мордан, да се опитаме да го превържем. Морел, заемете се с Ролан, по-високия, сложете му някаква шина на крака.

Адамсберг разкъса панталона на Веранк и превърза раната с ризата, която здраво стегна около бедрото.

— Това поне ще го свести — каза Морел.

— Да, предполагам. Чувате ли ме, Веранк? Стиснете ми ръката, ако ме чувате.

Адамсберг повтори три пъти фразата, преди да усети, че пръстите на лейтенанта се свиват.

— Добре, Веранк, сега отворете очи — каза Адамсберг, като го потупваше по бузите. — Хайде. Отворете очи. Кажете „да“, ако ме чувате.

— Да.

— Кажете още нещо.

Веранк съвсем отвори очи. Погледна Морел, после Адамсберг. В очите му се четеше неразбиране, сякаш очакваше да види баща си, който щеше да го отведе в болницата в По.

— Дойдоха — каза той, — момчетата от Калдез.

— Да, Ролан и Пиеро.

— В параклиса на Камалес по скалистия път. Дойдоха на Високата ливада.

— В Сен Дени сме — намеси се Морел неспокойно. — На улица Екруел.

— Не се притеснявайте, Морел — каза Адамсберг, — той говори на мен. После, Веранк — продължи комисарят, разтърсвайки рамото му. — Високата ливада, нали? Там беше, нали? Спомнихте ли си?

— Да.

— Бяха четирима. А къде беше петият?

— Стоеше прав под дървото. Той беше шефът.

— Да — изсмя се Пиеро. — Шефът.

Адамсберг се отдалечи от Веранк и се приближи до другите двама, проснати с белезници на китките на два метра от него.

— Пак се срещаме, а?

— Това учудва ли те?

— Как пък да не ме учудва. Ти винаги си се мотал в краката ни.

— Кажи му истината за Високата ливада. На Веранк. Кажи му какво правех под дървото.

— Че той го знае. Иначе нямаше да е тук.

— Винаги си бил жалък мръсник, Ролан. Това е истината.

Адамсберг видя сините светлини на линейките да осветяват оградата на строежа. Санитарите натовариха ранените на носилки.

— Мордан, аз отивам с Веранк. Вие придружете другите двама. Дръжте ги под око.

— Господин комисар, нямам риза.

— Вземете ризата на Морел. Морел, закарайте колата в Бригадата.

Преди да тръгнат линейките, Адамсберг се обади на Елен Фроаси.

— Фроаси, съжалявам, че ви вдигам от леглото. Демонтирайте машинките първо в Бригадата, после у дома. След това идете в Сен Дени, на улица Екруел. Там е колата на Веранк. Почистете и нея.

— Не може ли да почака няколко часа?

— Нямаше да ви се обаждам в три и двайсет сутринта, ако можеше да чака дори една минута. Искам всичко да изчезне.