XXIV

Като се събуди, Веранк видя, че комисарят е вече готов. Новия бе спал зле, без да се съблича, мислено виждаше ту лозето, ту Високата ливада. Или едното, или другото. Баща му го вдигаше от земята, болеше го навсякъде. През ноември или през февруари? Преди късния гроздобер или след него? Не си спомняше ясно сцената, а и силна болка стягаше слепоочията му. Дължеше се или на тежкото вино в кръчмата на Аронкур, или на притеснителното смесване на спомените му.

— Прибираме се, Веранк. Не забравяйте да не влизате в банята с обувки. Тя ще страда.

Сестрата на Освалд им бе поднесла огромна закуска, от онези, които позволяват на орачите да издържат до пладне. Обратно на трагичния образ, който Адамсберг очакваше да види, Ерманс беше весела и приказлива, наистина мила и кротка като много агнета. Висока, по-скоро мършава жена, която се движеше предпазливо, сякаш учудена, че съществува. Говореше неща без особен смисъл, смесвайки ненужното с неадекватното, и можеше със сигурност да говори с часове. Това всъщност си беше истинско изкуство — думите й образуваха извънредно фина дантела, толкова фина, че сякаш се състоеше само от дупки.

— … да яде, преди да отиде на работа, всеки ден го казвам на Освалд — чуваше Адамсберг. — Работата изморява, да, като си помисля за цялата тази работа. Ами да, така е. И вие имате работа, разбира се, видях, че сте дошли с кола. Освалд има две коли, една за работата, трябва да мие камионетката. Тя много цапа, ама пак е работа. Яйцата не са много твърдо сварени. Гратиен не иска яйца, ами да, разбира се. Това си му е маниерът, и на другите също, не е лесно.

— Ерманс, кой ви посъветва да ми кажете? — предпазливо попита Адамсберг. — За нещото на гробището.

— Нали? Аз казах на Освалд. Ами да, така е, много по-добре е, след като не вреди, макар и да не помага, така е.

— Да, така е — каза Адамсберг, опитвайки се да се приспособи към завързания език на Ерманс. — Някой ви посъветва да ме видите, нали? Илер? Анжелбер? Ашил? Кюрето?

— Нали? Не може да се пазят тези мръсотии на гробището, после човек се пита, а аз му бях казала на Освалд, няма лошо. Да, разбира се.

— Тръгваме си, Ерманс — каза Адамсберг, като срещна погледа на Веранк, който му подсказваше, че няма смисъл.



Двамата мъже обуха обувките си навън, като се постараха да оставят след себе си стаята така чиста, че все едно не беше използвана. Зад вратата Адамсберг чуваше Ерманс, която продължаваше да си говори сама.

— Да, работата, разбира се, така е, работата. Не можеш да се предаваш.

— Хлопа й дъската — тъжно каза Веранк, докато си връзваше обувките. — Или така е родена, или й се е разхлопала по пътя.

— Мисля, че по пътя. И двамата й съпрузи са починали млади и един след друг. Но за това можем да говорим само тук, тъй като е забранено да се споменава извън Опортюн.

— Значи затова Илер намекваше, че Ерманс носи нещастие. Мъжете се боят да не умрат, ако се оженят за нея.

— Заподозрат ли ви веднъж, то е завинаги. Съмнението прониква в кожата ви като кърлеж. Изтръгвате кърлежа, ама краката му остават вътре и мърдат.

Малко нещо като паяка на Лусио, допълни наум Адамсберг.

— Вие познавате някои мъже тук. Според вас кой я е посъветвал да се срещне с вас?

— Не знам, Веранк. Може би никой. Сянката трябва да я е тревожила, явно заради сина й. Мисля, че от смъртта на Амеде насам се бои от жандармите като от огън. Чула е за мен от Освалд.

— Да не би хората да мислят, че е убила двамата си съпрузи?

— Едва ли го мислят, но си задават въпроси. Дали са убити чрез действие, или чрез мисъл. Дайте да минем през гробището, преди да си тръгнем.

— Какво ще търсим там?

— Ще се опитаме да разберем какво е направила Сянката на Освалд. Обещах на младежа да се заема с нея. Обаче Робер не говореше за Сянка, а за „нещо“, а Ерманс каза, че правела мръсотии на гробището. Или пък ще пробваме друго.

— Какво?

— Да разберем защо ме доведоха тук.

— Ако не бях взел колата — възрази Веранк, — нямаше да сте тук.

— Знам, лейтенант. Просто усещане.

Сянка, помисли Веранк.

— Изглежда, че Освалд е подарил кученце на сестра си — каза той. — И че то е умряло.



Адамсберг крачеше по затревените алеи на малкото гробище с по един комплект еленски рога във всяка ръка. Веранк му бе предложил да му помогне, като носи единия, но Робер бе уточнил, че не бива да се разделят. Адамсберг обиколи гробището, като внимаваше да не ги удря в надгробните плочи. Гробището беше бедно, зле поддържано, под чакъла бе израснала трева. Тук не всички имаха пари за плоча и имаше много гробове само с дървен кръст с името на покойника, изписано с бели букви. Върху гробовете на двамата съпрузи на Ерманс бяха положени тънки варовикови плочи, вече посивели и без цветя. Комисарят искаше да си тръгне, но, кой знае защо, се бавеше, подложил тила си на слабите лъчи на слънцето.

— Къде е видял силуета Гратиен? — попита Веранк.

— Ей там — посочи Адамсберг.

— Какво точно търсим?

— Не знам.

Веранк кимна, без да прояви раздразнение. Освен когато говореше за долината на Гав, лейтенантът не се дразнеше лесно и не губеше търпение току-така. Този отдалечен братовчед приличаше малко на комисаря по това, че със спокойна ведрост приемаше невероятното или трудното. И Веранк протягаше врат към леката топлина и се изкушаваше да постои възможно повече във влажната трева. Адамсберг тръгна да заобикаля малката църква, вглъбен в светлината на пролетта, която по детски се фукаше, като озаряваше до блясък плочите по покрива и влажния мрамор.

— Господин комисар — повика го Веранк.

Адамсберг се върна, без да бърза. Светлината се забавляваше с рижите оттенъци в косата на Веранк. Ако тази шарения не беше последствие от физическо страдание, Адамсберг би казал, че си я бива. Хубост, произлязла от злото.

— Не знаем какво търсим — каза Веранк, посочвайки един гроб, — но и тази жена там не е имала късмет. Починала е на трийсет и осем години, като Елизабет Шател.

Адамсберг огледа гроба, все още неулегнала четириъгълна купчина пръст, която очакваше плочата си. Започваше постепенно да разбира лейтенанта и да си дава сметка, че не го вика без причина.

— Чувате ли песента на земята? — попита Веранк. — И разбирате ли какво се казва в нея?

— Ако говорите за тревата върху гроба, виждам я. Виждам къси стъбла, виждам и дълги стъбла.

— Можем да си представим, но само ако искаме да си представим нещо, че късите стъбла са пораснали по-късно.

Двамата мъже замълчаха, питайки се дали искат или не искат да си представят нещо.

— Чакат ни в Париж — каза Веранк като на себе си.

— Можем да си представим — подхвана Адамсберг, — че тревата откъм горния край на гроба е засадена по-късно и затова стъблата й са по-къси. Образува нещо като кръг, а тази жена е нормандка, като Елизабет.

— Но ако си прекараме живота в обикаляне на гробища, сигурно ще открием милиарди стръкове трева с различна дължина.

— Сигурно. Но нищо не пречи да проверим дали под късите треви има трап, нали така?

— За тези странни знаци самичък преценете,

дали са от случайност или от смъртен грях.

Обаче пътя, които сега си изберете,

ще води към победа или, уви, към крах.

— По-добре да разберем веднага — каза Адамсберг и остави еленските рога на земята. — Ще предупредя Данглар, че ще се забавим.

Загрузка...