Във вечната гора

XLIV

Доктор Ромен мъчително бавно отвори вратата и все така мъчително бавно се върна в креслото си. Приличаше на човек, който кара ски по равен терен.

— Не ме питай как съм, Адамсберг, ще ме нервираш. Ще пиеш ли нещо?

— Едно кафе.

— Ама си го направи сам, аз нямам кураж.

— Ще ми правиш ли компания в кухнята?

Ромен въздъхна и довлече ските си до кухнята.

— Искаш ли и ти? — попита Адамсберг.

— Може, нищо не ми разваля съня, мога да спя двайсет часа на ден. Не е зле, а? Дори не ми остава време да скучая, човече.

— Като лъва. Знаеш ли, че лъвът спи двайсет часа в денонощие?

— Когато е неразположен ли?

— Не, винаги, такава му е природата. Това не му пречи да бъде царят на животните.

— Детрониран цар. Ти ми намери заместник, Адамсберг.

— Нямах избор.

— Вярно — каза Ромен и затвори очи.

— Лекарствата не ти ли помагат? — попита комисарят, разглеждайки купчината кутийки на масата.

— Това са тонизиращи хапчета. Държат ме буден четвърт час, колкото да разбера кой ден сме. Кой ден сме?

Лекарят говореше завалено, като се препъваше на съгласните, сякаш някакъв прът бе поставен в копелетата на изговора му.

— Четвъртък. А в петък вечерта, преди шест дни, те е посетила Виолет Ретанкур. Спомняш ли си?

— Не съм си изгубил паметта, изгубил съм си енергията. И вкуса към всичко.

— Но Ретанкур ти носи неща, които все пак ти доставят удоволствие. Снимки на трупове.

— Вярно — усмихна се Ромен. — Много е мила.

— Знае какво би ти харесало — каза Адамсберг и побутна чашата с кафе към лекаря.

— Изглеждаш капнал, човече — рече докторът и постави диагнозата. — Физическо и психическо изтощение.

— Енергията може и да си си изгубил, но тренинга не си. Водя едно ужасяващо разследване, което ми се изплъзва между пръстите, имам на разположение една сянка, която ми ходи по петите, една монахиня вкъщи и един нов лейтенант, който се яде отвътре в очакване да си разчисти сметките с мен. Прекарах цялата нощ в опити да го измъкна от едно разчистване на сметки. На другия ден се оказа, че единствената, която не ми е на разположение, е Ретанкур.

— Мигар и тя е неразположена?

— Изчезнала е, Ромен.

— Разбрах, човече.

— Каза ли ти нещо по-особено миналия петък? Което да ни помогне да я открием? Да е споделяла някой свой проблем?

— Не е. Не виждам какъв проблем би могъл да смути Ретанкур и сега си мисля, че можех да я помоля да се погрижи за мен, досега да ме е излекувала. Не, човече, говорихме за работата. Така де, правехме се, че говорим. Аз след половин час го откъртвам.

— Тя каза ли ти за медицинската сестра? За ангела на смъртта?

— Да, разправи ми. И за осквернените гробове също. Тя често ми идва на гости. Златно момиче е, да знаеш. Дори ми остави няколко комплекта снимки, да се занимавам де.

Ромен протегна немощна ръка към отрупаната с какво ли не кухненска маса и измъкна куп снимки, които побутна към Адамсберг. Цветни снимки голям формат, които бяха увековечили лицата на Сламката и Диала, подробности от раните на гърлата им, следите от убождания по ръцете, както и двата трупа от Монруж и Опортюн. Адамсберг направи гримаса при вида на последните и ги тикна най-отдолу.

— Както виждаш, качествени снимки. Ретанкур ме глези. Голяма гнус е този случай — добави лекарят, потупвайки купчината снимки.

— Имам представа, Ромен.

— Тия методични откачалки са направо неуловими. Поне докато не им схванеш идеята. И понеже това е откачена идея, иди я схващай.

— Това ли каза на Ретанкур? Обезсърчи ли я?

— Не бих рискувал да обезсърча твоя лейтенант.

Очите на Ромен взеха да клепат и Адамсберг побърза да му налее още кафе.

— Дай ми и две хапчета. Жълтата и червената кутийка.

Адамсберг изсипа две капсули в ръката му и лекарят ги изгълта.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита Ромен.

— Какво си казал на Ретанкур последния път.

— Какво съм казал… Ами че убийцата е напълно побъркана и изключително опасна.

— И ти ли смяташ, че е жена?

— Естествено. Ариан няма грешка. Можеш да й вярваш със затворени очи.

— Аз обаче знам каква е откачената идея на убийцата, Ромен. Тя иска абсолютна власт, божествено могъщество, вечен живот. Ретанкур не ти ли каза?

— Каза ми, дори ми прочете оная стара рецепта. Точно така е — каза Ромен и отново потупа по купчината снимки. — Живото на девиците, прав си.

— Живото на девиците — промълви Адамсберг. — Не може да ти е говорила за него, това е единственото нещо, което не разбрахме.

— Не си ли го разбрал? — попита изумено Ромен, който като че ли започваше да се посъвзема. — Но то е очевидно. Направо ще ти извади очите.

— Остави очите ми на мира за малко и ми кажи за живото.

— Но какво да ти кажа, дървена главо? Живото е това, което остава живо дори след смъртта, това, което не се поддава на смъртта и дори на старостта. Косъмът, по дяволите. Когато човек порасне, единственото, което продължава да расте и си е все новичко, е косата.

— Освен ако не оплешивееш.

— Жените не оплешивяват, тъпако. Косата и ноктите. Впрочем и косата, и ноктите са съставени от кератин. Твоето живо на девиците са косите. Защото в гроба само те устояват на пораженията на смъртта. Те са антисмърт, контрасмърт, противосмърт. Не е кой знае каква философия. Слушаш ли ме, Адамсберг, или и теб те налегна неразположението?

— Слушам те — сащисано каза Адамсберг. — Умно, Ромен, и повече от вероятно.

— Повече от вероятно? Майтапиш ли се? Повече от сигурно е. Ей го там, на снимката, мамка му.

Ромен награби купчината снимки, после широко се прозя и си разтърка очите.

— Пусни студената вода и намокри парцала. И ми разтрий главата.

— Парцалът е съвършено гнусен.

— През оная работа ми е, Адамсберг. Хайде, действай.

Адамсберг се подчини и намокри главата на Ромен, като търкаше здравата, както се разтрива кон. Лицето на Ромен се зачерви.

— Как е сега?

— Става. Сипи ми и останалото кафе и ми подай снимката.

— Коя снимка?

— На първата жена, Елизабет Шател. И донеси лупата, на бюрото ми е.

Адамсберг постави лупата и снимката с трупа на Елизабет пред очите на лекаря.

— Ето тук — посочи Ромен дясното слепоочие върху черепа на Елизабет. — Отрязали са й кичур коса.

— Сигурен ли си?

— Нямам и сянка съмнение.

— Живото на девиците — каза Адамсберг, взрян в снимката. — Тази ненормалница ги е убила, за да им вземе косата.

— Която е устояла на смъртта. В дясната страна на черепа, забележи. Спомняш ли си текста?

— С живото на девиците, отдясно, подправени по три в равни количества.

— Отдясно, защото отляво е страната на мрака. Дясната страна е на светлината. Дясната ръка води живота. Схващаш ли, човече?

Адамсберг мълчаливо кимна.

— Ариан се беше сетила за косата — каза той.

— Ти май харесваш Ариан.

— Кой ти каза?

— Русият ти лейтенант.

— Защо Ариан не е забелязала, че косата е отрязана?

Ромен доволно се засмя.

— Защото само аз мога да забележа такова нещо. Ариан си я бива, обаче баща й не е бил бръснар. А моят беше. От него съм се научил да познавам кога косата е прясно подстригана. Краищата са различни — равни и прави. Не ги ли виждаш? Ей тука?

— Не.

— Защото баща ти не е бил бръснар.

— Вярно.

— Ариан има и друго оправдание. Предполагам, че Елизабет Шател не се е грижила много за външността си. Греша ли?

— Не грешиш. Не е носила нито бижута, нито грим.

— Нито е ходила на фризьор. Сама си е подрязвала косата, както дойде. Когато някой кичур е започвал да й пада в очите, просто е щраквала с ножиците. Затова прическата й е доста безредна, забелязваш ли? Дълги кичури, средни, къси. В тази аматьорска бъркотия е нямало как Ариан да забележи, че косата е подрязвана.

— Освен това работехме на прожектори.

— Освен това. Виж, при Паскалин не си личи.

— Всичко това обясни ли го на Ретанкур в петък?

— Естествено.

— И какво каза тя?

— Нищо. Замисли се, като теб. Не мисля, че това променя много нещо в разследването ти.

— Освен дето сега знаем защо разравя гробовете. И защо ще убие още една девица.

— Мислиш ли?

— Мисля. По три. Това е броят на жените.

— Възможно е. Знаеш ли вече коя ще е третата?

— Не.

— Тогава търси жена с хубави коси. Елизабет и Паскалин са имали много качествени коси. Заведи ме в леглото, приятелю. Не мога повече.

— Извинявай, Ромен — каза Адамсберг и рязко стана.

— Няма нищо. Ако между старите рецепти намериш някоя против неразположение, свиркай.

— Непременно — обеща Адамсберг, докато водеше доктора към леглото му.

Ромен обърна глава, озадачен от тона на комисаря.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.