Във вечната гора

XLVIII

Всеки от двете групи вървеше мълчаливо в сянката на сградата, фенерите осветяваха разнебитени маси, струпани гуми, купчини парцали. Зданието явно бе изоставено поне от десет години, но още вонеше на изгорен каучук и дизелово гориво.

— Той знае къде отива — каза Адамсберг, като освети кръглите следи, оставени от Пухчо в напластения прах.

С наведена глава и затаен дъх комисарят вървеше по следите на лапите съвсем бавно и никой от полицаите не се опитваше да го задмине. След единайсет часа преследване, когато целта вече беше близо, никой не проявяваше нетърпение. Адамсберг стъпваше предпазливо, като в кал, като на всяка крачка с мъка отлепяше от пода скованите си крака. Срещнаха се с втория екип пред един дълъг черен коридор, осветен само от лунната светлина, която проникваше от малко прозорче на тавана. Котаракът бе спрял пред една врата на десет метра от тях. Адамсберг освети с фенера бляскавите му очи. Седем дни и седем нощи бе прекарала Ретанкур тук, в това затънтено място, дало убежище на три подивели кучета.

Комисарят тежко закрачи по коридора, извървя няколко метра и се обърна. Никой от хората му не го последва, всички се бяха скупчили на входа, замръзнала група, която нямаше сили да поеме по последната права.

Нито пък аз, каза си Адамсберг. Но не можеха да останат там, залепени за стената, и да изоставят Ретанкур само защото не се чувстваха способни да погледнат мъртвото й тяло. Комисарят спря пред желязната врата. Котаракът душеше пода, напълно пренебрегнал миризмата на екскременти, която се разнасяше наоколо. Адамсберг пое дъх, постави пръсти върху резето и дръпна. После насила приведе глава, за да се принуди да види това, което трябваше да види — тялото на Ретанкур, проснато на пода в тъмния килер, заобиколено от ръждясали сечива и метални бидони. Гледаше я, без да мърда, и сълзите се стичаха по бузите му. Струваше му се, че за първи път плаче за някой друг, освен за брат си Рафаел и за Камий. Ретанкур, неговият стълб, лежеше на земята, поразен от гръм. Беше я осветил и забелязал изцапаното с прах лице, вече посинелите нокти на ръката, отворената уста, русите коси, по които пълзеше паяк.

Отстъпи към почернелите тухли на стената, а в това време котаракът безцеремонно скочи върху тялото на Ретанкур и се излегна върху мръсните й дрехи. Миризмата, помисли Адамсберг. Той усещаше само вонята на дизел, на моторно масло, урина и изпражнения. Миризми, издавани от машини и животни, но не и от разлагащ се труп. Направи две крачки към тялото и коленичи на лепкавия цимент. Освети застиналото изцапано лице на Ретанкур и видя само неподвижността на смъртта, отворените уста, които не реагираха на пипалата на паяка. Протегна ръка и я постави на челото й.

— Докторе — промълви и направи знак с ръка.

— Вика ви, докторе — каза Мордан, без да помръдне.

— Лавоазие като Лавоазие, нали го знаете?

— Вика ви — повтори Жюстен.

Все така коленичил, Адамсберг се отдръпна, за да направи място на лекаря.

— Мъртва е — каза той. — И не е мъртва.

— Едното или другото, господин комисар — възрази Лавоазие и отвори куфарчето си. — Нищо не виждам.

— Фенери — нареди Адамсберг.

Групата постепенно се приближаваше, Мордан и Данглар вървяха най-отпред с фенерите си.

— Още е топла — каза лекарят, след като провери пулса й. — Починала е преди по-малко от час. Няма пулс.

— Жива е — обяви Адамсберг.

— Момент, приятелю, по-спокойно — каза лекарят и извади огледало, което постави пред устата на Ретанкур.

— Така — добави той след няколко дълги секунди. — Донесете носилката, диша. Не знам как го прави, но диша. Пара летално състояние, никога през живота си не съм виждал такова нещо.

— Какво нещо? — попита Адамсберг. — Какво й е?

— Метаболичните функции са сведени до минимум — каза лекарят, продължавайки прегледа. — Крака и ръце леденостудени, кръвообращението забавено, червата празни, очите обърнати.

Лекарят вдигна ръкавите на пуловера и огледа ръцете.

— Дори в горния си край са изстинали.

— Кома?

— Не. Летаргия отвъд жизнения праг. Може да умре всеки миг, с всичко, което са й инжектирали.

— Какво по-точно? — попита Адамсберг, който бе сграбчил с две ръце дебелата ръка на Ретанкур.

— Доколкото мога да преценя, доза успокоителни, способна да убие десет коня. Интравенозно.

— Спринцовката — процеди през зъби Воазне.

— Преди това са я зашеметили — каза лекарят, ровейки в косата й. — Възможна е черепна травма. Вързали са я здраво за глезените и китките, въжето се е впило в кожата й. Мисля, че тук са й инжектирали отровата. Би трябвало да е умряла час след това. Но ако съдя по дехидратацията, тя е така от шест-седем дни. Това не е нормално, признавам, че нищо не разбирам.

— Тя не е нормална, докторе.

— Лавоазие като Лавоазие — механично каза лекарят. — Видях, господин комисар, но ръстът и теглото й нямат нищо общо. Не знам как организмът й е успял да пребори отровата, глада и студа.

Санитарите поставиха носилката на земята и се опитаха да прехвърлят Ретанкур върху нея.

— Полека — каза Лавоазие. — Не я карайте да диша прекалено силно, това може да я убие. Прекарайте под тялото й ремъци и я издърпайте сантиметър по сантиметър. Пуснете я, приятелю — добави той, поглеждайки Адамсберг.

Адамсберг пусна ръката на Ретанкур и изведе хората си в коридора.

— Преобразуване на енергията — изрецитира Есталер, следейки с поглед бавното преместване на обемистото тяло. — Преобразила е енергията си и я е насочила срещу нашествието на невролептиците.

— Нищо чудно — каза Мордан. — Но никога няма да узнаем как го прави.

— Качете носилката в хеликоптера — нареди Лавоазие. — Така ще спечелим време.

— Къде ще я заведем? — попита Жюстен.

— В Дурдан.

— Керноркян и Воазне, намерете хотел за всички ни — разпореди Адамсберг. — Утре ще огледаме хангара. Не може да няма някакви следи в тази лепкава прах.

— В коридора нямаше — каза Керноркян. — Само от лапите на котарака.

— Защото са дошли от другата страна. Ламар и Жюстен да останат тук да пазят, докато не дойде екип от Дурдан да ги смени.

— Къде е котаракът? — попита Есталер.

— На носилката. Вземете го, сержант.

— В Дурдан има един много добър ресторант — спокойно изрече Фроаси. — „Розата на ветровете“. Греди и свещи, специалитети от морски дарове, страхотна изба, бар и прочее. Но е скъпо, естествено.

Мъжете се обърнаха към дискретната си колежка, поразени както обикновено от способността й да мисли само за ядене, дори когато една от тях агонизираше. Навън бученето на хеликоптера оповестяваше скорошното излитане на Ретанкур. Лекарят мислеше, че тя няма да оцелее, Адамсберг бе прочел това в очите му.

Адамсберг огледа изтощените лица, осветени в бяло от фенерите. Нелепата перспектива за луксозна вечеря в изискан ресторант им изглеждаше колкото недостъпна, толкова и желана, останала в някакъв друг живот, мимолетно убежище, в което кулинарното изкуство бе в състояние да отложи ужаса.

— Добре, Фроаси — каза той. — Да се срещнем в „Розата на ветровете“. Елате, докторе, отиваме с Ретанкур.

— Лавоазие, като Лавоазие, нали го знаете?