Във вечната гора

LVII

Адамсберг прие обаждането от бригадата в Еврьо в осем и двайсет сутринта в малкото мърляво кафене, което конкурираше все още непробудената Бирария на философите. Комисарят пиеше кафе в компанията на Фроаси, която, както обикновено, закусваше за втори път. Сержант Морен, пристигнал, за да поеме дежурството в Кланси, току-що бе открил тялото на колегата си Гримал, пронизано от два куршума в гърдите, като единия бе засегнал сърцето. Адамсберг замръзна, после шумно остави чашката в чинийката.

— А девицата? — попита той.

— Изчезнала е. Изглежда е имала време да се измъкне през прозореца на стаята в дъното. Издирват я.

Гласът на човека трепереше от сподавени ридания. Гримал беше на четирийсет и две години и винаги бе предпочитал да си подрязва живия плет с ножица, отколкото да се заяжда с хората.

— Оръжието му? — попита Адамсберг. — Стрелял ли е?

— Бил е в леглото, господин комисар. Спял е. Оръжието му беше оставено на скрина в спалнята, дори не е успял да го вземе.

— Не е възможно — прошепна Адамсберг. — Бях поискал охраната да е седнала, облечена, будна, оръжието да е заредено.

— На Девалон му беше все тая, господин комисар. Изпращаше ни там след работа. Не можехме да стоим будни.

— Кажете на шефа си, че ще гори в ада.

— Ще гори, господин комисар.

Два часа по-късно, стиснал зъби, Адамсберг влизаше с екипа си в къщата на Франсин. Бяха открили младата жена, обляна в сълзи, с изранени крака, скрита в плевнята на съседите между два наръча слама. Сив силует, полюшващ се като пламък на свещ — само това бе видяла. И ръката на жандарма, който я бе изтеглил от леглото и избутал към задната стая. Вече тичала към пътя, когато прокънтели двата изстрела.

Комисарят постави ръка върху студеното чело на Гримал, коленичил до главата му, за да не стъпи в локвата кръв до тялото. После набра един номер и чу заспал глас в слушалката.

— Ариан, знам, че още няма единайсет, но имам нужда от теб.

— Къде си?

— В Кланси, в Нормандия. Пътят за Биж, номер 4. Побързай. Няма да пипаме нищо, докато не дойдеш.

— Какви са тия? Криминолози? — попита Девалон, кимайки към малката група, която заобикаляше Адамсберг. — И кого викате? — добави той, посочвайки телефона.

— Викам моята патоложка, майоре. И ви съветвам да не възразявате.

— Вървете на майната си, Адамсберг. Става дума за един от хората ми.

— Един от хората ви, когото сте изпратили на смърт.

Адамсберг погледна към двамата жандарми, които ескортираха Девалон, и прочете по лицата им одобрение.

— Пазете тялото на колегата ви — каза им той. — Никой да не се приближава до него, докато не дойде патоложката.

— Не можете да заповядвате на сержантите ми. Парижаните нямат работа тук.

— Аз не съм парижанин. И вие вече нямате сержанти.

Адамсберг излезе, без повече да се интересува от съдбата на Девалон.

Докъде стигнахте?

— Нещата се изясняват — отвърна Данглар. — Убийцата е прескочила северната ограда, прекосила е петдесетте метра затревена площ до вратата на лятната кухня, най-паянтовата.

— Тревата не е висока, няма следи.

— Има само върху каменната ограда. Като я е прескачала, буца пръст е паднала от обувките й.

— После? — попита Адамсберг, след което седна и се облакъти на масата, като почти легна отгоре й.

— Разбила е вратата, преминала е през лятната кухня, после през кухнята и е влязла в спалнята ето през тази врата. И тук няма следи, нито прашинка върху плочите. Гримал е дошъл от спалнята в дъното, нападението е извършено до леглото на Франсин. Застрелян е от упор.

Девалон напусна къщата, но отказа да остави местопрестъплението на Адамсберг. Крачеше вбесен по пътя в очакване да пристигне патоложката, твърдо решен да възложи аутопсията на своя съдебен лекар. Видя колата, която доста рязко спря пред старата дървена порта, после вратата се отвори, отвътре излезе жена и се обърна към него. Разпозна в жената Ариан Лагард и това го довърши. Отстъпи и кимна, без дума да каже.

— От упор — потвърди Ариан, — между три и половина и четири и половина сутринта. Двете тела са били вкопчени едно в друго, когато е стреляно. Той не е имал време да се бори истински. И ми се струва, че много се е уплашил, още е изписано на лицето му. Затова пък — каза тя, като седна до Адамсберг — убийцата е запазила хладнокръвие, успяла е да се подпише.

— Била му е инжекция?

— Да. В лявата ръка. Дупчицата е почти невидима. Ще проверя, но мисля, че както и при Диала и Сламката, става дума за фалшива инжекция, без във вената да се вкарва каквото и да било.

— Фабричната й марка — каза Данглар.

— Някаква идея за ръста й?

— Ще трябва да изчисля траекторията на куршумите. Но на пръв поглед мога да кажа, че не е висока. И оръжието не е от голям калибър. Дискретно и смъртоносно.

Мордан и Ламар излязоха от спалнята.

— Точно така е, господин комисар — каза Мордан. — По време на борбата са се притискали един о друг. Гримал е бил бос и не е оставил никаква следа. Тя — да. Едва видима е, но има лека следа от синя боя.

— Сигурен ли сте, Мордан?

— Не бих я забелязал, ако не я търсех, но е явна, когато очакваш да я видиш. Елате сам да се уверите. Вземете лупата. По тези стари плочи не е лесно да се види каквото и да било.

На допълнителното осветление, осигурено му от Мордан, Адамсберг, с долепено до лупата око, разгледа върху керамичната плоча синята, дълга пет-шест сантиметра следа. Малко по-ярка боя се забелязваше там, където се съединяваха две плочки, а една друга, по-тънка синя следа, можеше да се различи на съседната плочка. Адамсберг мълчаливо се върна в трапезарията. Изглеждаше озадачен. Взе да отваря наред долапи и бюфети, после отиде в кухнята, където намери кутия с боя за обувки и парцал.

— Есталер — каза той, — вземете това. Идете до северната ограда, точно там, откъдето е минала. Изтъркайте хубаво с боя подметките си и се върнете тук.

— Но боята е кафява.

— Няма значение, Есталер. Хайде, действайте.

След пет минути Есталер влизаше през вратата на кухнята.

— Стоп, сержант. Свалете си обувките и ми ги дайте.

Адамсберг огледа подметките на светлината, която проникваше през малкото прозорче, пъхна ръката си в едната обувка, натисна я на плочите и я завъртя. Разгледа плочата с лупата, после извърши същата операция с другата обувка.

— Нищо — каза той. — Мократа трева е измила боята. Останали са следи върху подметката, но недостатъчно, за да се отбележат на плочите. Можете да се обуете, Есталер.

Адамсберг се върна в трапезарията и седна, заобиколен от тримата си колеги и Ариан. Пръстите му галеха мушамата на масата, сякаш опитвайки се да оберат невидимото.

— Не става — каза той. — Прекалено е.

— Прекалено много боя? — попита Ариан. — Това ли искаш да кажеш?

— Да. Прекалено много, направо невъзможно много. И все пак това е нейната боя. Само че не е от нейните обувки.

— Мислите, че се разписва? — попита Мордан намръщено. — Като със спринцовката? Като умишлено оставя боя? За да покаже, че е минала оттук?

— За да ни поведе по следата. За да ни насочи.

— Докато се изгубим — каза патоложката, притворила очи.

— Именно, Ариан. Както са правели морските разбойници, като са палели фалшиви фарове, за да заблудят корабите и да ги разбият в скалите. Това е фалшив фар, който ни води не където трябва.

— Фар, който непрекъснато ни насочва към старата медицинска сестра — каза Ариан.

— Да. И точно това е искала да каже Ретанкур: „Кажи му, че са без значение“. Сините обувки. Те са без значение.

— Как е тя? — попита Ариан.

— Оправя се доста бързо. Достатъчно бързо, за да ни каже, че са без значение.

— Обувките и всичко останало — каза Ариан.

— Да, следите от убождане, скалпелът, синята боя. Хубав паспорт, но фалшив. Истинска измама. От седмици ни разиграват като кукли на конци. И аз, и ние, направо търчахме към светлината, която размахваха под носа ни.

Ариан скръсти ръце и сведе брадичка. Не бе успяла да се гримира, но Адамсберг я намираше за още по-хубава.

— Грешката е моя — каза тя. — Аз казах, че може би е с дисоциирано съзнание.

— Обаче аз реших, че е сестрата.

— Не — настоя Ариан. — Аз се увлякох. Добавих какви ли не второстепенни елементи — и психологически, и психически.

— Защото убиецът отлично познава психологическите и психическите качества на жените. Защото всичко е било подготвено, за да ни въведе в заблуждение, Ариан. И ако убиецът е направил всичко, за да ни насочи към жена, значи, че убиецът е мъж. Мъж, който се с възползвал от бягството на Клер Ланжевен, за да я хвърли на лъвовете. Мъж, който е знаел, че ще реагирам на хипотезата за старата медицинска сестра. Само че не е тя. И точно по тази причина убийствата по нищо не съответстват на психологията на ангела на смъртта. Ти сама го каза, Ариан, вечерта след Монруж. Не е имало втори кратер във вулкана. Това е друг вулкан.

— В такъв случай е много добре извършено — каза патоложката с въздишка. — Раните на Диала и Сламката сочат дребен на ръст нападател. Но, разбира се, винаги е възможно да се имитира. Среден на ръст мъж е могъл спокойно да вкара спринцовката от по-ниска позиция, така че да създаде погрешно впечатление. Стига да разбира от тези неща.

— Спринцовката в хангара вече беше в повече — каза Адамсберг. — Трябваше да се сетя още тогава.

— Мъж — обади се обезсърчено Данглар. — Значи започваме отначало. Съвсем отначало.

— Няма да е необходимо, Данглар.

Адамсберг видя да минава в очите на заместника му бърза и организирана мисъл, после лека тъга. Комисарят му кимна одобрително. Данглар знаеше. Като него.