Във вечната гора

XXXVII

На четвърти април, понеделник, Данглар окачи на стената на Съборната зала карта на окръг Йор. Държеше в ръка списък на двайсет и седем жени, за които се предполагаше, че са девствени, между трийсет и четирийсет годишни, живеещи в радиус от двайсет километра около Менил и Бошан. Адресите им бяха установени и Жюстен ги отбелязваше с червени кабарчета.

— Трябваше да използваш бели кабари — каза Воазне.

— Я стига — сопна се Жюстен. — Откъде да ги взема?

Всички бяха уморени. Цяла седмица бяха ровили из архивите и обикаляли от кюре на кюре. Едно бе сигурно — никоя друга жена, отговаряща на критериите им, не бе намерила смъртта при нещастен случай през последните месеци. Значи третата девица беше жива. Тази увереност потискаше служителите от Бригадата не по-малко от съмнението в насоката, която комисарят бе дал на следствието. Поставяха под въпрос самата й основа — връзката между осквернените гробове и рецептата от De reliquis. Опозицията се бе разслоила на няколко пласта. Най-крайните смятаха, че обраслата с мъх страна на един камък не може да е доказателство за извършено убийство. Че видяна от определен ъгъл, постройката на Адамсберг беше нереална като сън, като химера, в която бяха повярвали по време на един по-особен колоквиум. Други, умерените, приемаха убийствата на Елизабет и Паскалин, признаваха, че би могло да имат нещо общо е осакатяването на котката и кражбата на мощите, но отказваха да ги свържат със средновековната рецепта. И дори малкото привърженици на теорията, включваща De reliquis, оспорваха тълкуването на текста. В него не се говореше за котки и мъжкият принцип спокойно би могъл да бъде например семенна течност от бик. Нищо не сочеше обратното, както и нищо не казваше изрично, че са необходими три девици, за да се забърка отварата. Може би две стигаха и те работеха залудо. Нищо не подсказваше също, че третата девица ще бъде убита от три до шест месеца преди новото вино. Версията на комисаря изглеждаше крайно невероятна и направо изсмукана от пръстите.

Постепенно, от ден на ден, в Бригадата се надигаше тих и неизказан бунт, към който, с течение на времето и с натрупаната умора, се присъединяваха все повече участници. Припомняха си грубото изгонване на Ноел, от когото нямаше новини. Изгонване, което изглеждаше неразбираемо, толкова неприятно се държеше Адамсберг с Новия, като гледаше да го избягва, доколкото бе възможно. Разправяха под сурдинка, че комисарят още не може да преглътне квебекската драма, нито скъсването си с Камий, нито смъртта на баща си, нито раждането на сина си и това го включваше в категорията на остаряващите. Сетиха се за камъчетата, поставени върху бюрата им, и един от полицаите изказа предположението, че Адамсберг е затънал в блатото на мистицизма и е увлякъл със себе си и следствието, и хората си.

Недоволството нямаше да задмине стадия на обикновеното мърморене, ако Адамсберг се държеше както обикновено. Но след колоквиума за Трите Девици комисарят бе станал недостъпен, издаваше сухи и мрачни нареждания и не стъпваше в Съборната. Все едно че сърцето му се бе вледенило. Бунтът възобнови битката между позитивистите и хвърчащите из облаците, като войските на последните все повече оредяваха, разгромени от високомерната студенина на Адамсберг.

Само преди два дни бе избухнала люта разправия, която още повече бе разширила бездната между антагонистите — спореха дали трябва, или не трябва да се откажат от тъпите мощи — и от цялата тази история с кости и отвари. Меркаде, Керноркян, Морел, Ламар, Гардон и, разбира се, Есталер затягаха редиците около комисаря, който не даваше вид, че се интересува от брожението в Бригадата. Данглар категорично ги подкрепяше, макар да бе от първите, усъмнили се в мнението на Адамсберг. Но изправен пред метежниците, той по-скоро би се оставил да го нарежат на парчета, отколкото да признае, че са прави, и пламенно защитаваше тезата на De reliquis, в която не вярваше. Веранк не вземаше позиция, задоволяваше се да си върши работата, като се опитваше да не привлича вниманието. В деня след колоквиума за Трите Девици между него и комисаря бе избухнала открита война и той не разбираше защо.

Странно, но Ретанкур, една от най-твърдите сред позитивистите в Бригадата, се отнасяше с безразличие към кавгата, така както претръпналият надзирател си върши работата през шумното междучасие. Съсредоточена, по-мълчалива от обикновено, Ретанкур изглеждаше погълната от проблем, известен само на нея. Дори не се бе появила в Бригадата днес. Заинтригуван от тази загадка, Данглар разпита Есталер, смятан за най-добрия специалист по многофункционалната богиня.

— Тя е преобразувала цялата си енергия — постави диагнозата си Есталер. — За нас не е оставила и трошица, само за котката.

— В какво я е преобразувала според вас?

— Не е в нещо административно, нито семейно, нито физическо. Нито техническо — изброи Есталер, опитвайки се да отметне излишното. — Мисля, че в нещо, как да кажа…

Есталер посочи челото си.

— Интелектуално — подсказа Данглар.

— Да — рече Есталер. — Тя размишлява. Нещо е привлякло вниманието й.

Всъщност Адамсберг прекрасно долавяше климата, който по негова вина се бе възцарил в Бригадата, и се опитваше да го контролира. Но историята с Веранк силно го бе разтърсила и той не успяваше да възстанови равновесието си. Подслушването не бе допринесло ни най-малко за установяването на истината относно войната между двете долини, нито относно смъртта на Фернан и Дебелия Жорж. Веранк се обаждаше само на някои свои роднини и приятелки, пред които не коментираше живота в Бригадата. Затова пък на два пъти Адамсберг бе проследил на живо съчетаването Веранк-Камий и се бе почувствал смазан от тежестта на двете тела, наранен от неблагоприличието на действителността, на чуждата действителност. И съжаляваше за това. Връзката на Веранк и Камий съвсем не му позволяваше да им влезе под кожата и да овладее положението. Напротив, тя го отхвърляше далеч встрани. В тази спалня той не съществуваше, онова пространство не бе негово. Бе влязъл в него пиратски и се налагаше да го напусне. Разочарованието, че едно недостъпно място принадлежи само на Камий и няма нищо общо с него, започваше постепенно да измества гнева му. Не му оставаше друго, освен да се върне на своя земя, да се върне с подбити крака и мръсни ръце — и изпълнен със спомени, които трябваше да изтласка. Бе вървял достатъчно, заслушан в птичата песен, за да знае, че е време да спре да обсажда стените на въображаема цел.

Поразведрен и сякаш започнал да се възстановява от дълга треска, той прекоси Съборната зала и се загледа в картата, която Жюстен попълваше в момента. При влизането му Веранк незабавно зае отбранителна поза.

— Двайсет и девет — каза Адамсберг, преброявайки червените кабарчета.

— Така няма да успеем — рече Данглар. — Трябва да въведем още един параметър, за да стесним кръга.

— Начина на живот — предложи Морел. — Тези, които живеят с родител, брат, леля са по-недостъпни за един убиец.

— Не е така — възрази Данглар, — Елизабет е била убита по пътя към работата си.

— Парчетата от кръста? Открихте ли нещо? — попита Адамсберг с нисък и дрезгав глас, сякаш бе кашлял в продължение на седмица.

— Нито едно в цяла Горна Нормандия — отвърна Меркаде. — И нито една кражба на парче през целия разглеждан период. За последен път са били откраднати част от мощите на свети Димитър Солунски преди петдесет и четири години.

— Ами ангелът на смъртта? Някакви следи от нея?

— Съществува една възможност — каза Гардон. — Но имаме само три свидетелства. Една медицинска сестра, която се грижи за болните по къщите им, се е настанила във Векини преди шест години. Това е на тринайсет километра от Менил, на североизток. Описанието е много неясно. Жена на шейсет-седемдесет години, дребна, спокойна, доста бъбрива. Може да е тя, може и да не е. Спомнят си за нея в Менил, Векини и Мелер. Работила е там около година.

— Значи достатъчно дълго, за да се сдобие с необходимата й информация. Знае ли се защо си е заминала?

— Не.

— Да зарежем това — каза Жюстен, който по време на бунта бе преминал в лагера на позитивистите.

— Кое да зарежем, лейтенант? — попита Адамсберг разсеяно.

— Всичко. Книгата, котката, третата девица, костите, всички тези глупости.

— Вече нямам нужда от хора за това разследване — каза Адамсберг и седна в средата на залата, в центъра на всички погледи. — Всички данни са събрани, не можем да направим повече нито чрез ровене в архивите, нито чрез обикаляне из селата.

— А как? — попита Гардон, все още изпълнен с надежда.

— Чрез мислене — подхвърли Есталер, като неблагоразумие се включи в битката.

— Ти ли, Есталер, ще мислиш? — попита Мордан.

— Който иска да не се занимава с това разследване, може да се смята за освободен — продължи Адамсберг със същия безразличен тон. — Още повече че трябват хора за смъртта на улица Мироменил и за боя на Алезия. И за масовото отравяне в старческия дом в Отьой. Закъснели сме с тези случаи.

— Мисля, че Жюстен е прав — каза Мордан с отмерен тон. — Мисля, че сме по грешна следа, господин комисар. Всъщност разполагаме само с една котка, осакатена от хлапета.

— С пенисната кост на една котка — възрази Керноркян.

— Аз лично не вярвам в третата девица — каза Мордан.

— Аз не вярвам и в първата — додаде Жюстен унило.

— О, мамка му — изруга Ламар. — Елизабет все пак е мъртва.

— Имам предвид Дева Мария.

— Аз тръгвам — каза Адамсберг, обличайки сакото си. — Обаче третата девица съществува някъде, пие си кафенцето някъде и аз няма да я оставя да умре.

— Какво кафенце? — попита Есталер, докато Адамсберг излизаше от Съборната зала.

— Никакво — обясни Мордан. — Иска да каже, че си живее живота.