Във вечната гора

L

Стиснал юмруци, Адамсберг стоеше прав до леглото на Ретанкур и все още не я виждаше да диша. Не забелязваше никаква промяна, въпреки че лекарите я бяха инжектирали, почистили, изпомпали, а сестрите измили, подстригали и опощили гъмжащите й от бълхи коси. Кучетата, естествено. Според екрана над леглото Ретанкур все пак показваше някакви слаби признаци на живот, но Адамсберг предпочиташе да не гледа в него от страх да не види как зелената линия внезапно става равна.

Лекарят дръпна Адамсберг за ръката и го отдалечи от леглото.

— Вървете при другите, идете да хапнете, мислете за нещо друго. Тук не можете вече нищо да направите, господин комисар. Тя трябва да си почива.

— Тя не си почива, докторе. Тя умира.

Лекарят отклони погледа си.

— Няма голяма надежда — призна той. — Наркотикът, новаксон в голяма доза, е парализирал целия организъм. Нервната система е вън от строя, сърцето устоява неизвестно как. Направо не разбирам защо още е жива. Но дори да я спасим, господин комисар, не съм сигурен, че ще възстанови умствените си способности. Кръвта почти не оросява мозъка. Съдба, какво да се прави.

— Преди седмица — каза Адамсберг, който с мъка разтваряше челюстите си — спасих един човек, чиято съдба беше да умре. Няма съдба. Щом е издържала досега, ще издържи докрай. Ще видите, докторе, този случай ще влезе в учебниците.

— Идете при другите. Тя може да изкара още дни в това състояние. Ако има нещо ново, ще ви се обадя.

— Не може ли всичко да се извади, почисти и сложи отново?

— Не, не може.

— Извинете, докторе — каза Адамсберг, върна се при леглото и прокара пръсти през късите коси на Ретанкур.

— Пак ще дойда, Виолет — обеща той.

Така Ретанкур казваше на котарака винаги когато си тръгваше, за да не се безпокои, докато я няма.

Бурното и глупаво веселие, което цареше в ресторанта, напомняше повече за компания, празнуваща нечий рожден ден, отколкото за група потънали в скръб полицаи. Адамсберг ги погледа от вратата на салона — на светлината на свещите всички изглеждаха измамно красиви. Бяха опрели лакти на бялата покривка, отпиваха от чашите си и си разменяха шеги. Чудесно, толкова по-добре, на това се бе надявал, на тази отсрочка, от която те се възползваха без задръжки със съзнанието, че ще бъде кратка. Боеше се идването му да не наруши крехката радост, през която тревогата прозираше като през стъкло. Насили се да се усмихне и се приближи до масата.

— По-добре е — каза, докато сядаше. — Ще ми дадете ли една чиния?

Дори на него, чиято мисъл оставаше вкопчена в тялото на Ретанкур, вечерята, виното и смеховете му се отразиха сравнително добре. Адамсберг никак не умееше да участва в колективно хранене, още по-малко в празнуване, изобщо не го биваше в размяната на реплики и шеги. Също като козел, загледан в преминаващия с голяма скорост влак в долината, той присъстваше като чужд и сговорчив слушател на несвързаните разговори на колегите си. В такива моменти Фроаси даваше най-доброто от себе си, може би подпомагана от обилната храна, като най-изненадващо проявяваше остроумие — способност, в която никой в Бригадата не би я заподозрял. Адамсберг се оставяше на течението и почти не откъсваше поглед от мобилния си телефон. Който иззвъня в двайсет и три и четирийсет.

— Отива си — обяви доктор Лавоазие. — Ще направим пълно кръвопреливане, това ни е последната надежда. Само че тя е от група А отрицателна, а резервите ни се изчерпиха вчера за един пострадал от автомобилна катастрофа.

— Донори нямате ли, докторе?

— Само един, а трябват трима. Другите двама са във ваканция. Великденски празници са, господин комисар, половината град се е изнесъл нанякъде. Много съжалявам. Докато намерим донори от други центрове, ще бъде твърде късно.

При вида на разстроеното лице на Адамсберг на масата бе настъпила дълбока тишина. Комисарят напусна салона тичешком, незабавно последван от Есталер. Младежът се върна след секунди и се тръшна на стола.

— Спешно преливане на кръв — каза той. — Група А отрицателна, обаче нямат донори.

Адамсберг се втурна запотен в бялата зала, където взимаха кръв от единствения в Дордон донор с А отрицателна. Струваше му се, че дните на Ретанкур са окончателно свършили.

— Група 0 — каза той на лекаря, сваляйки сакото си.

— Чудесно, вие сте следващият.

— Пил съм две чаши вино.

— Няма значение, в нейното състояние…

Четвърт час по-късно с изтръпнала от турникета ръка Адамсберг усещаше как кръвта му се стича към тялото на Ретанкур. Легнал по гръб до нея, той се взираше в лицето й и се опитваше да долови знак, че се завръща към живота. Нека да. Направете, така че. Но колкото и да се съсредоточаваше и да се молеше на третата девица, нямаше да даде повече кръв, от който и да е друг. А лекарят беше казал трима. Трима донори. Като трите девици. Трима. Трима.

Започваше да му се вие свят, напоследък почти не ядеше. Приемаше световъртежа без неудоволствие, усещайки, че губи нишката на мисълта си. Насилваше се да гледа в лицето на Ретанкур, при което забеляза, че корените на косите й бяха по-руси от кичурите на тила й. Никога преди не си бе давал сметка, че Ретанкур боядисва косите си в по-тъмно русо от естествения им цвят. Намери това за странно. Явно зле познаваше Ретанкур.

— Добре ли сте? — попита лекарят. — Не ви ли се вие свят?

Адамсберг завъртя отрицателно глава и се върна към шемета на мислите си. Светлорусо и венецианско русо в косите на Ретанкур, в живото на девицата. Значи лейтенантът, мъчително изчисли той, се беше боядисала през декември или през януари, след като светлите коси бяха пораснали два-три сантиметра. Що за идея насред зима и защо не бе забелязал нищо. Бе загубил баща си, но това нямаше нищо общо. Стори му се, че устните на Ретанкур помръднаха, но не виждаше много добре, може би лейтенантът искаше да му каже нещо, да му разправи за това живо, което растеше на главата й, което й излизаше от черепа като рогата на козирога. Господи, живото. Чу някъде далеч гласа на лекаря.

— Стоп — казваше гласът на доктор Лавоазие или бог знае на кого. — Не можем да му вземем повече, ако не искаме да имаме двама мъртъвци вместо един.

Във фоайето на болницата един мъж разпитваше жената на рецепцията.

— Виолет Ретанкур? Къде е настанена?

— Не можете да я видите.

— От група 0 съм, универсален дарител.

— В реанимацията е — каза жената и веднага стана. — Ще ви заведа.

Адамсберг си говореше сам, докато му сваляха турникета. Вдигнаха го, дадоха му да пие подсладена вода, направиха му инжекция в другата ръка. Вратата на стаята се отвори, един едрогабаритен тип, облечен в кожа, влезе почти тичешком.

— Лейтенант Ноел — каза едрогабаритният. — Група 0.