Във вечната гора

XII

В кафенето на Емилио, Ретанкур се отпусна с цялата си тежест на един пластмасов стол.

— Не искам да ви обидя — рече Емилио, като се приближи до нея, — но ако клиентите виждат тук ченгета прекалено често, ще трябва да затворя заведението.

— Намери ми някое камъче, Емилио, и ще те оставя на мира. И донеси три бири.

— Само две — намеси се Есталер. — Аз не мога да пия — извини се той, като погледна последователно Ретанкур и Новия. — Не знам защо, но като пия, ми са завърта главата.

— Но, Есталер, на всички им се завърта — каза Ретанкур, която не спираше да се учудва на непокътнатото простодушие на този двайсет и седем годишен младеж.

— Така ли? — каза Есталер. — Значи е нормално?

— Не само е нормално, ами е и целта.

Есталер смръщи вежди — за нищо на света не искаше Ретанкур да си помисли, че я укорява в нещо. Щом Ретанкур си поръчваше бира в работно време, значи това не само е разрешено, но е и препоръчително.

— Не сме на работа — усмихна се Ретанкур. — Просто търсим едно камъче. Това няма нищо общо с работата.

— Сърдиш му се — отбеляза младежът.

Ретанкур изчака Емилио да донесе бирите, после вдигна чашата си към Новия.

— Добре дошъл. Все не ти запомням името.

— Веранк дьо Билк, Луи — каза Есталер, доволен, че толкова бързо е запомнил цялото име.

— Ще те наричам Веранк — предложи Ретанкур.

— Дьо Билк — допълни Новия.

— Толкова ли държиш на частицата?

— Държа на виното. Това е име на сорт.

Веранк доближи чашата си до чашата на Ретанкур, без да се чука. Вече много бе чувал за необикновените способности на лейтенант Виолет Ретанкур, но за момента виждаше само една много висока и дебела руса жена, доста груба, доста весела и с нищо неоправдаваща уважението, дори обожанието, което изпитваха към нея в Бригадата.

— Сърдиш му се — повтори Есталер глухо.

Ретанкур сви рамене.

— Нямам нищо против това да изпия една бира в Клинянкур. Щом така иска.

— Сърдиш му се.

— И така да е, какво от това?

Есталер мрачно наведе глава. Противоречията и дори поведенческата несъвместимост, които понякога водеха до сблъсъци между комисаря и подчинения му лейтенант, пораждаха в душата му мъчително раздвоение. Благоговението, което хранеше към Адамсберг и Ретанкур, двата компаса на съществуването му, беше безкомпромисно. Не би се отказал от нито един от двамата. Организмът на младия човек функционираше с емоционална енергия и изключваше енергията на разума, сметката или интелектуалния интерес. В качеството си на специализирана машина, понасяща само чисто гориво, Есталер представляваше рядка и крехка система. Ретанкур знаеше това, но не проявяваше нито деликатността, нито желанието да се приспособи към него.

— Той има нещо предвид — настоя младежът.

— Случаят е за Отдела за борба с наркотиците, Есталер — каза Ретанкур, скръствайки ръце.

— Той казва, че не е.

— Няма да намерим камъче.

— Той казва, че ще намерим.

Когато говореше за комисаря, Есталер обикновено казваше „Той“. „Той“, Жан-Батист Адамсберг, живият бог на Бригадата.

— Направи както намериш за добре. Търси му камъчето до края на света, но не искай от мен да следвам примера ти, като пълзя под масите.

За изненада на Ретанкур в очите на сержанта проблесна неочакван бунт.

— Ще му търся камъчето — каза младежът и несръчно се надигна от стола. — Знам, че цялата Бригада ме взима за балък, ти също. Но не и той. Той гледа и вижда. Той знае и търси.

Есталер млъкна и си пое дъх.

— Търси камъче — каза Ретанкур.

— Защото в камъчетата има разни неща, има цветове, има рисунки, има малки истории. Ти не ги виждаш, Виолет, ти нищо не виждаш.

— Например? — попита Ретанкур и стисна чашата си.

— Търси, лейтенант.

Есталер напусна масата с юношеска рязкост и отиде при Емилио, който се бе оттеглил в кухнята.

Ретанкур завъртя бирата в чашата си и погледна Новия.

— Като стъклен памук е — каза тя. — Понякога много боцка. Трябва да ти е ясно, че обожава Адамсберг. Как мина разговора ти с него? Прилично?

— Не бих казал.

— Поговори ли ти несвързано?

— Може да се каже.

— Не го прави нарочно. Доста му се насъбра преди известно време, в Квебек. Какво мислиш за него?

Веранк се усмихна накриво и Ретанкур кимна с разбиране. Тя намираше Новия за чаровен и често разглеждаше лицето и тялото му, като проникваше през дрехите му, разменяйки ролите, като мъж, който открито оглежда минаващо хубаво момиче. На трийсет и пет години Ретанкур се държеше като стар ерген на представление. Без всякакъв риск, тъй като, за да избегне разочарованията, бе застопорила сантименталното си пространство. Още като младо момиче Ретанкур беше масивна като църковна колона, поради което бе решила, че пораженството ще я предпази от напразните надежди. За разлика от лейтенант Фроаси, която си въобразяваше, че любовта я очаква зад ъгъла, и която, заради това си схващане, бе натрупала впечатляваща купчина разнообразни неудачи.

— Адамсберг е израснал в долината на Гав — каза Веранк.

— Като говориш така, приличаш на него.

— Възможно е. Аз съм от съседната долина.

— Аха — каза Ретанкур. — Казват, че за една ливада двама гасконци са много.

Есталер мина покрай тях, без да ги погледне, и излезе от кафенето, като тресна вратата.

— Тръгна си — отбеляза Ретанкур.

— Смяташ, че ще отиде в Бригадата без нас?

— Явно.

— Обича ли те?

— Обича ме така, сякаш съм мъж, сякаш съм това, което иска да стане, но никога няма да стане. Танк, картечница, изтребител. Тук при нас е най-добре да се грижиш за себе си и да стоиш настрана от останалите. Вече си ги видял, вече си ни видял. Адамсберг и непостижимото му блуждаене. Данглар и необятната му ерудиция, който търчи подир комисаря, за да попречи на кораба да се блъсне в скалите. Сиракът Ноел, на границата на задръстената бруталност. Ламар, толкова непохватен, че го е срам да ви гледа в очите. Керноркян, който се бои от тъмно и от микроби. Воазне, тежкотоварен камион, който се завръща при своята зоология, щом си обърнете гърба. Съвестният Жюстен, педантичен до посиняване. Адамсберг все още не може да запомни кой е Воазне и кой Жюстен, непрекъснато им бърка имената, а те не се сърдят, Фроаси, отдадена на храната и на любовните си мъки. Есталер всеотдайният, с когото току-що се запозна. Меркаде, геният на цифрите, който все се бори със съня. Мордан, който си пада по трагичното и притежава четиристотин тома с приказки и легенди. Аз, дебелата поливалентна крава на полка, според Ноел. За какво си дошъл при нас, за бога?

— Това е част от един проект — каза Веранк неопределено. — Не си ли обичаш колегите?

— Напротив.

Ретанкур се усмихна, после погледна Веранк.

— Какви ги говориш?

— Защо говориш в рими?

— По навик — отвърна Веранк и също се усмихна.

— Какво е станало с косата ти?

— Автомобилна катастрофа.

— Аха — каза Ретанкур. — И ти лъжеш.

Вратата на кафенето се отвори и Есталер, кацнал на тънките си крака, с две крачки стигна до тях. Отмести празните чаши, бръкна в джоба си и извади три сиви камъчета, които постави в центъра на масата.

— Той каза „бяло“ и „едно“ — забеляза Ретанкур.

— Обаче са три и са сиви.

Ретанкур взе камъчетата и ги завъртя в шепата си.

— Върни ми ги, Виолет. Ти си способна да не му ги дадеш.

— Не прекалявай, Есталер.

— Защо?

— Защото, ако аз не съществувах, Адамсберг нямаше да го има. Аз го измъкнах от ноктите на канадските ченгета. Не знаеш и никога няма да узнаеш какво направих, за да го измъкна. Така че, сержант, когато изразиш своето обожание към него по подобен начин, ще имаш право да ми се зъбиш. Но не и преди това.

Ретанкур постави камъчетата в протегнатата ръка на Есталер с доста груб жест. Веранк видя, че устните на младежа потрепериха и предупредително погледна Ретанкур.

— Толкова по въпроса — каза тя и докосна рамото на Есталер.

— Извинявай — прошепна Есталер. — Исках ги тези камъчета.

— Сигурен ли си, че са те?

— Да.

— Вече тринайсет дни Емилио е помитал всяка вечер и всяка сутрин са вдигали боклука.

— Онази вечер е било много късно. Емилио набързо е помел чакъла и го е изтикал с метлата на улицата. Търсих там, където би трябвало да бъдат, тоест близо до стената, до стъпалото, където никой никога не стъпва.

— Прибираме се — каза Ретанкур и облече сакото си. — Имаме ден и половина, преди „Наркотиците“ да ни отнемат случая.