Във вечната гора

XXXVIII

Франсин ненавиждаше старите неща от миналото, които й се струваха винаги мръсни и никога правилни. Чувстваше се спокойна само в стерилно чистия свят на аптеката, която поддържаше, чистеше, подреждаше. Не обичаше да се прибира в старата бащина къща, която беше винаги мръсна и никога правилна. Докато беше жив, Оноре Бидо държеше на нея, но сега, какво значение имаше? От две години насам Франсин кроеше планове за преместване — възнамеряваше да напусне стария селски дом и да се пренесе в нов апартамент в града. Смяташе да остави всичко — каните, изкривените тенджери, високите долапи, всичко.

Двайсет часа и трийсет минути. Най-хубавото време. Беше измила чиниите, после здраво завърза плика с боклук и го остави пред прага на къщата. Боклукът привлича рояци от насекоми, по-добре да не стои вътре през нощта. Огледа кухнята с безпокойство, все се страхуваше да не забележи някоя мишка, някое насекомо, пълзящо или летящо, паяк, ларва, сънливец — къщата гъмжеше от подобни мръсотии, които влизаха и излизаха без предупреждение и от които нямаше никакъв начин да се отърве, тъй като наоколо имаше поле, отгоре таван, отдолу мазе. Единственият бункер, който почти успяваше да предпази от набези, бе спалнята й. Месеци й трябваха, за да запуши камината, да замаже пукнатините в стената, да маджуниса прозореца, след което постави леглото си върху тухли. За да не влезе нещо в стаята през нощта, предпочиташе да не проветрява. Но нищо не можеше да направи срещу дървесиноядите, които нощем прояждаха старите греди. Всяка вечер Франсин оглеждаше дупчиците над главата си и със страх очакваше да се покаже глава на дървесинояд. Нямаше представа на какво приличаха тези бръмбари — на червеи? На стоножки? На ухолазки? И всяка сутрин отвратено изтупваше дървесния прах, паднал върху завивката й.

Наля си топло кафе в голяма чаша и добави една бучка захар и две капачки ром. Най-хубавото време. После отнесе чашата в спалнята си заедно с малката бутилка ром и изгледа два филма последователно. Колекцията й от осемстотин и дванайсет филма, надписани и разпределени по жанрове и теми, бе подредена в другата спалня, на баща й, и влагата рано или късно щеше да ги съсипе. Реши да напусне къщата в деня, когато, пет месеца след смъртта на баща й, един специалист по покривни конструкции я огледа и откри в мертеците седем дупки, пробити от бръмбара сечко. Седем. Огромни дупки, невъобразими, големи колкото кутре. Ако се заслушаш, можеш да ги чуеш как дълбаят, пошегува се специалистът.

Трябва да се напръска, постанови той тогава. Но като видя диаметъра на дупките, пробити от бръмбарите, Франсин взе решение. Ще се махне оттам. Понякога с погнуса се питаше на какво ли прилича главата на сечкото. На голям червей? Нещо като торен бръмбар с дрелка?

В един часа през нощта Франсин огледа дупките, направени от дървесиноядите, провери дали не са се разширили прекалено и загаси лампата с надеждата да не чуе сумтенето на таралежа отвън. Не обичаше този шум, приличаше й на човешко дишане в нощта. Обърна се по корем, покри главата си със завивката, като остави открити само ноздрите си. На трийсет и пет години си, а се държиш като дете, Франсин, й бе казал свещеникът. И какво от това? След два месеца вече няма да вижда нито къщата, нито кюрето на Отон. Дори през лятото нямаше да идва тук. През лятото ставаше още по-лошо, с онези едри нощни пеперуди, които влизаха — но откъде, боже мили? — и блъскаха противните си тела в абажурите, да не говорим за стършелите, мухите, осите, гризачите и кърлежите. Разправяха, че ларвите на кърлежите си издълбават малки отвори в кожата и снасят в тях яйцата си.

За да заспи, Франсин взе да брои колко дни й остават до заминаването на първи юни. Сто пъти й бяха казвали, че сключва лоша сделка, като заменя голямата си къща от осемнайсети век срещу двустаен апартамент с балкон в Еврьо. Но за Франсин това бе най-хубавата сделка в живота й. След два месеца щеше да е на сигурно място, в чист бял апартамент, с осемстотин и дванайсетте си филма, на шейсет метра от аптеката. Ще седи върху ново, облечено в синьо кресло, върху нов линолеум, пред телевизора, с кафе с ром в ръка, без никакви дървесинояди наоколо, които да й изкарват акъла. Само още два месеца. Ще има високо легло, отделено от стената, с лакирани стъпала към него. Ще си купи чаршафи в пастелни цветове, които ще са винаги чисти и никакви мухи няма да цвъкат отгоре им. Може и да се държи като дете, но ще се чувства добре, най-после. Франсин се сви под завивката и запуши уши с пръсти. Не искаше да чува таралежа.