Във вечната гора

XLIX

Веранк не беше дошъл в Париж, за да се занимава с проблемите на Бригадата. Но в девет и половина вечерта, след като отдавна бе погълнал болничната вечеря, той все още не успяваше да се съсредоточи във филма. Раздразнен, лейтенантът взе дистанционното и изключи телевизора. Повдигна крака си и седна на ръба на леглото, после взе патерицата и бавно се отправи към телефона, монтиран на стената в коридора.

— Майор Данглар? Веранк дьо Билк. Нещо ново?

— Намерихме я, на трийсет и осем километра от Париж. Котаракът ни заведе.

— Не разбирам.

— Ами котаракът си искаше Ретанкур.

— Много хубаво — каза Веранк, усещайки, че майорът е съвсем изнервен.

— Тя е между живота и смъртта, ние сме на пътя за Дурдан. В пара летална летаргия.

— Опитайте се да бъдете по-ясен, майоре. Трябва да знам.

Защо пък? — запита се Данглар.

Веранк изслуша изложението на майора, което беше много по-неорганизирано от обикновено, после затвори телефона. Постави ръка върху раната на бедрото си, за да види дали го боли, и си представи Адамсберг наведен над Ретанкур в отчаян опит да изтегли устойчивия си лейтенант към живота.

— Още ли не спим? Не сме много разумни — каза сестрата, като го хвана за ръката и го поведе към стаята.