Джоана ЛиндзиБриджит

ПЪРВА ГЛАВА

Франция, 972 г. сл. Хр.


Бриджит дьо Луру въздъхна и сведе очи към угоената гъска, която лежеше на кухненската маса. Намръщи се, ала усърдно се зае да скубе перата, както наскоро я бяха научили. Работата бе съвсем нова за седемнадесетгодишната девойка, но бе едно от многото задължения, към които напоследък бе принудена да привиква. Тя с досада отметна златисторусия кичур, паднал на челото й.

Кръвта от закланата гъска бе опръскала престилката й, както и краищата на кафявата й вълнена туника. Всичките й дрехи бяха заприличали на парцали от мръсната слугинска работа. Ала тя сама си бе избрала тази съдба.

На отсрещната страна на масата седеше Едора, чиято работа вършеше Бриджит. Кафявите очи на слугинята следяха съчувствено младата й господарка, която в този миг вдигна поглед и примирено се усмихна.

— Каква несправедливост! — възкликна Едора и очите й гневно светнаха. — Аз, която съм слугувала в къщата на баща ви през целия си живот, сега трябва да стоя със скръстени ръце, докато вие вършите черната работа.

Бриджит сведе очи, за да прикрие напиращите сълзи.

— По-добре това, отколкото да се съглася с кроежите на Дрюода — промълви тя.

— Нейната жестокост няма равна!

— Склонна съм да се съглася с теб — меко отвърна девойката. — Страхувам се, че лелята на брат ми никак не ме харесва.

— Кучка! — ядно просъска слугинята.

Алтия, майката на Едора, прекоси кухнята, като размахваше голяма лъжица.

— Ти си прекалено снизходителна, Едора. Дрюода ни заповяда да я наричаме „мадам“, а всъщност е една мързелива крава. От ден на ден става все по-дебела, а виж ме мен — непрекъснато отслабвам, откакто тази жена се появи тук. Каза, че щяла да ми счупи ръцете, ако опитвам гозбите, докато готвя. Та къде се е чуло и видяло готвачка да не опитва гозбите си? Нали трябва да знам какво е яденето на вкус, а тя ми забранява да го опитвам. Какво да правя?

Едора се подсмихна.

— Сложи това-онова в яденето й и се моли да не разбере. Ето какво трябва да направиш.

— За Бога, не го прави! — заливаше се от смях Бриджит. — Ще те набие, Алтия, а може и да те изгони. Нищо чудно дори да те убие в гнева си.

— Знам. Права сте, госпожице — закиска се Алтия и едрото й тяло се разтресе. — Ала мисълта за това ми доставя неимоверно удоволствие, сякаш опитвам вкусен сладкиш.

Едора отново доби сериозен вид.

— Животът стана непоносим, откакто Дрюода започна да се разпорежда тук. Не съм виждала по-жестока господарка, а страхливият й съпруг не прави нищо, за да я обуздае. Мадмоазел Бриджит не заслужава да се отнасят към нея, сякаш е най-долна слугиня в имението. — Едора се изчерви от надигащия се в гърдите й гняв. — Мадмоазел Бриджит е наследницата на това имение и завареният й брат трябваше да се погрижи за бъдещето й, след като баща им почина. А сега, след като и той…

Едора млъкна и смутено сведе глава, но Бриджит се усмихна.

— Няма нищо, Едора. Куинтин е мъртъв и аз трябва да свикна с тази мисъл.

— Исках само да кажа, че той трябваше да го уреди със своя сеньор1. Нима е справедливо да се подчинявате на толкова проклета жена, каквато е Дрюода. Тя и нейният съпруг дойдоха тук да просят милостиня от Куинтин веднага след като баронът почина. Още тогава трябваше да ги отпрати. Сега вече е късно. Те, изглежда, смятат, че това имение е тяхно. Вашият заварен брат беше великодушен човек, но в този случай…

Острият поглед на Бриджит я накара да замълчи. Сините й очи гневно светнаха.

— Ти обвиняваш Куинтин несправедливо, Едора. Моят заварен брат никога не е предполагал, че Дрюода ще ме държи далеч от граф Арнулф. Но графът е нашият сеньор и сега по право е мой настойник, без значение какво твърди Дрюода. Той ще се погрижи за наследството ми. Трябва само по някакъв начин да се добера до него.

— И как ще стане това, след като Дрюода не ви позволява да напуснете имението? — разгорещено попита Едора.

— Ще намеря начин. — Гласът на Бриджит не прозвуча особено убедително.

— Друго би било, ако имахте роднини… — тъжно поклати глава Алтия и въздъхна.

— Нямам никакви роднини. И ти го знаеш, Алтия, след като служиш в този дом, откакто баща ми е господар на Луру. Семейството не е било голямо и последните мъже от рода са загинали по време на кралския поход за отвоюването на Лотарингия. От страна на майка ми също нямам никакви близки, тя самата е била под опеката на граф Арнулф, когато се е омъжила за барона.

— Мадмоазел, Дрюода ви принуждава да се трепете по цял ден с черна работа, сякаш сте обикновена слугиня. Нищо чудно скоро да започне и да ви бие — изрече Едора. — Ако знаете как да се доберете до двора на граф Арнулф, трябва да го сторите час по-скоро. Не можете ли да проводите таен пратеник?

— Кого да проводя, Едора? — въздъхна Бриджит. — Слугите с радост ще изпълнят молбата ми, но и те нямат разрешение да напускат имението.

— Леандър ще ви помогне. Или пък някой от васалите ни — настоя слугинята.

— Дрюода не разрешава на Леандър да напуска имението — отвърна девойката. — Тя дори не му позволи да отиде до абатството в Бурж, за да купи вино. Освен това, успяла е да убеди васалите на брат ми, нейният съпруг Уолфрид да стане управител на имението, след като ме омъжи, и още, че ще ми намери съпруг, който ще им бъде добър господар, ако изпълняват нейните заповеди, а не моите.

— Замъкът на граф Арнулф от Бери е на повече от един ден езда оттук. Как бих могла да стигна дотам?

— Но…

— Замълчи, Едора! — смъмри дъщеря си Алтия. — Приказките ти разстройват нашата господарка. Да не би да искаш да пътува сам самичка из кралството? Да стане лесна жертва на крадци и разбойници?

Бриджит потрепери и въпреки силния огън в огнището, студени капки пот оросиха гладкото й чело. Втренчи се в до половина оскубаната гъска и се замисли над нерадостната си съдба.

Едора хвърли съчувствен поглед към нещастната дъщеря на барона.

— Защо не излезете навън да нахраните Улф, госпожице? Аз ще довърша гъската вместо вас.

— Не. Ако дойде Хилдегард и види, че не съм тук и не работя, веднага ще се завтече при Дрюода. Когато Мейвис се опълчи срещу заповедта на Дрюода да върша слугинската работа, Дрюода нареди да я набият и я изгони. Бях безсилна да помогна на моята стара приятелка. Стражите изпълняват заповедите на Дрюода, а не моите. След това разбрах, че Мейвис е загинала по пътя, нападната от крадци! Да загубя Мейвис, бе все едно да загубя майка си втори път. — Гласът на Бриджит затрепери и сълзи опариха очите й, но тя бързо ги избърса. Мейвис се бе грижила за нея от деня на раждането й. Старата келтка бе заместила майка й след смъртта й и всеотдайно и нежно бе бдяла над нея.

— Вървете, госпожице. — Алтия нежно побутна Бриджит. — Нахранете бедното куче. То винаги успява да ви развесели.

— Да, вървете, господарке. — Едора заобиколи масата и зае мястото на Бриджит. — Аз ще довърша гъската. А ако Хилдегард довтаса, ще отнесе такава плесница, че няма да смее повече да припари до кухнята.

Бриджит се усмихна, като си представи как дебелата прислужница на Дрюода получава плесница. Взе таблата с остатъците от храна за кучето и остави Алтия да наметне на раменете й вълнената пелерина. Сетне излезе от кухнята и предпазливо огледа просторната зала. За щастие, нямаше никой, като се изключат две мълчаливи слугини, които разстилаха тръстикови рогозки по пода и дори не вдигнаха глави.

Младото момиче познаваше по име всички слуги в замъка и ги чувстваше като семейство — всички, освен Хилдегард, която бе дошла заедно с Дрюода и Уолфрид. Обитателите на замъка живееха задружно и щастливо преди неочакваната смърт на Куинтин и преди неговата леля да се превърне от гостенка в господарка.

Въздухът навън бе свеж и хладният вятър довяваше мириса на оборска тор от оградения стопански двор, разположен в западната част на имението. Бриджит се запъти натам и мина покрай конюшните, обора с козите и схлупените къщурки, в които спяха слугите. Отстрани, до конюшните, беше краварникът, а зад него — свинарникът. По заповед на Дрюода, Улф бе затворен заедно с другите ловни кучета в голямата колиба от другата страна на обора. Кучето беше любимецът на Бриджит и винаги досега се бе радвал на неограничена свобода, ала сега бе затворник също като господарката си.

Бащата на Бриджит го бе намерил преди седем години в гората, която се простираше върху по-голямата част от земите между имението Луру и река Лоара. Когато баронът донесе кутрето в къщата, Бриджит бе едва на десет години. Още тогава личеше, че ще порасне огромно животно. Баща й не бе и предполагал, че кучето ще се превърне в неин любимец. Ала тя бе обикнала Улф от пръв поглед и макар че й бе забранено да се приближава до него, не можеше да се въздържи. Скоро се разбра, че и животното е не по-малко привързано към Бриджит и че няма никаква опасност да я нарани. Със своите метър и петдесет и седем, брадичката на Бриджит съвсем малко надвишаваше огромната бяла глава на Улф. А когато се изправеше на задните си крака, песът бе с почти тридесет сантиметра по-висок.

Улф знаеше, че младата му господарка ще го навести и я очакваше нетърпеливо пред вратата на колибата. Имаше нещо необяснимо в това, че кучето винаги знаеше къде се намира Бриджит. В миналото, много често той разбираше кога тя е напуснала имението и дори и да бе вързан, прегризваше каишката си и я настигаше по пътя. Девойката не можеше да отиде никъде, без вярното животно да я следва по петите. Ала тя вече не ходеше никъде. Същото се отнасяше и за Улф. Бриджит му се усмихна и отвори вратата.

— Чувстваш се като господар, нали? Не чакаш като другите животни да дойде някой от слугите да те нахрани. — Наведе се и го прегърна, а дългите й златисторуси плитки се люшнаха покрай голямата му глава. Въпреки че повечето жени в Бери покриваха главите си с дълги ленени кърпи, Бриджит никога не ги бе харесвала и предпочиташе косата й да бъде открита. Разбира се, когато отиваше на църква, винаги си слагаше такава кърпа.

Туниките й винаги бяха от кафяв вълнен плат или от леко памучно платно за топлите дни, боядисано в синьо или жълто.

— Трябва да благодариш на Алтия, загдето насила ме избута от кухнята, защото иначе нямаше да се осмеля да дойда.

Улф излая радостно по посока на къщата и лакомо зарови муцуна в храната. Бриджит се засмя и приседна на земята до него. Облегна се на дъсчената колиба и се загледа във високата стена, която опасваше имението.

Не можеше да види гледката отвън, освен ако не се покатереше на някое дърво. Цялото имение, конюшните, къщурките на слугите и обширните градини бяха заобиколени от дебел каменен зид висок близо два метра, потъмнял от времето и носещ следите от многобройни вражески набези. Откакто Бриджит се бе родила, замъкът не бе обсаждан, но нейният дядо бе водил няколко големи битки, за да запази фамилната собственост, а на младини на баща й също се бе налагало да отблъсква на няколко пъти атаки. През последните двадесет години набезите на сарацините толкова бяха зачестили, че вече никой феодален владетел във Франция не дръзваше да напада земите на съседите си. От мястото, където седеше, Бриджит виждаше върховете на овощните дървета в градините, разположени в южната част на имението Луру. Последния път, когато плодните дръвчета цъфтяха, животът й бе съвсем различен. Преди една година Куинтин и Мейвис все още бяха до нея. Имението, в което се бе родила и прекарала целия си живот, бе преминало във владение на заварения й брат Куинтин, но за нея бе заделена щедра зестра. Сега бе наследила цялото имение, но нямаше право да го управлява. Трябваше да се омъжи, иначе замъкът и земите щяха отново да станат собственост на граф Арнулф.

Бриджит се замисли. Беше наследила богато имение, хиляди акри плодородна земя в централна Франция, заобиколени с гъсти гори и китни села. През последните двадесет и седем години всичко това бе принадлежало на Тома дьо Луру, нейния баща.

Господарският дом беше хубава и солидна постройка. Баща й, Тома дьо Луру, го бе построил сам, на същото място, където преди се бе намирал старият замък, изгорял до основи след едно нападение на непокорни васали на граф Арнулф. Половината от селото близо до имението също бе опожарено, а слугите — избити. Направата на колибите от плет и глина не бе трудно, но откъде да се намерят нови крепостни селяни. За няколко години селото постепенно се бе възстановило и разраснало. Сега в земите на Луру живееха достатъчно крепостни. Те бяха издигнали допълнителни укрепления, които опасваха замъка на около левга в северна посока.

Бриджит погледна натам и видя върха на високата кула, позлатен от следобедното слънце. Куинтин се бе родил там. Доста необичайно място, но първата съпруга на Тома дьо Луру бе инспектирала складовете с провизии, когато родилните болки бяха започнали.

Тома дьо Луру се бе оженил за Леони от Гаскон наскоро след като бе станал васал на граф Арнулф. Леони била дъщеря на обеднял рицар, но това не попречило на любовта й с благородника Тома. Наскоро след сватбата го дарила с прекрасен син и няколко години се радвали на безоблачно съжителство. Ала щастието им не продължило дълго. Когато Куинтин навършил четири години, неговата майка заминала за Гаскон за сватбата на единствената си сестра Дрюода, която се омъжвала за Уолфрид, обикновен тамошен писар. Ескортът им обаче бил нападнат от маджарски конници, когато на връщане минавали през Аквитания2 на път за Луру. Всички били избити.

Тома бил съкрушен от мъка, а граф Арнулф, който не можел да гледа как любимият му васал линее по непрежалимата си съпруга, го насилил да се сгоди за красивата му повереница Розамунд от Бери. След като траурът изтекъл, Тома склонил да се ожени за красивата Розамунд, която бързо спечелила сърцето му. Освен това, щедрата й зестра била манна небесна за Луру. А Тома се оказал от онези избрани мъже, имали късмета да обичат и двете си съпруги и да намерят щастието с всяка една от тях.

След няколко години Розамунд родила дъщеря, която нарекли Бриджит. Тя била толкова прелестно бебе, че впечатлявала всички с красотата си. По това време Куинтин — вече на осем години — служел като паж в двора на граф Арнулф, където усвоявал воински умения. Бриджит имала щастливо детство — растяла обичана от родителите си и обожавана от заварения си брат. Макар да го виждала само по време на кратките му завръщания в замъка на баща им, тя не би могла да го обича повече, дори и да бе неин истински брат.

Животът им бил прекрасен, докато майката на Бриджит не починала от незнайна болест, когато момичето едва било навършило дванадесет години. През същата година тя изживяла още една голяма загуба. Куинтин, посветен в рицарско звание две години по-рано, напуснал двора на граф Арнулф и заминал на поклонение по Светите места. Баща й се опитвал всячески да я утеши, въпреки че собствената му мъка била огромна. През следващите години той до такава степен задоволявал всички прищевки на любимата си дъщеря, че тя се превърнала във високомерна и своенравна девойка. Ала три години по-късно, когато баща й починал, била наказана за гордостта си.

През 970 година Куинтин се бе завърнал у дома, наскоро след смъртта на барона и бе встъпил във владение на имението Луру. Няколко месеца по-късно Дрюода и нейният съпруг бяха пристигнали, настоятелно умолявайки Куинтин да ги приеме да живеят в дома му. Той бе склонил, защото Дрюода се бе държала смирено и скромно. Бриджит почти не бе забелязала присъствието й в къщата, освен по време на хранене. Любимият й брат се бе завърнал и това бе всичко, което я интересуваше. Имаше с кого да сподели скръбта по починалия им баща.

Ала преди седем месеца, сарацини бяха отвлекли игумена на манастира в Клюни, Бургундия, докато преминавал Алпите през прохода Сен Бернар. Графът на Бургундия, вбесен от наглото посегателство върху висшия църковен служител, бе помолил съседните васали за помощ срещу разбойниците сарацини, които повече от век избиваха всички, които преминаваха западните проходи на Алпите и земите в Южна Франция. Владенията на граф Арнулф никога досега не бяха нападани от сарацините, но графът на Бургундия се нуждаеше от помощ и той сключи съюз с него, като изпрати голяма част от васалите си и техните рицари да се бият срещу разбойниците. Куинтин също трябваше да замине.

Младият мъж беше във възторг от вестта. Един рицар винаги мечтае да замине на война, а Куинтин повече от година бездействаше в имението. Той взе със себе си повечето от собствените си васали, както и половината от воините, които доброволно пожелаха да се присъединят към войската му. В замъка останаха само рицарите Шарл и Ейнхард, които бяха стари и болни, и Стивън, комуто бе поверена охраната на замъка.

Една слънчева утрин Куинтин замина и тогава Бриджит видя брат си за последен път. Спомняше си като в мъгла деня, когато в замъка пристигна Хю с вестта за смъртта му. Изминаха няколко месеца, преди да се съвземе от шока. Седмиците се бяха изнизали, но Бриджит съвсем ясно си спомняше думите на Хю:

„Сеньор Куинтин падна в битката, когато френските благородници нападнаха един от лагерите на онези негодници край брега на Рона.“

От този миг болката завинаги се загнезди в сърцето й. Бриджит бе толкова замаяна от смъртта на баща си и гибелта на брат си, че не забеляза промените, настъпили в замъка. Дори не се запита защо повечето от васалите на Куинтин не се завърнаха, нито пък защо Хю замина за родните си земи по южния бряг. Мейвис се бе опитала да й отвори очите за рязката промяна в поведението на Дрюода. Ала Бриджит започна да проумява, че става нещо, едва когато разбра, че са затворили Улф в колибата при останалите кучета.

Тя се опълчи срещу Дрюода и тогава за пръв път осъзна, че тя вече не е жената, която бе познавала преди.

— Не ме занимавай с дреболии, момиче! Имам много по-важни неща на главата си — надменно бе отвърнала Дрюода.

Бриджит се ядоса.

— Но с какво право…

— Като единствена роднина на брат ти, както и твоя, имам пълното право да се разпореждам в този дом. Ти все още не си омъжена и законът повелява да имаш настойник. Съвсем естествено е за такива да бъдем определени ние двамата с Уолфрид.

— Не! — гневно възрази младото момиче. — Граф Арнулф е мой настойник. Той защитава интересите ми.

Дрюода, която бе малко по-висока от Бриджит, се приближи и едрата й фигура заплашително се извиси над девойката.

— Мило момиче, твоето мнение няма никакво значение. Девиците не могат сами да избират настойниците си. Ако нямаше никакви други роднини, граф Арнулф, като сеньор на брат ти, щеше наистина да стане твой настойник, но ти не си сама, Бриджит — усмихна се Дрюода. — Имаш мен и Уолфрид. Така че, граф Арнулф ще определи нас за твои настойници.

— Ще говоря с него — заяви девойката.

— И как ще стане това? Не можеш да напуснеш Луру без ескорт, а аз ще се погрижа да не ти бъде предоставен такъв. А граф Арнулф няма да дойде тук, тъй като не знае за смъртта на Куинтин.

— Защо никой не му е казал?

— Реших, че е по-добре да изчакаме — лукаво отвърна Дрюода. — Докато не бъдеш сгодена. Не е необходимо да безпокоим един толкова зает благородник и да го караме да ти търси подходящ съпруг, след като аз съм напълно способна да се справя с това и без негова помощ.

— Ти да ми избираш съпруг?! Никога! — Гласът на Бриджит изтъня от възмущение. — Аз сама ще си избера съпруг. Моят баща ми обеща, че аз ще реша за кого да се омъжа и Куинтин се съгласи. Граф Арнулф знае за това.

— Не ставай глупава. Едно момиче на твоята възраст не е дорасло да взима само такива важни решения. Що за приумици!

— Тогава изобщо няма да се омъжа! — извика Бриджит. — Ще стана монахиня!

Дрюода се подсмихна и закрачи напред-назад.

— Нима? Една благородна девица, която през живота си не е вършила нищо по-трудно от това да върти вретеното? Е, щом като искаш да станеш послушница, не е зле незабавно да се научиш на някои неща. — Дрюода злорадо се усмихна. — Не знаеш ли, че послушниците работят ден и нощ като обикновените слугини?

Бриджит дръзко вирна брадичка и замълча.

— Можеш да започнеш да се подготвяш за манастира веднага. Да, това може да те накара да се откажеш от решението си да ставаш монахиня.

Но Бриджит беше твърдоглава и прие предизвикателството. Щеше да докаже на Дрюода, че от нея ще излезе добра послушница. Не се предаде и два дена по-късно, когато влезе в стаята си и видя, че всичките й лични вещи бяха изчезнали. Дрюода я чакаше, за да й каже, че на послушниците не се полага да живеят в разкош и че от сега нататък ще живее в една от слугинските къщурки в двора.

Все пак Бриджит не мислеше да напуска веднага замъка. Дори когато рицарят Стивън отказа да занесе съобщение от нейно име на граф Арнулф, тя не смяташе да отиде сама при своя сеньор. Ала когато Мейвис бе изгонена от замъка, единствено с дрехите на гърба си, се наложи Бриджит да бъде заключена, за да не тръгне с вярната си прислужница. Освободиха я едва след три дена.

Нищо не можеше да я спре. Младото момиче отиде право в конюшнята, без да я е грижа за последствията, ако напусне имението сама. Леандър, управителят на имението, я видя тъкмо когато оседлаваше коня си. Той я предупреди за всички опасности, които я грозят.

— Ако потеглите, се излагате на риска да бъдете поругана или убита, госпожице — заяви Леандър, ядосан от лекомислието й. — Не мога да ви позволя да тръгнете сама, млада господарке!

— Налага се, Леандър — решително отвърна Бриджит. — Ако не успея да настигна Мейвис по пътя, ще яздя право към замъка на граф Арнулф, за да измоля помощта му. Крайно време е той да узнае за коварните кроежи на лелята на брат ми. Трябва да тръгна колкото се може по-скоро!

— Ами ако ви нападнат?

— Едва ли някой би дръзнал. Наказанието за нападение над една благородна дама е жестоко. Длъжна съм да намеря Мейвис.

Леандър сведе съкрушено глава.

— Не исках да ви го казвам, но вашата прислужница, мадмоазел, е била намерена миналата вечер. Тя е мъртва.

Бриджит се олюля.

— Не… — прошепна тя и заклати невярващо глава. — Не, Леандър, не…

— Една жена не е в безопасност, когато е сама, дори да е с куража на Мейвис. А вие, госпожице, с вашата красота, рискувате и нещо повече от убийство.

Вестта за смъртта на единственото й най-близко същество сломи окончателно младото момиче, а страховитите предупреждения на Леандър я възпряха да напусне имението. Трябваше да чака. Рано или късно граф Арнулф щеше да дойде в Луру.

А през това време Дрюода щеше да си мисли, че тя не се е отказала от намерението си да постъпи в манастир. Може би поне засега това щеше да осуети плановете на тази зла жена да й намери жених.

Загрузка...