Бриджит

ТРЕТА ГЛАВА

С тревожно лице Ролан чакаше пред шатъра на лечителя. Ги крачеше нервно наоколо.

— Вече изминаха три дни, Ролан! Ако му е писано да умре, ще умре. Не можеш да му помогнеш с нищо.

Ролан раздразнено се втренчи в лицето на приятеля си. Спорът им, подет по-рано същия ден, явно продължаваше.

— Вече трябваше да сме на път за Монвил, Ролан. Роже се измъкна през нощта, така че вече не можеш да го предизвикаш. А ако продължаваме да висим тук, няма да се приберем у дома, преди да падне първият сняг.

— Няколко дни повече нямат значение.

— Но ти дори не познаваш този мъж.

— Твоето нетърпение ме учудва, Ги. Аз съм в дълг на този човек.

— Не можеш да си сигурен в това.

— Сигурен съм.

Най-после платнището на палатката се повдигна и лечителят на херцога с уморено лице се приближи към двамата мъже.

— Той дойде в съзнание за малко, но още е твърде рано, за да кажа дали ще оживее. Кръвотечението спря, но не знам доколко сериозни са вътрешните му рани.

— Каза ли нещо?

Лечителят кимна.

— Когато отвори очи, явно мислеше, че се намира в някакво рибарско селище. Според мен, прекарал е доста седмици на брега, възстановявайки се от предишни рани.

Ролан се намръщи.

— Рани?

Лечителят кимна.

— Този млад мъж е бил оставен на милостта на селяните. Едва е оживял. Каза ми, че една седмица не бил на себе си, а още няколко — не можел да говори. Получил е много лош удар по главата.

— Кой е той? — разтревожено попита Ролан.

— Сир Ролан, мъжът е смъртоносно ранен. Не съм го разпитвал, само изслушах това, което можа да ми каже. Беше в треска. Когато му съобщих, че не може да става, той ми спомена за предишната си рана. Спомена нещо и за сестра си — тревожел се за нея, но изгуби съзнание, преди да успее да продължи. Според мен, състоянието му е критично.

— Може ли да го видя?

— Казах ви, че в момента е в безсъзнание.

— Ще чакам, докато дойде на себе си. Трябва да говоря с него.

— Много добре.

— Ето виждаш ли, лечителят има някакви надежди — продължи да настоява Ги. — Да тръгваме за вкъщи. Нямаме повече работа тук.

Ролан изгуби търпение. Честта го задължаваше да остане, ала изглежда старият му приятел не разбираше това.

— Върви по дяволите! — избухна той. — Мърмориш като някаква жена! Щом си толкова нетърпелив, тогава тръгвай!

— Ролан, аз само ти напомням, че трябва да побързаме. Може вече да е твърде късно. Докато съм пътувал насам, Турстон от Мезидон може вече да е нападнал Монвил, за да изпревари студовете.

— Можеш да тръгваш. Аз ще те настигна по пътя.

— Но аз не мога да те оставя да пътуваш сам.

Ролан остро изгледа приятеля си.

— И откога се нуждая от ескорт? Или ти просто не вярваш, че ще те последвам? Виждам, че е така — ухили се Ролан. — Тогава можеш да вземеш вещите ми със себе си. Остави само коня и доспехите ми. Така ще бъдеш сигурен, че ще те последвам. Ще се присъединя към теб някъде между поречията на Рона и Лоара. Ако не се срещнем там, сигурно ще те настигна, след като напуснеш долината на Лоара. Не ме изчаквай, а продължавай напред.

Ги неохотно се съгласи и потегли, а Ролан влезе в шатъра, седна на нара до болния и остана там през целия следобед. Когато вечерта настъпи, търпението му бе възнаградено, тъй като раненият отвори очи. Той се опита да се надигне, но Ролан го възпря.

— Не бива да се движиш. Раната ти може отново да се отвори.

Светлокафявите очи на мъжа се втренчиха в Ролан.

— Познавам ли те? — Говореше на френски. Замълча за миг и сетне сам си отговори: — Видях те миналата вечер в онази пивница.

— Оттогава минаха три вечери, приятелю.

— Три? — изпъшка непознатият. — Трябва да намеря хората си и незабавно да се върна в Бери.

— Никъде няма да ходиш, поне за известно време. — Мъжът отново простена. — Да повикам ли лечителя?

— Само да може да направи чудо и да ме излекува в тази минута! — прошепна раненият.

Ролан се усмихна.

— С какво мога да ти помогна? Ти спаси живота ми и пострада заради мен.

— Пострадах от собствената си глупост. Само два пъти в живота си съм се намесвал в подобни битки и двата пъти едва не умрях. Винаги съм вярвал, че един мъж е длъжен да се бие честно.

— Разбрах, че напоследък си се възстановявал от тежка рана на главата. Със сарацините ли се би?

— Да. Аз и още трима рицари преследвахме тези разбойници, докато се опитваха да избягат. Ала внезапно се обърнаха и се нахвърлиха върху нас. Конят ми се спъна и ме хвърли на земята. Следващото нещо, което си спомням е една рибарска колиба. Главата ме цепеше от страхотна болка. Казаха ми, че една седмица съм бил в безсъзнание. Дойдох в Арл веднага щом се съвзех, но не можах да намеря васалите си. Мислех си, че ще открия поне някои от тях в онази пивница, но нямах късмет.

— Но, аз имах късмет, че се оказа там.

— Не можех да не се намеся, когато видях как онзи рицар се промъкваше зад гърба ти — заяви мъжът.

— Е, ти спаси живота на Ролан от Монвил. Как мога да ти се отплатя?

— Моли се да оздравея по-бързо.

Ролан се засмя. Въпреки тежкото си състояние, раненият бе запазил чувството си за хумор.

— Разбира се, че ще се моля за теб. А как ти е името? Трябва да го знам, щом ще трябва да моля на светците за теб.

— Куинтин дьо Луру.

— Франк ли си?

— Да, от Бери.

— Семейството ти там ли живее?

— И двамата ми родители са мъртви. Остана само сестра ми и… — Мъжът замълча. — Има нещо, което можеш да направиш за мен.

— Само го назови!

— Става дума за тримата ми васали, които ме придружаваха. Ще ти бъда много благодарен, ако ги намериш. Ще изпратя един от тях у дома, за да каже на сестра ми, че съм жив, но поне още няколко седмици няма да мога да се върна вкъщи.

— Сестра ти мисли, че си мъртъв, така ли?

Куинтин унило кимна.

— Навярно е така. Мислех, че за няколко дни ще успея да открия хората си и да потеглим за Бери, но лечителят каза, че ще трябва да остана на легло поне още три седмици. Не мога да понеса мисълта, че сестра ми ще ме оплаква.

Ролан не можеше да разбере подобна загриженост за някаква си жена.

— Трябва да ти е много скъпа.

— Да, много сме близки…

— В такъв случай можеш да се успокоиш, приятелю. Ще намеря хората ти и ще ги изпратя при теб. Но услугата, която искаш от мен, е нищожна. За мен ще бъде чест, ако ми позволиш лично да отида при сестра ти и да й съобщя, че си жив. Това ще бъде малка отплата за това, което стори за мен.

— Не мога да те моля за такова нещо, — възрази Куинтин.

— Аз сам ти предложих, ти не си ме молил. И без това се налага да потегля на север, защото баща ми ме вика у дома, в Монвил. Забавих се само, за да се уверя, че ще се оправиш. Не си ли чувал за бързите коне, които отглеждат в Монвил? Моят жребец може да засрами конете на твоите рицари! Така добрата вест ще стигне много по-бързо до сестра ти.

Очите на Куинтин светнаха.

— Лесно ще намериш моя дом. Когато стигнеш Бери, ще попиташ и местните хора ще те упътят как да стигнеш до Луру.

— Ще го намеря — увери го Ролан. — А сега ти трябва да почиваш, за да възстановиш силите си.

— Вече наистина ще мога спокойно да си почина — въздъхна Куинтин. — Вечно ще ви бъда признателен, сир Ролан.

Ролан се изправи.

— Твърде малко е в сравнение с това, което направи за мен. Та ти ми спаси живота!

— И твоят дълг е изплатен — възрази Куинтин. — Не казвай на сестра ми, че повторно съм ранен, защото това ще й причини голяма мъка. Кажи й само, че се налага да остана при херцога още няколко седмици, но скоро ще се върна при нея.

Чак когато напусна Арл, Ролан се сети, че не бе попитал как се казва сестрата на Куинтин дьо Луру. Ала си каза, че няма значение. Ще я намери, каквото и да му струва това.