Бриджит

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ролан внезапно се събуди, усетил някаква опасност. Скочи на крака, измъкна меча си и се огледа. Беше малко преди разсъмване и сивкавото небе правеше тъмните сенки в гората още по-тайнствени. Но колкото и да се взираше, рицарят не можа да види нищо. Тялото му бе изпънато, готово да посрещне всеки вражески удар.

Изведнъж съзря огромния звяр, притаил се само на няколко метра от него. Приличаше на куче, ала Ролан никога не бе виждал толкова голямо куче.

Без да отделя поглед от звяра, Ролан побутна спящото момиче с ботуша си. Тя бавно се изправи и кучето се надигна.

— Бързо се скрий зад мен! — процеди Ролан.

— Защо? — Напрегнатият му глас я разтревожи, а когато видя извадения меч, уплашено прошепна: — Какво има?

— Ако държиш на живота си, направи това, което ти казвам!

Бриджит пристъпи предпазливо и се скри зад широкия гръб на Ролан. В този миг чу животинско ръмжене и сърцето й бясно заблъска в гърдите. Колебливо и много бавно, тя подаде глава и видя животното. Дори и в този сумрак не можеше да сбърка. Заобиколи мъжа и застана между него и кучето. Младият мъж се втренчи невярващо, когато тя прегърна огромната глава на звяра и радостно се засмя, щом той завря муцуна в шията й и припряно започна да я ближе.

— Да не би да обладаваш някаква незнайна сила върху зверовете? — смаяно попита той. В гласа му се прокрадна нотка на страхопочитание. Ами ако това момиче е вещица?

Бриджит го погледна и широко се усмихна.

— Това е моето куче. Улф ни е проследил.

Ролан прибра меча в ножницата си и изръмжа.

— Не мога да повярвам, че те е следвал през целия ден от Луру дотук.

— Аз съм го отгледала от пале и той никога не се е отделял от мен. Сигурно миналата нощ е избягал от колибата си, докато са го хранили с другите кучета в имението. Много е умен.

Ролан се извърна, без да каже нищо. Метна се на коня и без да я погледне, се насочи към гората.

— Къде отиваш? — извика Бриджит.

— С малко късмет, може да донеса прясно месо за обяд — отвърна през рамо Ролан. — А ти поддържай огъня да не загасне.

След миг той вече не се виждаше. Младото момиче въздъхна. Обетът, които бе дала миналата нощ, й тежеше, ала рицарят се бе върнал.

Видя, че Улф я наблюдава с големите си кафяви очи и лицето й светна.

— Е, скъпи мой хубавецо, сигурно си изморен след дългото преследване. — Прегърна го през шията и силно притисна лице до гъстата му козина. — Улф, Улф, толкова се радвам, че си тук! Щях да те взема със себе си, но се боях да попитам. Но ти ме намери и ние никога повече няма да се разделим. Сега се чувствам много по-спокойна. Норманът ще ме защитава от опасностите по пътищата, а ти, кралю мой, ще ме защитаваш от него!

Сега, след като любимото й животно бе с нея, тя вече не се страхуваше от нищо.

— Ела, трябва да сложим дърва в огъня, за да се разгори добре, докато той се върне. Този мъж лесно се сърди и избухва, а никак не обича да чака. Сигурно и ти си гладен, Улф. — Тя започна да събира изсъхнали клони, а кучето я следваше по петите. — Предполагам, че миналата вечер си изненадал Леандър и не си дочакал вечерята си. Или може би той те е пуснал. Да, той би го направил, ако е сметнал, че имам нужда от теб.

Девойката продължи да му говори на глас, както бе свикнала. Огънят бързо се разгоря и тя приседна край него, като разпери измръзналите си от сутрешния студ ръце, за да ги стопли.

Тъкмо разреса дългата си коса и я сплете на две плитки, когато Ролан се завърна и хвърли един тлъст заек в краката й.

— Сготви го и запази кожата, за да увием в нея това, което остане, след като се нахраним — нареди й той и сетне извърна очи към Улф, който лежеше на земята, положил огромната си глава в скута на Бриджит. — Това животно ни идва в повече. Нямаме достатъчно храна и за него.

— След като ме е намерил, Улф никога няма да ме остави — убедено отвърна момичето, — но ти няма защо да се тревожиш за прехраната му. Той е отличен ловец и може сам да си набави храна. — Прегърна голямата глава на кучето и се взря в топлите му кафяви очи. — Покажи му, Улф. Донеси си обяда. Ще ти го сготвя.

Ролан изпрати с поглед кучето, което с няколко скока изчезна в гората и поклати глава.

— Смяташ да готвиш за този звяр?

— Улф не е звяр. — Тя се приближи. — Въпреки че родословието му е неизвестно, той е печелил награди за умението си да ловува. Разбира се, че ще му сготвя. Улф е питомно куче и не яде сурово месо.

— Нито пък аз — язвително отвърна младият мъж. — По-добре е да се заемеш с обяда — рече той и й хвърли кинжала си, който се заби в пръстта до заека. Бриджит го взе и се намръщи. Съвсем наскоро се бе научила как да дере кожите на животните, но тази работа никак не й допадаше.

Но очевидно рицарят не смяташе да й помогне. Настани се до огъня и се захвана да търка копието, с което бе убил заека. Девойката си помисли, че би трябвало да е благодарна на Дрюода, загдето я бе принудила да свикне със слугинската работа.

— Как да те наричам? — попита Бриджит.

Той не я погледна.

— Можеш да се обръщаш към мен със сир.

— Сир Ролан?

— Само сир.

— Но това е глупаво — отвърна девойката, без да вдига поглед. — Ще те наричам Ролан. Ти знаеш името ми и бих искала да го използваш. Не ми харесва да се обръщат към мен с „момиче“ или „жено“.

Ролан гневно я изгледа.

— Значи отново се започва — процеди той и се намръщи. — Денят едва е започнал, а ти вече се опитваш да ми нареждаш какво да правя.

Бриджит смаяно го погледна.

— Какво толкова казах, че те разгневих?

Младият мъж се изправи и ядно захвърли копието.

— Ти непрекъснато ме предизвикваш, като се преструваш на нещо, което всъщност не си. Ти си само една крепостна, а аз съм твоят господар и е крайно време да престанеш да настояваш, че нещата стоят другояче. Обещах, завинаги да останеш с мен и това ще продължи до деня, в който умреш. Но не предизвиквай съдбата, защото този ден може да настъпи доста по-скоро, отколкото си мислиш.

Бриджит остана поразена от думите му, но се постара да прикрие изумлението си. Най-сетне нещата започнаха постепенно да се изясняват.

— Ти си обещал това на Дрюода, така ли?

— Да, когато ми предложи да те взема.

— Но тя няма такова право! — възмути се Бриджит. — Аз не съм слугиня! И никога не съм била!

— Освен това, ми каза колко изкусна лъжкиня си и ме предупреди за високомерието и твърдоглавието ти.

— Но ти не разбираш! Дрюода е моя настойница, след като всичките ми близки умряха. Тя не е моя господарка, а леля на заварения ми брат! И няма право да ме дава на никого!

— Тя възнамеряваше да те убие, момиче, и щеше да го стори, ако не се бях съгласил да те отведа със себе си.

— Възнамерявала е да ме убие? Е, ти провали плановете й за мен…

— Да, но ти все пак си длъжна да признаеш, че ти спасих живота. Само заради това можеш да ме оставиш поне малко на мира.

— Но ти нямаш никакво право да ме държиш насила при себе си! Аз съм от благородно потекло! Баща ми беше барон!

Той се надвеси над нея, а очите му потъмняха.

— Няма никакво значение какво си била преди. Сега не си нищо друго, освен моя слугиня! Ти ми принадлежиш и ако те чуя още веднъж да твърдиш обратното, ще те нашибам с камшика. А сега се заеми с готвенето! — Достатъчно време бе изгубил в празни приказки с това нахално момиче.

Бриджит сковано се приближи към огъня и сълзите й бликнаха. Безнадеждността захлупи душата й като нощно небе. Чувстваше се толкова отчаяна, че дори не го попита дали ще спрат в Мен. Вече знаеше, че няма. Дрюода я бе измамила за пореден път.

Но какво можеше да стори? Ако се опиташе да поговори с този упорит мъж, за да го накара да разбере колко са го заблудили, той щеше да я набие. Нямаше да понесе още един побой, след като гърбът й още не бе заздравял от камшика на Дрюода.

Ролан я наблюдаваше с надигащ се в гърдите гняв, докато тя не отправи към него очи, пълни с толкова мъка и отчаяние, че той се извърна настрани, почувствал едва ли не разкаяние.

Защо плачеше и изглеждаше толкова нещастна? Та животът й с него едва ли щеше да бъде по-тежък от този, който бе водила досега. Беше забелязал загрубелите й ръце и знаеше, че е свикнала на тежка работа. Вече нямаше да има нужда да слугува в огромно домакинство, а само на него. И нима не бе спасил живота й? Защо не можеше, да се смири и да прояви поне малко благодарност?

Мислите му бяха прекъснати, от Улф, който се появи между дърветата и остави два удушени бекаса в краката на Бриджит. Ролан поклати глава. Май кучето наистина я бе последвало от Луру. Сигурно едно от задълженията на момичето е било да се грижи за животното. Как иначе щеше да направи точно това, което му бе заповядала, ако не бе обучено да й се подчинява?

С появата на Улф, безмълвния плач на Бриджит премина в тихи ридания и Ролан скочи на крака.

— Гръм и мълнии! Стига си циврила, жено!

Улф започна да вие заедно с нея, а Ролан размаха отчаяно ръце и с бързи крачки се отдалечи от огъня.

Тя най-сетне спря да плаче и Улф облиза следите от сълзи по лицето й. Младото момиче въздъхна дълбоко и отново се захвана за работа. Не след дълго оскубаните бекаси се печаха на огъня до заека. Бриджит се отпусна на земята до Улф и печално погледна своя любимец.

— Какво ще правя, Улф? — попита тя, сякаш очакваше отговор. — Той ме смята за негова слугиня и няма кой да му каже, че няма никакво право за това. Дрюода е виновна за всичко! — яростно извика Бриджит и в очите й просветна гняв.

Когато Ролан се върна, заекът се бе изпекъл, а Улф вече се бе заел с обяда си. Ролан и Бриджит мълчаливо започнаха да се хранят. Девойката ядеше с наведена глава.

— Искам веднъж завинаги да се разберем с теб, момиче — дрезгаво рече Ролан. — Ако изпълняваш заповедите ми, няма защо да се страхуваш от мен.

— А ако не го направя? — след кратко мълчание попита Бриджит.

— Няма да се отнеса с теб по-различно, отколкото с другите крепостни — категорично отсече той.

— Колко слуги имаш? — осмели се да попита Бриджит.

— Никога не съм имал личен слуга, освен моя оръженосец, който наскоро загина. В нашия дом има доста слуги, но те принадлежат на баща ми. Ти си първата, която ще изпълнява единствено моите заповеди.

— Ти ме водиш в дома си?

— Да.

Докато Бриджит обмисляше току-що чутото, той продължи:

— Ти ще се грижиш за дрехите ми, ще ми поднасяш храната и ще чистиш стаята ми. Искам честно да ми отговориш на един въпрос. Тази работа не е ли по-малко от тази, на която си свикнала досега?

— Доста по-малко — призна момичето.

Ролан се изправи и я погледна.

— Очаквам покорство. Ако не ме ядосваш, повтарям, няма защо да се страхуваш от мен. Ще се примириш ли със съдбата си и ще обещаеш ли, че повече няма да ме предизвикваш?

Бриджит се поколеба и сетне бързо заговори, преди смелостта да я е напуснала.

— Няма да крия. Ще ти слугувам толкова дълго, колкото се наложи. Но ако се появи някаква възможност да се освободя, ще го направя.

Очакваше гневното му избухване, но той само се намръщи.

— Ти никога няма да успееш да избягаш от мен — каза той на непознат за нея език.

— Какво?

— Казах, че е по-добре да се научиш да разбираш езика на норманите, защото повечето от обитателите на Монвил не говорят на друг език.

— И ти каза всичко това само с толкова малко думи? — недоверчиво попита тя.

Ролан не й отговори.

— Хайде, не искам да губим повече време. Кучето може да дойде с нас. От него ще излезе чудесен подарък за моя баща.

Бриджит отвори уста, за да възрази, но отново я затвори. Когато му дойде времето, Ролан сам щеше да разбере, че Улф никога нямаше да позволи да го разделят от нея.