Бриджит

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Еварад дьо Мартел, що за нрави!

Ролан втрещено погледна пълната дама, която му хвърли възмутен поглед, преди многозначително да изгледа Бриджит и рязко да я отмине. Двамата току-що бяха пристигнали в двореца, където графът даваше аудиенция в личните си покои. Дами и господа чакаха в голямата зала с надеждата да се срещнат с него. Вече бе минало обяд и повечето от тях щяха да останат за следващия ден.

— Какво искаше от мен онази жена? — прошепна Ролан на Бриджит, която го бе хванала под ръка.

— Очевидно имаше предвид мен. Никак не ме хареса.

— Нарече ме Еварад дьо Мартел?

Бриджит кимна.

— Явно направи същата грешка, като мен. Навярно Еварад е името на онзи мъж.

— Но как да го открием? — попита Ролан и смутено се огледа.

Никога не бе харесвал придворния живот. През последните шест години бе прекарал доста време в служба на краля на Франция, но винаги бе гледал да стои настрана от дворцовите интриги.

— Виждаш ли го? — прошепна отново.

Тя вече два пъти бе огледала просторната зала.

— Той не е тук.

— А, сир Еварад, значи отново сте се върнали. — Внушителният плешив мъж, с когото Бриджит бе разговаряла сутринта, незабелязано се бе приближил към тях. — Нима толкова скоро сте се отегчили от компанията на младата си съпруга? — добави той и намигна на Бриджит. — Мадам, успяхте ли да се срещнете с графа?

— Не, страхувам се, че ми се наложи доста набързо да си тръгна — спокойно отвърна тя.

— Достатъчно — грубо се намеси Ролан, дръпна Бриджит и двамата се отдалечиха от бъбривия благородник. — Знам, че си била тук тази сутрин. Дошла си, за да се срещнеш с графа? Но защо?

— Няма причина да се разстройваш, Ролан — отвърна Бриджит и измъкна ръката си от неговата. — Дойдох, за да го помоля да ми осигури ескорт до Бери. Нали не си смятал, че ще пътувам сама?

— Прости ми… — въздъхна той и прокара длан по косата си. — Тази работа с Еварад дьо Мартел ме разстрои. — Замълча и се усмихна неловко. — Всъщност, би трябвало да съм му благодарен, загдето не си успяла да измолиш закрилата на граф Анжу и по тази причина се озова отново при мен, не е ли така?

— Предполагам.

— Е, в такъв случай ще трябва да го намеря, за да му благодаря. Почакай ме тук, а аз ще се опитам да разбера къде да го открия.

Бриджит го хвана за ръката и той се обърна.

— Не можеш да го направиш, Ролан. Всички ще помислят, че си полудял, защото ще смятат, че ти си Еварад дьо Мартел. Остави ме аз да поразпитам. Ще се опитам да разбера как може да се проникне в покоите на този господин и колкото се може повече за него и семейството му.

Ролан неохотно се съгласи. Бриджит поговори с няколко дами, преди да попадне на една, която познаваше по-добре Еварад. Тази матрона беше братовчедка на граф Анжу. Оказа се доста словоохотлива.

— Надявам се, че не сте хвърлили око на скъпия Еварад, тъй като той е младоженец и е много влюбен в младата си съпруга — отбеляза мадам Ан. — Страхувам се, че ще останете разочарована.

— О, не, мадам — увери я Бриджит. — Просто съм любопитна. Той е много красив благородник. Съпругата му е истинска щастливка.

— Да, те са прекрасна двойка — съгласи се мадам Ан. — Бракът бе уреден лично от граф Анжу в знак на уважение към барон Годар дьо Серни.

— Барон Годар?

— Бащата на Еварад. Разбирате ли, баронът и моят братовчед са много близки приятели.

— Серни е доста далеч оттук, нали? — вметна Бриджит, която никога не бе чувала за Серни.

— Не толкова далеч. Оттатък Лоара, в западна посока. Нали е в Поату!

Бриджит знаеше, че един стар път от римско време води директно от Бери към Поату и западния бряг.

— Но сир Еварад живее тук, в Анжу, нали? — продължи да разпитва Бриджит.

— Той живее в Поату, за да е близо до баща си, скъпа — отвърна височайшата дама. — Той и семейството му са гости на графа. Сватбата се състоя тук и тъй като времето доста рано застудя, моят братовчед покани цялото семейство да прекара зимата в двореца.

— Голямо ли е семейството? Сир Еварад има ли братя и сестри?

— Господи, но вие май доста много се интересувате от Еварад. Не, той е единствено дете. Мадам Елеонор роди много тежко и след това никога повече не забременя. Бедната жена! Аз самата имам седем деца и тридесет и четири внука. Те са радостта на моя живот.

— Наистина сте щастливка, мадам. Бяхте много любезна с мен. Моята майка винаги ми казваше, че съм прекалено любопитна и някой ден може да си изпатя. Безкрайно съм ви задължена.

Тя се отдалечи, преди дамата да започне да й задава въпроси. Знаеше, че Ролан я наблюдава и побърза да напусне залата. Той я последва и двамата се срещнаха във фоайето на двореца.

— Какво научи?

— Отседнал е в двореца, заедно със семейството си. Гост е на граф Анжу.

— Със семейството си?

— Да, със съпругата си, с баща си и с майка си. Баща му е барон дьо Серни, близък приятел на графа.

— Никога не съм чувал за него.

— Нито пък аз.

— Е? — не се стърпя Ролан. — Знам, че си попитала, Бриджит, така че по-добре веднага ми кажи.

— Баронът има само един син — призна тя и виновно се усмихна. Ролан я познаваше добре и знаеше какво си мисли.

— Бих искал да се срещна с този мъж — рече Ролан.

— Аз също — усмихна се тайнствено Бриджит. — Колко лошо, че вече е женен. Можеше да ми хареса повече от теб.

— Така ли мислиш? — сърдито я изгледа той и пристъпи към нея.

— Ролан — засмя се тя и лекичко го отблъсна. След миг лицето й отново стана сериозно. — Ще помоля някой паж да ме заведе в покоите му. Ти ще ни последваш на дискретно разстояние. И се постарай пажът да не те забележи — строго го предупреди Бриджит. — Иначе ще си помисли, че ти си дьо Мартел.

Апартаментът на барон дьо Серни се намираше в източното крило на двореца. Пажът не зададе никакви въпроси на Бриджит и я отведе в един коридор, като я остави пред някаква масивна врата. След малко и Ролан се присъедини към нея.

Бриджит го изчака да почука, ала той нерешително се взираше във вратата, сякаш се страхуваше да разбере какво се крие зад нея. Разбираше колебанието му, както и желанието му да се откаже от това налудничаво начинание.

— Но това е абсурдно — дрезгаво измърмори той. — Нямаме право да безпокоим тези хора.

Понечи да си тръгне, но шепотът й го спря.

— Няма никаква причина да не се запознаем с тях, Ролан.

— И какво ще им кажем? Че просто храним интерес към особата му?

— Подозирам, че няма да има нужда да им казваме нищо — тихо отвърна Бриджит, загледана във вратата, сякаш очакваше да види нещо през масивното дърво.

Реши се и почука, преди Ролан да успее да я спре. Наложи се да го хване за ръката, за да не си тръгне. Ала преди вратата да се отвори, той се отскубна и хукна надолу по коридора.

— Ролан, върни се! Или ще се върнеш, или аз няма да мръдна оттук!

Той се обърна и я изгледа намръщено. В този момент вратата широко се разтвори. Младият мъж се спря, но не се приближи. Някаква висока дама застана на прага и погледна с очакване Бриджит. Беше около четиридесетгодишна, много красива, със светлоруса коса и с най-сините очи, които Бриджит бе виждала някога, подобни на сапфири, като очите на Ролан.

— Да? Какво мога да направя за вас? — меко попита тя с нежен, музикален глас.

— Бих искала да се видя с Еварад дьо Мартел, мадам. Ще бъде ли възможно да разменя няколко думи с него?

— Моят син е тук и за него ще бъде удоволствие да се срещне с вас — любезно отвърна дамата. — Мога ли да попитам защо желаете да го видите?

— Вие ли сте баронеса дьо Серни?

— Да.

— Баронесо, моят господар, Ролан от Монвил много би искал да се запознае с вашия син. — Бриджит се обърна към своя любим. — Моля те, Ролан!

Той неохотно пристъпи от сянката, сякаш отиваше към ешафода. Най-накрая застана до Бриджит. Тя го хвана за ръката, за да не избяга отново. Не бе сигурна какво да очаква.

Дамата смръщи тънките си вежди.

— Еварад, каква е тази шега? — строго попита баронесата.

Ролан не отговори. Той се взираше в лицето от съня си, лице остаряло с годините, но все пак същото онова лице, което го преследваше, откакто се помнеше. Не знаеше какво да каже.

От стаята се разнесе смях, последван от мъжки глас, който явно се шегуваше със събеседниците си. Баронесата пребледня. Отстъпи назад и потрепери, сякаш всеки миг ще припадне. Ролан пристъпи напред, за да я подхване, но тя задавено извика. Очите й се разшириха невярващо и младият рицар не посмя да я докосне. Не можеше да откъсне поглед от лицето й. В този миг тя протегна бледата си ръка и много нежно докосна лицето му.

— Раул… — Горката дама едва се сдържа да не избухне в ридания. После внезапно отстъпи назад и извика: — Годар! Годар, ела бързо! — Някакъв благородник изскочи от вътрешността на апартамента и се спусна към нея. — Кажи ми… Кажи ми, че не сънувам — задавено прошепна тя. — Кажи ми, че е истина, Годар!

Мъжът пристъпи напред и когато видя Ролан, лицето му се покри с мъртвешка бледост. Младият рицар отстъпи назад и застана до Бриджит. Това беше мъжът от съня му. Беше се озовал в собствения си кошмар…

— Раул?

Мъжът бе заговорил. Ролан се обърна към Бриджит. Смущението му се примеси с гняв.

— Аз съм Ролан от Монвил — натъртено произнесе той. — Моето име не е Раул!

Младата дама, която сутринта Бриджит бе видяла с Еварад дьо Мартел, се появи от салона и възкликна смаяно, щом зърна Ролан. Еварад бързо последва жена си и също се присъедини към малката група.

— Ема? — извика той и проследи изумения й поглед, докато най-сетне видя Ролан.

— Господи! — Това бе всичко, което Ролан успя да промълви. Заобиколи барона и баронесата и бавно пристъпи към Еварад, сякаш привлечен от неумолима сила. Гледаше в огледало и виждаше себе си, всяка частица от себе си, въплътена в друг мъж.

Двамата с Еварад бяха еднакви на ръст, с еднакви фигури. Еварад вдигна ръка и докосна Ролан по лицето, плах и неуверен жест, като че ли не можеше да повярва на очите си. Ролан стоеше съвършено неподвижно, приковал поглед в другия мъж.

— Братко! — изтръгна се вик от гърдите на Еварад.

Огромна болка се появи в очите на Ролан, тъй като в този вик се съдържаше цялата истина, ужасът на целия му живот — пуст и безрадостен. Истината проблесна за миг в съзнанието му и той се обърна към барона и баронесата.

— Отказали ли сте се от мен? — измъчено прошепна той. — Нима двама сина са ви били прекалено много? Имали ли сте някаква причина, за да не ме искате?

— Господи, Раул, ти грешиш! — Годар бе искрено потресен. — Ти ни беше отнет… Откраднаха те!

Ролан го изгледа невярващо, после се обърна и закрачи по коридора.

Бриджит разбра, че той е решил да си тръгне, без дори да изслуша тези хора и бързо му препречи пътя. Ала той рязко я хвана за китката и я повлече по коридора. Младото момиче се опита да се съпротивлява.

— Не можеш да си тръгнеш така, Ролан! — отчаяно викаше тя.

Ала когато той я погледна, в очите му се четеше такава болка, такова страдание, че тя потръпна. Ролан я притисна отривисто към себе си и девойката усети, че целият трепери.

— Не мога да си позволя да им повярвам, Бриджит! В такъв случай, ще трябва да убия Лутър!

— Не, Ролан! Не. Трябва да се опиташ да го разбереш. Този мъж толкова отчаяно е искал да има син, че те е откраднал…

— Но моят живот бе истински ад заради него!

Еварад се бе спуснал след тях, но като ги видя да говорят, вкопчени един в друг, спря на почетно разстояние.

— Трябва да останеш, Ролан — твърдо изрече Бриджит. — Не можеш да изчезнеш просто така. Ами твоят брат… Не искаш ли да го опознаеш?

Избърса очите му с края на пелерината си, потресена от сълзите, бликнали от очите на този силен мъж.

— О, cherie! — Ролан нежно я целуна. — Какво щях да правя, ако не беше тук, с мен?

— Щеше да бъдеш принуден да се биеш — чу се гласът на Еварад, — защото нямаше да ти позволя да си тръгнеш.

Ролан се извърна към брат си. Внезапно на устните му се появи усмивка, докато се взираше в стройната фигура на Еварад и скъпите му дворцовите дрехи.

— Щеше да ти е доста трудно, братко. Виждам, че не си мъж, привикнал да се бие.

— Аз пък виждам, че ти си — усмихна се широко Еварад.

Настъпи тишина, докато двамата мъже се взираха един в друг. Бриджит поклати глава. Ролан се нуждаеше от малко насърчение.

— Върви! — побутна го тя. — Поздрави брат си както подобава. Струва ми се, че е твърде уплашен, за да го стори сам.

Ролан пристъпи бавно и сграбчи брат си в мечешките си обятия, с което окончателно го смути. Еварад се засмя неловко, а Бриджит избухна в сълзи.

Когато тримата млади хора влязоха в покоите на барона, Елеонор плачеше на рамото на Годар. Той нежно я разтърси, за да й даде знак, че Ролан се е върнал, а тя, като го видя, се разплака още по-неудържимо. Отдръпна се от съпруга си и се спусна да прегърне сина, който й бяха отнели преди толкова години. Елеонор обхвана лицето му. Очите й блестяха. Младият мъж почувства как изстива, а после му става горещо. Едва дишаше, но не се отдръпна. Това бе неговата майка! Той най-после имаше майка… От гърдите му се изтръгна стон. Спусна се, прегърна я и зарови лице в косата й, мълвейки слова, предназначени единствено за нея.

— Моят Раул… — шепнеше жената и го притискаше силно. — Когато си тръгна оттук, помислих, че те загубих за втори път. Нямаше да мога да понеса повторно подобна загуба. Но ти се върна, дете мое! Ти отново си при мен…

Ролан се разплака. Неговата родна майка. Колко много му липсваше тя, когато беше малък! Колко бе копнял за нея, за топлите й прегръдки, а сега тя бе тук, преизпълнена с любов към него, любов, която тъй отчаяно бе желал.

Годар приближи и безмълвно прегърна сина си. Ролан преглътна с усилие и за миг се поколеба. Да намери майка си и брат си, но и баща си… Лутър не бе негов баща и в този миг му се струваше, че никога не му бе бил истински баща.

Ролан разтвори ръце и отвърна на прегръдката на баща си. Сетне внезапно се засмя, хвана ръката на Бриджит и я притегли към себе си.

— Разбираш ли, cherie, аз вече не съм копеле!

Тя се усмихна, загледана в сияещото му лице.

— О, Раул! — изплака Елеонор. — Това ли си си мислил?

— Така ми бе казано, мадам, от мъжа, който твърдеше, че е мой баща.

— Кой е този мъж, който те отне от нас? — попита Годар.

— Лутър от Монвил.

— Ще си плати за това! — гневно възкликна Еварад.

— Аз ще се погрижа за това, братко — студено отвърна Ролан и добави по-меко: — Но сега не искам да говорим за него. Вие сте французи, нали? — Годар кимна и младият мъж се засмя. — Значи и аз съм французин. Ха! — Намигна на Бриджит. — Вече не можеш да ме обиждаш, като ме наричаш норман.

— Ролан! — смутено възкликна тя.

— В Нормандия ли си бил отгледан? — намеси се Годар. — Там ли те е отвел онзи мъж?

— Да.

— Нищо чудно, че не можахме да те открием. Претърсихме цяло Анжу и съседните графства, но никога не ни хрумна да търсим в Нормандия.

— Но какво те доведе в двореца в Анжер? — попита Еварад.

— Преследвах тази малка палавница — отвърна Ролан и усмихнато притисна Бриджит до гърдите си. — Трябва да благодаря на теб, че я намерих. Тя те е видяла тази сутрин, когато пристигнала в двореца, за да се срещне с графа. Помислила, че съм аз и побягнала. Ако не беше го направила, никога нямаше да я намеря.

Останалите се спогледаха неразбиращо и той побърза да добави:

— Това е дълга история! Ще я запазя за друг път. Кажете ми какво се е случило тогава — обърна се Ролан към родителите си. — Как така Лутър е успял да ме открадне от вас?

— Бяхме в Анжер, за празника на Сен Реми — отвърна Елеонор. — През онази година имаше изключително богата реколта и графът организира празненство, на което покани всички благородници от областта. Заведохме теб и Еварад в балната зала, за да ви покажем и да се похвалим с вас. Бяхме толкова горди с нашите близнаци! Вие бяхте още малки, толкова сладки, едва проходили. — Ролан се изчерви, но Еварад се засмя, свикнал с глезенето на майка си. — По-късно същата вечер, моята прислужница ви отведе в апартамента, в онази ужасна стая. И това беше последният път, когато те видях, Раул.

— Ролан, любов моя — нежно я поправи Годар. — Той е свикнал да бъде наричан Ролан. Ще трябва да се откажем от името, което му дадохме, когато се роди.

— За мен той винаги ще си остане Раул — упорито поклати глава Елеонор.

— Майка ти е много сантиментална жена, Ролан — обясни баща му. — И двамата бяхме с разбити сърца, когато се върнахме в апартамента и намерихме прислужницата в безсъзнание и само Еварад в леглото си. Теб те нямаше. Аз имах врагове. Но кой мъж няма? Страхувах се, че някой от тях те бе отвлякъл за отмъщение. Ужасявах се от мисълта, че може вече да си мъртъв. Но майка ти никога не престана да се надява. През всичките тези злочести години тя вярваше, че един ден ще се върнеш при нас.

— Онзи мъж, Лутър, добър ли беше към теб? — тихо попита Елеонор.

— Добър ли? — Ролан се намръщи.

Имаше някои неща, които никога не би могъл да разкаже на тези хора. Нима някой от тях би могъл да си представи суровия и тежък живот, който бе живял? Как би могъл да им го обясни?

— Лутър е груб войн — започна младият мъж, — но е уважаван в Нормандия. Благородниците чакат с години, за да изпратят синовете си да се обучават при него. Моето обучение започна, когато пораснах достатъчно, за да мога да държа меч в ръката си. Лутър ми отдели специално внимание. Той беше… доста строг учител. Научи ме не само на войнски умения, но и на стратегията да се води битка. Внуши ми да се стремя към съвършенство в бойното изкуство. — Ролан се усмихна, за да смекчи думите си. — От най-ранна възраст бях подготвен, че един ден ще бъда господар на Монвил, въпреки всички обстоятелства. Лутър има две дъщери от съпругата си, но въпреки това Монвил щеше да бъде мой. Сега, след като узнах, че нямам кръвна връзка с Лутър, предполагам, че Монвил вече не ми принадлежи.

— Сигурно, след като той има две дъщери — изтъкна Годар. — Но ти…

— Аз мога да притежавам Монвил, без дори да имам законно право на това — рязко го прекъсна Ролан. — Не може да има спор по този въпрос.

Думите му казаха на семейството му повече за него, отколкото всичко друго, което би направил. Той бе войн, твърд и суров мъж, силен и решителен, свикнал да взема това, което смята, че му принадлежи. За тези деликатни и възпитани потомствени аристократи беше доста трудно да разберат такава проява на сила и властност.

— Ролан не винаги може да се изразява добре — намеси се Бриджит и наруши настъпилата тишина. — Той не иска да каже, че възнамерява да вземе Монвил със сила, а само че би могъл, ако пожелае.

Ролан се намръщи, тъй като не смяташе, че думите му се нуждаят от пояснение. Тя го побутна скришом и получи гневен поглед за това.

— Не бива да смяташ, че си загубил нещо, след като не си роден син на този мъж — намеси се Годар. — Не знам нищо за Монвил, но ти притежаваш огромно имение в Поату, което ти бе дадено при раждането ти от моят сеньор, графът на Поату. Еварад управляваше досега твоите земи със същото усърдие, с каквото управляваше и своите. Подобно на майка ти, той също вярваше, че един ден ще се върнеш.

— Е, братко — ухили се Ролан, — наистина ли съм богат мъж?

Еварад с радост отвърна:

— Дори доста по-богат от мен, тъй като твоята рента постоянно се натрупваше през годините, докато аз трябваше да живея от моята. Трябва да призная, че живях доста нашироко.

Ролан се засмя.

— Е, в такъв случай, след като си положил толкова труд заради мен, настоявам да вземеш цялата рента, която се е натрупала през годините от моите земи.

— Не мога да приема! — възрази Еварад и смаяно погледна брат си.

— Можеш! — настоя Ролан. — Не искам нищо, което не съм спечелил сам. И ще ти бъда благодарен, ако продължиш да се грижиш за земите ми, докато предявя правата си над тях.

— Няма ли да го сториш веднага?

— Не — мрачно отвърна Ролан. — Трябва да се върна в Монвил.

— Мога да дойда с теб в Нормандия — предложи брат му, но Ролан упорито поклати глава.

— Трябва сам да се срещна с Лутър. Той сигурно ще те намрази, братко, защото ако не беше твоето лице, аз никога нямаше да узная, че имам истинско семейство, нито пък какво е сторил. Твоят живот ще бъде в опасност в Монвил.

— Ами твоят?

— Лутър и аз сме равностойни съперници. Не се страхувам от него. Той е този, който трябва да се бои от мен и да отговаря за деянията си.

— Ролан — колебливо започна Еварад и се намръщи, — може би ще бъде по-разумно, ако никога повече не се срещаш с този мъж. Ще можеш ли да си простиш, ако го убиеш?

— Няма да мога да си простя, ако не чуя от самия него защо е постъпил така с мен. — Ролан говореше тихо. Гласът му бе спокоен, но погледът му беше твърд и непреклонен.

Разговаряха през цялата вечер, седнали около масата в трапезарията, за пръв път като цяло семейство след двадесет и три години. Ролан слушаше мълчаливо спомените, които близките му разказваха, а Бриджит се питаше дали всички тези истории няма да увеличат мъката и болката му, че никога не е бил част от тях. Той ги слушаше като омагьосан и не можеше да откъсне очи от тях.