Бриджит

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през опънатите кожи на прозорците в стаята на Ролан. Той неспокойно кръстосваше напред-назад. Стъпките му събудиха Бриджит. Слабият пламък от потопения в масло фитил, който почти догаряше, хвърляше бледи сенки върху стените.

Бриджит се подпря на лакът, а косата й се разпиля по раменете в златист безпорядък.

— Не можеш ли да спиш?

Гласът й го стресна.

— Не — отвърна той и продължи да крачи.

— Толкова ли ти е трудно, Ролан? Мога ли да ти помогна с нещо?

Той се приближи до леглото и приседна на ръба му, обърнат с гръб към нея.

— Трябва сам да го реша. Въпросът е за Монвил, не в Лутър. Той все още иска да го остави на мен.

— Защо не можеш да приемеш? Нима не си знаел винаги, че един ден ще бъдеш господарят тук?

— Когато преди шест години си тръгнах оттук, бях се отказал от Монвил. Не смятах, че някога отново ще се върна. А сега трябва за втори път да се откажа от имението.

— Ти си се върнал у дома, когато са имали нужда от теб. И все още имат. Монвил е заплашен от нападение. Това е, което те безпокои, нали? Не можеш да напуснеш, след като знаеш, че тук имат такава нужда от теб.

— Мога да се закълна, че си магьосница! Четеш мислите ми — измърмори Ролан и я погледна през рамо.

— Не можеш да отделиш Монвил от Лутър, Ролан — това е проблемът, нали? Но това са две отделни неща, а Монвил винаги ще се нуждае от силна ръка.

Той се излегна на леглото до нея.

— Но Лутър е все още тук. Ако си тръгна сега, когато над Монвил е надвиснала сянката на войната, по-късно няма да имам право да претендирам за него. Но ако остана, ще трябва да се примиря с присъствието на Лутър, а аз не съм сигурен, че ще мога. Изпитвах желание да го убия, Бриджит. Исках да го предизвикам и за последен път да си премерим силите — в двубой на живот и смърт. Не знам какво ме възпря, може би ти и онова, което ми каза. Но ако остана, не отговарям за себе си, не знам какво ще направя.

— Кой знае какво го очаква… — промълви Бриджит и положи глава на гърдите му. — Остави времето да реши нещата, Ролан. Можеш да останеш и да видиш какво ще се случи. Ако горчилката и омразата в душата ти станат толкова силни, че се наложи да направиш трудния избор дали да убиеш Лутър, или да си тръгнеш, тогава е по-добре да си тръгнеш завинаги оттук. Засега остави нещата да се уталожат. Опитай се да потушиш негодуванието си и да останеш. Всъщност, не искаш ли точно това?

Ролан повдигна лицето й и устните му нежно докоснаха нейните.

— Ти наистина си магьосница.

Няколко часа по-късно, когато Бриджит и Ролан бяха в тържествената зала, един рицар се втурна вътре и запъхтяно съобщи на Лутър, че към Монвил се приближава войска.

— Турстон от Мезидон не е дочакал края на зимата. Идва насам!

Ролан и Лутър скочиха на крака и се спогледаха.

— На какво разчита той? — каза Ролан. — Ние можем да издържим една обсада, но войската му ще умре в този студ.

— Дали не е измислил как да ни изкара извън стените на замъка? — обади се Ги.

— Предполагам, че много добре е запознат с положението тук — мрачно рече Лутър и хвърли гневен поглед към дъщеря си Елзе, която сведе поглед към скута си. — Къде всъщност отиде твоят съпруг Джофри, когато замина преди време? При Турстон ли?

— Не! — Елзе пребледня от обвинението на баща си. — Както ти каза, Джофри замина за Руан, за да посети семейството си.

— Ако го видя отвъд тези стени заедно с Турстон, кълна се, ще те убия, дъще! Дъщеря или не, никой няма да избегне смъртта, ако е предал Монвил.

Елзе избухна в сълзи, обезсърчена от жестокостта на баща си, и избяга от залата. Отвън на двора, се бяха събрали селяни и уплашено си шушукаха. Големите порти на замъка бяха затворени и здраво залостени.

Ролан се обърна към Лутър.

— Ще разбереш със сигурност дали Джофри е предател по това, което ще предприеме Турстон. Колко близо е войската? — попита той рицаря.

— Една част — може би половината — току-що превали южния хълм. Останалата още не се вижда.

— Скоро ще се появят — злокобно предрече Ролан. — Турстон вероятно планира да ни обгради отвсякъде. Да вървим на крепостните стени.

Всички излязоха. Преди да последва останалите, Ролан заповяда на Бриджит да не напуска залата.

— При първа възможност ще ти изпратя вест или сам ще дойда.

Тя го изпрати с поглед, но сърцето й се сви от мрачно предчувствие. Колко скоро щеше да има развръзка… Тази сутрин Ролан и Лутър изобщо не си говореха. Леденото мълчание между тях бе предизвикало приказки и предположения, ала в мига, в който се появи заплаха за Монвил, двамата отново бяха като едно цяло.

Застанал на високата стена, Ролан зорко наблюдаваше покритите със сняг поля. Лутър, Ги и Робер стояха до него. Не се виждаше жива душа, нито от север, запад или юг.

— Той е безумец — убедено произнесе Ролан. — Погледнете този сняг. Последната буря навя преспи, високи по няколко метра. Сигурно е полудял, иначе едва ли би предприел поход в такова време.

— Да — кимна Лутър. — Или пък е замислил някакъв коварен план. Не мога да го разгадая. Не разбирам как може да се надява на победа при такива условия.

Ролан се намръщи.

— Колко голяма е войската му?

Робер повика рицаря, който бе видял приближаващата войска по време на обхода.

— Преброих повече от сто конника и поне половината от тях бяха рицари — отвърна мъжът. — Имаше и обоз.

Ролан бе смаян.

— Откъде, по дяволите, се е сдобил с толкова много коне?

— Сигурно ги е плячкосал — предположи Ги. — От Бретан, където доста често извършва набези.

— От сведенията, които имаме, това навярно е половината от войската му или дори по-малко — изтъкна Робер.

— Колко от войниците са без коне? — попита Ролан.

— Нито един.

— Нито един ли?

— Да — сериозно потвърди рицарят.

— Толкова много конници! Нашите войни, които са обучени да яздят, са на половина по-малко! — отчаяно изпъшка Лутър.

— Турстон го знае. Може би тъкмо на това предимство разчита.

— Погледнете там! — Ги се взираше към билото на хълма.

Един самотен конник се появи, спря и втренчи поглед към Монвил. Беше рицар в пълно бойно снаряжения, което ясно се виждаше дори от толкова далечно разстояние.

— Да не би да е Турстон? — попита Ги.

— Не съм сигурен — отвърна Лутър. — Ролан?

Ролан заслони очи, за да не му блести снегът, и поклати глава.

— И аз не знам. Много е далеч.

След малко към рицаря на хълма се присъедини още един конник, след това друг, докато се получи дълга редица от ездачи, която се разпростря по цялото протежение на юг. Ала това не бяха хората на Турстон. Конниците имаха доста страховит вид. Почти всички бяха рицари, а един рицар на кон струваше колкото десет пешаци.

— Сега ще разберем какво е намислил — спокойно каза Лутър, когато първият рицар препусна надолу по хълма към Монвил.

Той идваше сам и Ролан го наблюдаваше, изумен от дързостта му. Какво очакваше? Една единствена стрела можеше да сложи край на всичко.

Когато рицарят приближи, Ролан се намръщи. Това наистина не бе Турстон.

Сега рицарят се намираше точно под каменната стена. Погледна нагоре и Ролан съвсем ясно видя лицето му. От устните му се изтръгна смаян вик. Това не можеше да бъде!

— Проклятие! — изръмжа Ролан и целият се напрегна.

— Какво има? — настоя Лутър.

— Дяволът го е изпратил тук, за да ме преследва — гневно отвърна младият мъж.

— Ще ми обясниш ли какво означава всичко това?

— Това не е войската на Турстон, Лутър. Монвил ще трябва да посрещне Турстон някой друг път. Тази рицарска войска идва от Бери!

— Ролан от Монвил! Ще излезеш ли, за да се срещнеш с мен? — извика рицарят отдолу.

Ролан си пое дълбоко дъх, надвеси се над каменния парапет и извика:

— Идвам!

Лутър го хвана за ръката.

— Кой, по дяволите, е този мъж?

— Това е барон дьо Луру, мъжът, който спаси живота ми в Арл, мъжът, който ме изпрати да занеса съобщение от него в Луру, че е жив, което забави пристигането ми тук.

— Луру? Но нали твоето момиче е от Луру?

— Явно затова са дошли. — Ролан беше бесен. — Можеш ли да повярваш? Да пресече с цяла войска Франция през зимата, и то заради една слугиня! Заради слугиня!

— Тогава, тя може би не е слугиня — измърмори Лутър.

— Не ме интересува коя е! — изфуча Ролан. — Той няма да я има.

— Нима ще се биеш с мъж, който ти е спасил живота?

— Ако трябва, ще се бия с цялата му войска!

— Ролан, няма нужда да излизаш извън стените — опита се да го задържи Лутър. — Те не могат да вземат момичето, ако не отворим вратите на замъка.

Лутър не искаше Ролан излишно да се излага на опасност.

— Трябва да сляза — настоя Ролан. — Дължа му поне това.

— Добре — кимна накрая Лутър. — Ала при най-малкия знак за опасност една стрела ще прободе сърцето на онзи нашественик.

Ролан премина в галоп през отворените врати. Куинтин се бе върнал назад и го чакаше на половината разстояние между Монвил и своята войска. Стрелата на Лутър не би могла да го достигне, мрачно се усмихна Ролан. Всичко в него кипеше от гняв. Дрюода го бе излъгала. Куинтин нямаше откъде да знае къде да търси Бриджит, ако Дрюода не му е казала. Ала гневът му не бе породен толкова от този факт, колкото от изгаряща ревност. Друг мъж желаеше Бриджит достатъчно силно, за да дойде с цяла войска и да я отведе. Нима Куинтин дьо Луру все още бе влюбен в нея?

Куинтин с присвити очи наблюдаваше приближаването на Ролан Монвил. Вътре в него клокочеше буен, горчив гняв. Гняв, който не се бе уталожил, откакто преди две седмици бе напуснал Луру. Гневът нарастваше и тровеше душата му с всеки изминал ден.

Дрюода си бе признала всичко — как е мамила и съзаклятничела, за да си присвои Луру, как е насилила Бриджит да се сгоди за Вилхелм д’Арсне, как я е държала далеч от граф Арнулф, как е заповядала да я нашибат с камшик…

Ролан от Монвил бе изнасилил Бриджит. Дрюода му бе казала, че рицарят е знаел коя е Бриджит и въпреки това я е изнасилил. С това той провалил нейните собствени планове. Леля му призна, че се е изплашила, когато се е завърнал у дома, и се опитала да го отрови. След всичко това бе измолила прошката му. Той бе проявил милост и вместо да я убие, я бе прогонил завинаги от Луру.

Ролан бе този, когото Куинтин искаше да убие. Той му бе повярвал и го бе изпратил от свое име в Луру. Той се бе съгласил, за да плати дълга си към Куинтин, но бе изнасилил Бриджит и я бе отвлякъл.

Двамата конници се приближиха един към друг сред побелялото от сняг поле. Хун бе по-едър и по-силен от коня на французина. Както конете, така и ездачите им не бяха равностойни. Ролан бе свалил шлема и ризницата си и единственото му оръжие бе мечът, който висеше от кожения колан, пристегнат на кръста му, докато Куинтин бе в пълно бойно снаряжение. И въпреки това Ролан бе по-едрият, по-силният от двамата и може би по-опитният войн.

— Тя тук ли е, норманино? — надменно попита Куинтин.

— Да, тук е.

— Дошъл съм да въздам справедливост. Ти трябва да умреш!

— Ако искаш да ме видиш мъртъв, бароне, ще трябва да изпратиш десетина от рицарите си, за да се бият с мен.

— Твоята арогантност не ме впечатлява — отвърна Куинтин. — Нито пък съм свикнал да се бият вместо мен, Ролан. Аз ще бъда този, който ще те убие! Госпожица Бриджит ще бъде отведена у дома.

Ролан не трепна, макар че думите на французина потвърдиха най-лошите му страхове. Госпожица Бриджит? Госпожица! Значи, беше истина.

— Сега това е домът на Бриджит — спокойно заяви Ролан. — Тя ще бъде моя съпруга.

Куинтин мрачно се изсмя.

— Да не мислиш, че ще й позволя да се омъжи за такъв като теб?

— След като си мъртъв, никой няма да иска позволението ти! — сърдито отвърна Ролан, без да трепне.

— Моят господар, сеньор Арнулф знае за желанието ми и ще се съобрази с него. Ако аз умра, той става настойник на Бриджит и сега е тук, за да се погрижи тя да бъде отведена у дома.

— Значи си довел цяло Бери, за да спасиш Бриджит, така ли? Ще ти е нужна много по-голяма войска, за да завземеш Монвил.

— Щом няма друг изход, ще се бием докрай. Ала ако поне малко си загрижен за Бриджит, ще я пуснеш да си тръгне още сега. Ние двамата няма как да избегнем двубоя, но не е необходимо тя да се чувства отговорна за смъртта на толкова други хора. А сигурно ще загинат доста воини.

— Няма да се откажа от нея! — твърдо изрече Ролан.

— В такъв случай, защитавай се! — извика Куинтин и извади меч.

Звънът на мечовете накара обитателите на замъка да се спуснат към крепостните стени. Бриджит, която вече губеше търпение, ги последва.

Тя разпозна Ролан и бойния му кон и дъхът й секна. Той бе излязъл да се бие сам, без доспехи, докато противникът му бе в пълно бойно снаряжение! Какъв глупак! Можеха да го убият толкова лесно!

Видя наблизо Лутър и се завтече към него.

— Защо се бият? — Страхът й за Ролан накара гласът й да прозвучи хрипливо. — Няма ли да има война? Този двубой ли ще реши съдбата на Монвил?

Лутър я изгледа строго.

— Какво правиш тук, момиче?

— Отговорете ми! — извиси глас тя. — Какво означава всичко това? Защо Турстон се бие с Ролан?

— Това не е Турстон. Но напразно се страхуваш за Ролан — гордо произнесе Лутър. — Французинът е лесна плячка.

— Французинът? Това френска войска ли е?!

Бриджит се втренчи над стената във войската, която бе заела позиции на хълма. Видя много знамена, някои от които веднага разпозна. Когато видя знамето на граф Арнулф, от устните й се изтръгна стон. Значи той все пак бе дошъл за нея! А до неговото знаме… О, Господи! Погледът й се отмести към рицаря, с който се биеше Ролан и тя високо извика някакво име.

Куинтин чу как Бриджит вика името му. Това, което долови, бе зов за помощ. Ролан също го чу, но това, което долови в този толкова познат глас, бе единствено радост. Ефектът върху двамата мъже бе мигновен. Те още по-ожесточено се втурнаха един срещу друг, за да пролеят кръвта на другия.

Скоро Куинтин бе съборен от коня си и двамата продължиха боя на земята. От ударите, които получаваше, Куинтин знаеше, че ще умре. Но щеше да се бие докрай, докато в тялото му тлее поне искрица живот. Трябваше да направи всичко, за да спаси Бриджит.

Ролан беше твърде силен и много по-опитен от него. Дори без ризница, той спокойно отблъскваше всички нападения на Куинтин. Ролан го принуди да се отбранява няколко минути, но в един миг Куинтин усети как мечът на противника му прониква през ризницата и леко пробожда рамото му.

Болката беше жестока! Куинтин се свлече на колене. Не искаше, но краката му се подкосиха. Опита се да се подпре на дръжката на меча си, ала ръцете му също бяха изгубили силата си. Ролан опря острието на меча си в гърлото му и оттам бликна тънка струйка кръв.

— Още малко и… Разбираш какво искам да ти кажа, нали?

Куинтин не го удостои с отговор. Рамото му пулсираше от разкъсваща болка. Той се бе провалил! О, Бриджит!

Внезапно острието се отдръпна.

— Подарявам ти живота, Куинтин дьо Луру! — заяви Ролан. — Правя го, защото ти го дължа. Сега сме квит. Моят дълг към теб е платен.

Ролан се метна на коня си и препусна обратно към Монвил, докато четирима френски рицари се спуснаха надолу по хълма, за да приберат тялото на барон дьо Луру. Бриджит! Тя вече знаеше… Знаеше. Беше видяла Куинтин. Значи бе благородничка и повереница на Куинтин. Дама, а не крепостна. Дрюода го бе излъгала! Ала не го бе излъгала за това, което Бриджит и Куинтин изпитваха един към друг. Беше съвсем очевидно. Съвсем очевиден бе и фактът, че Бриджит никога нямаше да пожелае доброволно да остане с него. Ролан бе доловил радостта в гласа й, когато бе извикала името на Куинтин. Това беше радост, която можеше да бъде породена само от любов.