Бриджит

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Приляга ти чудесно, не мислиш ли?

Бриджит отстъпи назад, за да се възхити на Ролан, облечен в синя вълнена туника, която тя току-що бе привършила. Дрехата прилепваше плътно по широките му рамене и подчертаваше стройната му фигура, а тъмносиният плат подчертаваше цвета на очите му. Тя беше много горда от начина, по който той изглеждаше в творението й и жадуваше да чуе похвалите му, ала той бе толкова погълнат от оглеждането на шевовете и ръбовете, че изглежда не я чу.

— Е?

— Удобна е.

— Това ли е всичко, което ще кажеш? — възмутено възкликна девойката. — Ами моите бодове? Мога да те уверя, че няма да се скъсат или разнищят.

— Виждал съм и по-добри — нехайно отвърна той, докато внимателно оглеждаше подгъва.

— О! — Бриджит хвърли кълбото вълнени конци по него. Ако ножиците бяха под ръка, щеше да запрати и тях. — Ще видиш ти дали ще се старая толкова със следващата туника!

— Вече би трябвало да разбираш кога се шегувам, Бриджит — усмихна се той. — Много съм доволен от работата ти. Това е най-хубавата туника, която някога съм имал, а шевовете ти са направо идеални.

Лицето й засия от похвалата. Бе прекарала последните шест дни в шиене на туниката за Ролан в комплект с къса вълнена пелерина. Работеше в стаята му, тъй като бе по-светла и много по-просторна от нейната. От нощта, в която толкова страстно се бяха любили, между двамата бе настанало примирие. Не говореха за случилото се, но последвалите дни бяха различни от предишните.

Сега повече от всякога младото момиче забелязваше колко привлекателен е Ролан, колко красиво се спуска гъстата му коса и се къдри на врата, как блестят тъмносините му очи, когато се смее. В такива моменти приличаше на невинен юноша, а напоследък той се смееше доста често.

Ролан обичаше да дразни Бриджит, ала закачките му вече не я обиждаха. Той се опитваше да смекчи грубостта си и правеше усилия да се държи по-нежно и внимателно. И по-рано бе забелязала желанието му да се промени заради нея, но преди това не я интересуваше. Все по-често се улавяше, че не може да откъсне поглед от младия мъж и това, което виждаше, все повече й харесваше.

А това, което най-силно скрепяваше мира между двамата, бе, че Ролан не бе направил нов опит за по-интимна близост. Всяка вечер я изпращаше до стаята й, целуваше я целомъдрено и я оставяше сама. Бриджит бе доволна и предпочиташе нещата да си останат такива. Не беше сигурна как ще реагира, ако Ролан я пожелае отново. От едната страна бе любовното удоволствие, но от друга — грехът. Не искаше да избира между двете и бе благодарна, че Ролан не я принуждава да го прави. Като я оставяше сама, той й даваше време да свикне с него и с живота в Монвил.

Всъщност, времето работеше против Бриджит, ала тя не го осъзнаваше. Ето например вчера, когато слънцето клонеше към залез, тя започна да става нервна и неспокойна, тъй като приближаваше часът, в който Ролан обикновено се връщаше и отиваха на вечеря. А днес, докато му показваше туниката, която бе ушила за него, се развълнува толкова много. Не можеше да спре да се чуди защо изведнъж неговото одобрение бе станало толкова важно за нея. Не се запита и защо прекарва доста време да разресва и гласи косата си и да приглажда дрехите си, преди той да влезе в стаята.

— Заслужаваш един ден почивка, Бриджит — заяви Ролан, наметна пелерината си и я пристегна на едното рамо. — Какво ще кажеш утре да излезем да пояздим? В конюшните на баща ми има няколко кобили и ти можеш да си избереш някоя подходяща за теб.

Предложението му я изненада.

— Сигурен ли си, че баща ти няма да има нищо против?

— Разбира се.

— А не си ли играеш с дявола?

В очите му се мярна тревога.

— А, значи си чула някои разговори. Разбрахме, че от няколко седмици Турстон усилено обучава войниците си, ала едва ли ще започне война през зимата. Ще изчака, докато времето се затопли или поне докато се увери, че има преимущество над нас. Точно в момента не разполага с такова. През зимата в Монвил винаги сме отлично запасени с храна, така че дори и да обсади замъка, не може да го превземе. А Лутър няма да изпрати хората си да се бият в снега и Турстон го знае.

Бриджит сви вежди.

— А няма ли някакъв начин нещата да се разрешат по мирен път?

— Не. Турстон е алчен мъж. Алчността го накара да се ожени за сестра ми Бренда, която му е напълно безразлична. Той очакваше да получи като зестра много повече земя и сега няма да се спре пред нищо, докато не се докопа до нея. Единственият начин да се сложи край на тази вражда е войната, и то на живот и смърт.

Лицето на Бриджит придоби още по-тревожен вид.

— Досега никога не съм преживявала истинска война. Баща ми е водил битки в Луру, ала това е било, преди да се родя. И двамата с брат ми са участвали във войни, но те са се водили далече от нашите земи.

— Никога досега не си споменавала, че имаш брат — каза Ролан и се обърна към нея.

— Защото той е мъртъв — тихо отвърна младото момиче. — Не искам да говоря за това.

Ролан не знаеше какво да й отговори и предпочета да смени темата.

— Сигурно е, че ще станеш свидетел на войната за Монвил, но те уверявам, че в замъка ще бъдеш в пълна безопасност.

— Ами ако Монвил падне?

— Не е много вероятно, cherie.

— Но не е невъзможно — изтъкна тя и въздъхна. — А може би по това време вече няма да съм тук. — Острият поглед, който той й хвърли, я накара да потрепери. — Искам да кажа… О, много добре знаеш какво искам да кажа.

— Не, Бриджит, не знам. А къде смяташ, че ще бъдеш?

— Щом си изпратил писмо на граф Арнулф, нужно ли е да обяснявам повече? — Той не отговори и сега бе неин ред да го изгледа остро. — Нали си изпратил писмо на графа?

Младият мъж се поколеба, но страхът, който мигновено се появи в очите й, го накара неохотно да кимне.

— Да, изпратих такова.

— Ами тогава много добре знаеш какво исках да кажа.

— Наистина ли мислиш, че граф Арнулф ще те отнеме от мен?

— Той… той ще те накара най-после да проумееш истината — неуверено отвърна тя.

Ролан пристъпи към нея и прокара пръст по гордо вдигната й брадичка. Очите му бяха пълни с тъга.

— Нужно ли е отново да преминаваме през всичко това, мое малко съкровище? Предпочитам да се наслаждавам на компанията ти, отколкото да водим неприятни спорове, предизвикани от „благия“ ти нрав.

Младото момиче не можа да сдържи усмивката си. Той бе видял толкова малко от истинския й нрав! Ала Ролан беше прав в едно — нямаше смисъл непрестанно да воюват помежду си. И без това, скоро всичко щеше да се разреши от само себе си. Тази мисъл помрачи усмивката й, въпреки че не си даваше сметка защо.

Когато малко по-късно влязоха в залата, Бриджит огледа помещението по навик. Стараеше се да стои по-далеч от Хеда и Елзе, които не преставаха да й хвърлят злобни погледи. Това не бе особено трудно, тъй като те бяха дами, а тя — обикновена слугиня. Ала Амелия също беше прислужница и често й се налагаше да се храни на една маса с нея.

Тази вечер Амелия не седеше на обичайното си място на масата за слугите, а поднасяше бира на един непознат, седнал от дясната страна на Лутър, до Хеда.

— Баща ти има гост — тихо каза Бриджит на Ролан. Той проследи погледа й и мигновено замръзна. Лицето му придоби заплашително изражение, а ръката му посегна към дръжката на меча. Девойката уплашено се отдръпна, когато Ролан се втурна към господарската маса. Нададе смаян вик, когато той сграбчи непознатия, измъкна го от стола му и го запокити в средата на залата. Всички скочиха на крака, а Лутър се опита да възпре сина си.

— Какво означава това, Ролан? — гневно попита баща му. Синът му се нахвърляше върху негов гост!

Младият мъж издърпа ръка.

— Нима Ги не ти е разказал какво се случи в Арл, когато ме намери? — Гласът му трепереше от ярост.

Лутър разбра и се опита да го усмири.

— Да, разказа ми за боя между теб и Роже, но това е минала работа.

— Минала работа? — избухна Ролан. — Как може да е минала работа, когато това подло псе все още диша?

— Ролан!

— Очевидно Ги не ти е разказал всичко. През онзи ден Роже бе замислил да ме убие. Той ме издебна в гръб, Лутър. Един французин го спря и Роже се опита да убие и него.

— Това е лъжа!

Баща и син се извърнаха към русокосия мъж, който се бе изправил и стоеше на почетно разстояние от Ролан.

— Кой ще потвърди, че съм се промъкнал зад гърба ти, Ролан? — възмутено продължи Роже от Мезидон. — Ти ме обвиняваш несправедливо.

— Да не би да ме наричаш лъжец, Роже? — с надежда попита Ролан, надявайки се да намери незабавен повод да се бие с негодника.

— Не съм казал подобно нещо — побърза да отрече Роже.

— Аз само казах, че ти… ти не си разбрал правилно. Да, аз се приближих в гръб, но никога нямаше да те нападна без предупреждение. Тъкмо щях да привлека вниманието ти към мен, когато онзи глупав французин ме нападна. Е, той си получи заслуженото.

— Нападнал те е? — изуми се Ролан. — Той ти попречи да ме убиеш и едва не плати с живота си за това.

— Уверявам те, че грешиш — спокойно заяви Роже. — Нямах намерение да те убивам.

Лутър предпазливо застана между двамата.

— Няма смисъл да спорим, когато всичко е толкова неясно.

— Няма нищо неясно — упорито настоя Ролан.

— Тогава да приемем, че за мен е неясно — дрезгаво рече Лутър. — Спорът е приключен, синко.

Ролан пребледня от гняв, ала баща му бе казал вече думата си и той никога нямаше да се опълчи срещу него публично. Но нямаше намерение да се предава толкова лесно.

— Какво прави този рицар в нашия дом? Да не би вече да сме започнали да гощаваме и враговете си?

— Ролан! — раздразнено повиши глас Лутър. — Роже не е враг на Монвил. Не мога да обвинявам един човек, заради действията на брат му.

— Но този негодник ще се бие заедно с Турстон против теб! — избухна синът му.

Роже поклати глава.

— Няма да взема страна в спора между Лутър и брат ми. Лутър винаги е бил като баща за мен. И въпреки че Турстон е мой брат, няма да се присъединя към войската му.

— Едва ли — презрително изсумтя Ролан.

— Аз му вярвам — намеси се Лутър. — Не искам да слушам повече приказки за това. Много години Монвил е бил истински дом за Роже. Той е добре дошъл тук, стига да нямам причина за противното. А сега, нека всички да седнем на масата и да вечеряме.

Ролан недоволно изръмжа.

— Успокой се, Ролан — пошегува се Лутър. — Красивата Бриджит явно не знае какво да си мисли за теб.

Младият мъж се обърна и видя, че тя го гледа смутено. Той се запъти към нея, ала тя се отдръпна назад, уплашена от застрашителното изражение на лицето му.

Той се опита да я успокои с усмивка, ала не успя. Бриджит се обърна и побягна.

— Бриджит!

Тя спря. Сърцето й продължаваше да блъска бясно в гърдите й.

— Какво ти става, Бриджит? Нямам намерение да ти причиня болка — промърмори той, докато скъсяваше разстоянието помежду им. — Прости ми, че те изплаших.

— О, Ролан! — плахо промълви младото момиче. — Та ти изведнъж се промени… Заприлича на луд. Защо без причина се нахвърли така ожесточено върху този рицар?

— Имам причина, и то съвсем основателна. Но ако започна да ти обяснявам, сигурно няма да се сдържа и ще го нападна. Роже е мой стар съперник.

Бриджит хвърли любопитен поглед към мъжа със златисторусата коса, който в момента седеше до Хеда на господарската маса. Беше красив млад рицар, със загоряло от слънцето лице, облечен в скъпи одежди. Фигурата му бе подобна на тази на Ролан и изглеждаше с доста буен нрав.

Ролан проследи погледа й и се намръщи.

— Роже си го бива. Може би замисляш да го използваш срещу мен, както направи с Ги?

Тя бързо се обърна към него.

— Вече ти казах, че никога не съм имала подобни намерения! — рязко отсече Бриджит.

— Жените винаги са го харесвали, въпреки че има коварна душа и зло сърце. Стой по-далеч от него — предупреди я Ролан. — Не е човек, на когото можеш да имаш вяра.

— Нямам никаква причина, за да търся компанията му!

Погледът му бавно обходи тялото й.

— Но той ще има доста основания да търси твоята компания, Бриджит.

Девойката се отдръпна.

— Този разговор никак не ми харесва, Ролан. И без това се забавихме с вечерята, така че е по-добре да отида да ти донеса вечерята.

— Донеси и твоята.

— Не и тази вечер — твърдо отказа тя. — Ще се храня със слугите.

Той я хвана за китката.

— Защо?

— Пусни ме, Ролан! Всички ни гледат.

Той я пусна, но остана да гледа замислено след нея. Поклати глава, учуден от внезапната промяна в настроението й. Напоследък често се замисляше за това. Сякаш съществуваха две различни Бриджит. И колкото повече разсъждаваше, толкова по-често стигаше до извода, че хитрушата, която си мислеше, че познава, може би всъщност не беше никаква хитруша, а просто една нежна, благородна душа, унижена и оскърбена от настоящето си съществуване. Това обясняваше доста неща… Всъщност, почти всичко.

Ролан се помоли дано да греши и тази сдържаност, нежност и изискани обноски, които Бриджит му бе засвидетелствала през изминалата седмица, да се окажат само преструвка. Защото, ако не бе така, съществуваше голяма вероятност слугинята наистина да се окаже господарка. А тази мисъл никак не му харесваше.