Бриджит

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Нощта настъпи, преди да стигнат Орлеан и отново трябваше да си направят стан на открито, за да пренощуват. Бриджит прекара дълги, изнурителни часове върху гърба на сивия жребец зад Ролан, опитвайки се да се убеди, че положението й не е чак толкова лошо. Все пак беше далеч от Бери и от Дрюода.

Съпруг, ето от какво се нуждаеше, защото щом веднъж се омъжи, Дрюода не можеше да предяви претенции за Луру и нямаше да има причина да желае смъртта й. Но за да се омъжи й трябваше благословията на граф Арнулф — или тази на неговият сеньор — краля на Франция. Това беше отговорът. Тя трябваше да отиде в кралския двор и да се омъжи, преди Дрюода да е узнала за намеренията й. За целта се нуждаеше от някой, който да я заведе в Ил дьо Франс в двора на крал Лотер. Тогава тя щеше да бъде свободна, а Дрюода — принудена да напусне Луру.

Когато спряха, за да пренощуват, Бриджит бе толкова доволна от разрешението, до което бе стигнала, че гледаше на положението си като на истинско избавление. Третият ден измина бързо, тъй като Ролан започна да учи Бриджит на езика на дедите си. Езикът не бе от лесните, ала девойката научи не малко думи и спътникът й остана доста впечатлен.

Дните минаваха приятно, особено след като Ролан разбра колко добър ловец е Улф. Когато на сутринта двамата се събудиха, ги очакваха два тлъсти заека и дива патица.

Рицарят бе безкрайно изненадан и много доволен, че се е сдобил с такова умно куче, което да ловува вместо него. Това предразположи нормана и той реши да се сприятели с Улф. За огромна изненада на Бриджит и Улф го хареса. Ролан вече не се държеше толкова грубо и безцеремонно с Бриджит и тримата продължиха пътуването си в добро настроение.

Потеглиха по реката един ранен следобед, след като пристигнаха в Орлеан. Бриджит бе разбрала, че отчасти нервността му се дължи на факта, че присъствието й го бе забавило. Вечерта, след като се нахраниха, младото момиче се осмели да го попита:

— Защо бързаш толкова?

Тя се бе свила на палубата на баржата, подпряла глава на ръката си. Ролан бе седнал до нея, втренчил замислен поглед в реката.

Той накратко й обясни, че баща му е изпратил един от васалите си да го намери и да го върне у дома и че вероятно много скоро ще има война в Монвил.

— За съжаление, изминали са доста месеци, докато Ги ме открие, тъй като бях в Южна Франция. Няма да се учудя, ако битката за Монвил вече е свършила.

Любопитството на Бриджит се засили.

— Значи идваш от южните земи?

— Да, бих се със сарацините.

Очите й светнаха.

— Надявам се, че си убил много от тях! — възбудено изрече тя.

Омразата й беше безгранична, защото именно заради сарацините бе загинал любимият й брат.

— Така е наистина — изръмжа Ролан. — Но защо се интересуваш? Пиратите плячкосваха само южните земи, а ти си била доста далеч от тях.

— Аз не се страхувам за себе си — обясни тя и в огромните й сини очи проблесна омраза към незнайния сарацин, убил Куинтин. — Надявам се само, всички да са избити до крак.

Младият мъж се засмя.

— Значи моята Венера била кръвожадна! Никога не бих си го помислил.

Бриджит сведе поглед и въздъхна. Какво щеше да спечели, ако се опита да му каже истината? Той не се интересуваше от чувствата й.

— Аз не съм кръвожадна — тихо изрече младото момиче. Просто сарацините трябва да бъдат избити, това е всичко.

— Е, точно това се случи.

Бриджит се обърна с гръб към него, но усети, че той продължава да я гледа и се почувства неловко. Какво искаше да каже, когато я нарече „неговата Венера“? Дали бе започнал да я харесва? Девойката мислено се помоли дано да не е така.

Знаеше, че Ролан продължава да я гледа втренчено и неспокойно се размърда, ала се сети, че двамата не бяха сами на баржата, а и Улф лежеше до нея. Вярното куче нямаше да позволи на този норман да я докосне. С тази успокояваща мисъл Бриджит заспа.

На следващия ден имаше опасност да ги връхлети буря, но се размина. Лоара и без това бе придошла и бе достатъчен един пороен дъжд, за да излезе от коритото си. Двамата с тревога наблюдаваха тъмните облаци, които скриха слънцето. Задуха силен вятър, който забави плаването им, а това развали настроението на Ролан, който мълча почти през целия ден, а когато заговореше, бе груб и рязък.

Той бе ядосан на себе си, че понася толкова лошо студа, макар че през целия си живот бе живял при много по-суров климат. Последните шест месеци, прекарани в Южна Франция, го бяха изнежили и той се вбесяваше от тази проява на слабост.

Нощта се очертаваше да бъде най-студената, откакто бяха поели на север. Бриджит се сгуши до Улф и не протестира, когато Ролан легна до нея, тъй като гърбът й бе на завет. Какво време бе избрал да се върне у дома — в средата на зимата! Когато пристигне в Монвил, ще се нуждае от топли дрехи. Надяваше се, че това момиче поне може да шие, защото това ще бъде първата работа, която ще й възложи.

Завъртя се и се обърна с лице към нея. По спокойното й равномерно дишане разбра, че е заспала. Вдигна една от дългите й руси плитки и леко прокара копринения й край по бузата си. Пред погледа му съвсем ясно изплува прекрасното й лице, защото макар да не го виждаше, красивите й черти се бяха запечатали в съзнанието му.

Напоследък Ролан бе започнал искрено да й се възхищава. Тя не само бе изключително красива, но бе и много умна, защото бе започнала вече да разбира езика на норманите.

Изглежда се бе примирила с положението си на слугиня и бе готова да му се подчинява и служи. Това му се нравеше, тъй като нямаше да зависи от слугите на баща си. Спомняше си, че винаги, когато се нуждаеше от някой слуга, той бе зает да изпълнява нарежданията на Хеда.

Това момиче щеше да му свърши добра работа. Именно заради това, не биваше да я прави своя любовница. Щеше да бъде грешка да променят отношенията си на господар и слугиня. Ролан се обърна с гръб към нея и се отмести, проклинайки красотата й.