Бриджит

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Значи Ролан скъса с теб, така ли?

Бриджит отсъстващо ровеше из закуската си, смутена от изпитателния поглед на Лутър. Тя не вдигна глава. Седеше на пейката, където се хранеха слугите, което бе доказателство за всички, че между нея и Ролан нещо не е наред. Ролан изобщо не й обръщаше внимание и това потвърждаваше догадките на присъстващите. Лутър знаеше всичко за случилото се между момичето и сина му, тъй като Ролан му бе разказал цялата история.

— Не си ли била прекалено жестока с него? — попита Лутър, застанал до пейката на слугите, вперил суров поглед в девойката.

Бриджит продължи да стои с наведена глава, не можеше да срещне погледа му.

— Да, бях.

— И защо, момиче? — малко по-меко попита Лутър. — Той не е направил нищо, заради което да се срамува.

— Вече го осъзнах — призна Бриджит. — Вчера се случиха твърде много неща, и то за кратко време. Аз бях много разстроена и изнервена…

— В момента Ролан е в много добро настроение. Може би, ако му кажеш това, което току-що каза на мен, той ще те разбере.

Тя най-сетне се осмели да вдигне глава към господаря на Монвил.

— Вие самият не вярвате на думите си. Аз му причиних болка и сега той иска да страдам заради това.

— Ролан бързо омеква — рязко каза Лутър.

— Може би — тъжно въздъхна девойката и сините й очи се замъглиха, — но аз няма да бъда тук, когато това стане.

Възрастният мъж я изгледа сурово.

— И къде ще бъдеш, момиче?

— Не мога повече да остана тук. Заминавам. Още днес.

— Пеша?

— Сир, знаете, че не разполагам с кон.

Лутър поклати глава.

— Няма да ти позволя да напуснеш Монвил пеша.

— Всички тук приеха претенциите на Ролан върху мен, а сега вие би трябвало да приемете, че аз повече нямам господар, тъй като той ми подари свободата. Никой в този замък не може да ме спре да отида, където си пожелая.

— Аз мога! — ядосано изрече Лутър. — Аз съм господарят тук и не мога да позволя да извършиш нещо толкова глупаво като това да тръгнеш пеша.

— Веднъж ви помолих за помощ, сир, но вие ми я отказахте. Сега, когато не я искам, ми я предлагате…

— Защото преди ти ме помоли за помощ против волята на сина ми — напомни й Лутър.

— Така значи! Вие не сте разтревожен за моята безопасност. Ролан е този, за когото сте загрижен. Искате да ме задържите тук, защото смятате, че той ще промени решението си.

— Знам, че ще го промени.

— Да разбирам ли, че вие ми предлагате закрилата си?

— Да.

— Ролан няма да ви бъде благодарен за намесата, сир. Той очаква да си замина.

— Глупости! — презрително изсумтя Лутър. — Моят син ще се вразуми.

Бриджит сви рамене.

— Добре, ще остана за известно време. Моят сеньор сигурно скоро ще изпрати хората си за мен. Вие ще трябва да ми позволите да си тръгна с тях или рискувате да влезете във война с графа на Бери.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — сърдито я изгледа Лутър.

Младото момиче се усмихна.

— Ролан изпрати писмо до Бери, за да се увери в това, което му казах за себе си. Пратеникът ще разбере, че аз съм дъщеря на починалия барон дьо Луру. Когато граф Арнулф изпрати хората си за мен, Ролан най-после ще се увери, че не съм го излъгала и че всичко това е било една голяма грешка.

— Пратеник, така ли? — промърмори възрастният мъж по-скоро на себе си. — Ролан ти е казал, че е изпратил някого?

— Да. Той се съгласи да го направи, ако му обещая, че няма да избягам отново.

— Разбирам — замислено отвърна Лутър. — На теб ти е ясно, че моят син е мъж на честта и че ще приеме всяко решение на граф Арнулф. Ако твоят покровител пожелае двубой на живот и смърт, Ролан без колебание ще се съгласи. Той вече е мъж и е способен без страх да посрещне смъртта.

— Не! — извика Бриджит. — Никога няма да позволя да се стигне до това. Всъщност, не само той е виновен. Има още някой, който е много по-виновен… И аз… не храня лоши чувства към Ролан.

— Е, в такъв случай ще трябва да изчакаме и да видим какво ще ни донесе бъдещето — подсмихна се Лутър. — Може би ще ни напуснеш, а може би ще останеш и всичко между теб и моя син ще бъде както преди.

— Нищо няма да бъде както преди.

— Ще видим. Според мен, само след няколко дни Ролан ще омекне. — Господарят на Монвил размаха пръст. — Помни ми думите, момиче!

Бриджит се намръщи. Само преди малко този благородник се страхуваше от последствията на гнева на граф Арнулф, а сега изглеждаше съвсем спокоен и уверен. Наистина бащата на Ролан бе доста странен мъж за нейните представи.

Той понечи да се отдалечи, но тя внезапно го спря.

— Приемам закрилата ви, сир, но няма да бъда ваша слугиня.

Лутър се обърна, втренчи се за миг в нея и избухна в смях.

— Не го и очаквам, момиче. Ти си свободна да правиш това, което искаш. Само не прави опити да напускаш Монвил сама.

— Ами мадам Хеда? Ще я държите ли по-далеч от мен?

— Тя няма да те безпокои. — Лутър наклони глава в насмешлив поклон и се отдалечи.

Бриджит си отдъхна облекчено. Всъщност, нямаше никакво желание да напуска Монвил пеша. Сега можеше да остане тук и да чака граф Арнулф или някой негов васал да дойде и да я отведе у дома.

Не след дълго тя напусна залата и се запъти към мизерното си жилище. Беше прекарала една ужасна нощ там. Сама. Ролан бе на двора, когато тя мина край него. Той я видя и девойката се спря, ала младият мъж бързо се извърна. Бриджит му хвърли бегъл поглед и побърза да се отдалечи.

С натежало сърце, тя затвори вратата на жилището си. Чувстваше безкрайно нещастна. Седна върху тясното легло и даде воля на сълзите си.

— Не би трябвало да ме е грижа. Но… Не, не е така, не е!

Хвърли се на леглото и неутешимо зарида. Плака почти цялата сутрин. Когато наближи обяд, най-после събра сили да стане от леглото и отиде при стария сандък, където предишната вечер бе захвърлила вързопа си с дрехи. Огледа туниките си и реши да ги изпере, включително и синята ленена туника, която не бе обличала от онази нощ, през която срещна Ролан. Погали с пръст блестящите сапфири и се запита как ли ще реагира Ролан, ако тази вечер се появи в замъка, облечена в тази рокля. От гърдите й се изтръгна тежка въздишка. Не беше кой знае колко разумно. Сигурно щяха да я обвинят, че я е откраднала. Все пак, трябваше да я изпере.

Преметна дрехите си на рамо и тръгна към вратата, която в същия миг се отвори с трясък. На прага застана Амелия и се втренчи в Бриджит с блеснали от омраза очи.

— Какво искаш?

Амелия истерично се изсмя, отметна червеникавокестенявата си коса, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата, препречвайки пътя на Бриджит.

— Все още се държим високомерно и си придаваме важност, а, малка уличнице? Предполагам, че очакваш той отново да те върне в леглото си, така ли?

Бриджит се изчерви, но се опита да не издаде колко неприятно е изненадана. Не можа да свикне с грубото и безочливо държание на Амелия. Ала нямаше да й позволи да разбере колко засегната се чувства от вулгарния й език.

— Какво искаш да ти отговоря? — спокойно попита Бриджит. — Разбира се, че мога да си го върна, ако пожелая, но нямам такова намерение.

Очите на Амелия се разшириха, а сетне се присвиха.

— Лъжкиня! Той приключи с теб. Не му трябваше много време, за да се отегчи от дрипла като теб — изсмя се момичето. — Той беше мой много по-дълго време, отколкото бе твой, и отново ще бъде мой. Ще се ожени за мен, а не за някаква си превзета френска уличница, която със сигурност не знае как да му достави удоволствие. Сама видя колко бързо му омръзна.

Страните на Бриджит пламнаха от унижение и обида. Амелия я бе засегнала, независимо че се опитваше да се покаже равнодушна.

— Аз съм познавала само един мъж, Амелия — избухна тя. Думите сами излязоха от устата й, преди да успее да ги спре. — Иска ти се да мислиш, че той не е бил доволен от мен, но мога да те уверя, че съвсем не е така. Ролан знае, че отидох при него девствена и нито един мъж преди него не ме е докосвал. А ти едва ли можеш да кажеш същото за себе си.

— Кучка!

Бриджит тъжно се засмя.

— Е, може и да съм кучка, но от нас двете, ти си уличницата. Чух доста неща за теб, а със сигурност и Ролан ги е узнал.

— Лъжи! Те всички лъжат и си измислят разни истории за мен! — изкрещя Амелия и очите й станаха черни като догорели въглени.

— О, сигурна съм, че Ролан знае доста неща за теб, Амелия.

— Е, аз пък ще ти кажа, че има нещо, което ти не знаеш! — Амелия се тресеше от гняв. — Той те излъга, а мен никога не ме е лъгал! — Тя се усмихна злорадо, когато видя смущението на съперницата си. — Ти си глупачка! Всички тук знаят за сделката, която си сключила с него. Малката Года не може да прави нищо друго, освен да разнася клюки. И всички знаят, че Ролан не е спазил уговорката ви. Толкова малко се интересува от теб, че изобщо не си е дал труда да изпълни обещанието, което е поел към теб!

Бриджит стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите.

— Да не би да искаш да кажеш, че не е изпратил пратеник в Бери?

— Разбира се, че не е! За какво да го прави? — самодоволно продължи да се усмихва Амелия. — Колко си глупава!

— Това не е вярно! — извика Бриджит. Хвърли дрехите си на леглото, блъсна Амелия и изхвръкна на двора.

Ролан бе възседнал един кон в дъното на двора, близо до конюшните. Това не беше Хун, тъй като жребецът още не бе излекуван от раните си.

Бриджит се спусна към него и без предисловие извика:

— Спази ли обещанието, което ми даде? Изпрати ли писмо до граф Арнулф?

— Не съм — равнодушно отвърна той, макар в очите му да проблесна някакво пламъче.

За миг настъпи тишина.

— Защо? — с болка промълви Бриджит.

— Това бе глупава молба — невъзмутимо произнесе младият мъж, опитвайки се да скрие смущението си.

— Значи държиш толкова малко на мен, че безсрамно ме излъга?

Ролан се наведе напред. Сините му очи бяха потъмнели като нощно небе. Ала преди да успее да отговори, тя го изпревари:

— Ти наистина си копеле! Никога няма да ти простя!

Той обърна коня си и се отдалечи, без да каже нищо. Явното му безразличие я вбеси толкова много, че Бриджит извика след него:

— Мразя те, Ролан! Продал си душата си на дявола! Проклет да си, трижди проклет!

Нечии ръце я грабнаха и я отнесоха в стаята й, ала тя не разбра. Щеше да мине дълго време, преди Бриджит да усети каквото и да било.

Същата нощ Ролан крачеше из двора като звяр, затворен в клетка. На няколко пъти приближава до жилището на Бриджит, но не се осмели да влезе вътре. Всеки път чуваше воплите й и се отдръпваше. Нямаше смисъл да й иска прошка в такъв момент. Трябваше да й даде време.

Тази нощ Ролан отново сънува стария кошмар. Ала този път, когато се събуди, почувства, че почти разбира съня си. Той наистина бе изгубил това, което му бе най-скъпо на този свят.