Бриджит

ПЕТА ГЛАВА

Хилдегард със самодоволно изражение събуди Бриджит само след няколко часа сън и преди още да се е разсънила, й предаде заповедта на Дрюода да се премести отново в замъка, за да се подготви за срещата с годеника си.

Бриджит прекара почти цял час в огромната вана. Топлата вода й подейства освежително и отпусна схванатите й мускули. Ала нищо не можа да направи със загрубелите си и зачервени ръце с изпочупени и нащърбени нокти след месеците тежка работа.

След като се изкъпа, тя отвори вратата на дрешника. Вътре висяха само две по-прилични рокли. Кутията й с бижута бе в скрина, но скъпоценностите бяха изчезнали. Гребенът от еленов рог и огледалото от полирана стомана бяха единствените вещи, останали от прекрасните неща, които някога бе притежавала. Бриджит извади от купчината две сини туники от фино ленено платно с втъкани сребристи нишки. По-дългата беше без ръкави и се носеше под по-късата горна туника с широки ръкави. Девойката с учудване забеляза, че сапфирите, които красяха корсажа, не бяха отшити. Красивата рокля бе подарък от баща й малко преди да почине. Дългата пелерина, ушита специално за тази рокля, бе извезана със сребриста нишка, в тон с плата на роклята, и се закопчаваше с помощта на брошка с огромен сапфир. Защо не бяха взели и тези бижута?

Младото момиче реши, че онези, които са се ровили из дрехите й, просто не са ги забелязали. Защо иначе щяха да й оставят толкова скъпи бижута? Сапфирите, подобно на смарагдите, бяха по-редки и по-скъпи и от елмазите, и от бисерите. С тези сапфири можеше дори да купи свободата си.

Малко след зазоряване, пред вратите на господарската къща, бе изведен кон. Бриджит, облечена в синьо, с пелерина, закопчана под брадичката, отново бе придобила предишния си вид на млада дама. Изглеждаше красива и предизвикателна. Златисторусите й коси бяха сплетени на две дебели плитки, които се спускаха по рамената чак до кръста.

Дрюода вече я чакаше, възседнала коня си. Зад нея съгледа двама яки мъже, които Бриджит никога не бе виждала. Лелята на брат й не представи мъжете, нито даде някакво обяснение за тяхното присъствие. Смушка коня си и препусна към външната порта на крепостната стена, обграждаща замъка. Двамината здравеняци застанаха от двете страни на Бриджит, следвайки я като ескорт.

Яздиха няколко часа и вече наближаваха имението на сир Вилхелм дьо Арсне, когато Дрюода забави ход и Бриджит можа да зададе въпроса, който я измъчваше откакто бяха потеглили. За неин ужас, подозренията й се потвърдиха.

— Наех ги да те пазят — рязко заяви Дрюода. — Задачата им е да не допуснат да изчезнеш преди сватбената церемония.

Младото момиче се изпълни с отчаяние. Как щеше да избяга, след като тези двамина здравеняци неотлъчно я следваха?

Останалата част от деня бе не по-малко неприятна. Прекараха следобеда със сир Вилхелм и дебелата му дъщеря от предишен брак. Самият Вилхелм също бе охранен, доста по-възрастен от бащата на Бриджит, с оредяла и посивяла коса, стърчаща на темето му. Беше грозен, с голям червен нос и малки кръгли очички, чийто лъстив поглед не се отлепяше от младото момиче.

Обядваха в голямата зала на замъка — голо сводесто помещение с дървена маса и доспехи, които висяха по потъмнелите, опушени стени. Бриджит не можеше да се докосне до храната. Стомахът й се свиваше всеки път, когато погледнеше към сътрапезниците си. За разлика от нея, Дрюода изглежда се чувстваше чудесно в компанията на тези чревоугодници, които лакомо се тъпчеха с каквото им поднесат.

Сервираха големи блюда от желирани медузи и морски таралеж, приготвени с много подправки, които тутакси бяха погълнати. Основното блюдо се състоеше от печени на скара диви патици, полети със сладък сос; последвани от гълъби, печен овнешки бут и големи резени тлъста варена шунка. Всичко бе ометено със завидна бързина. След това се заредиха сладкиши, фурми, пържени в мед, придружени от вино, подправено със смирна. Обикновено, за да се изяде подобно количество храна, биха били нужни няколко часа, ала в случая масата бе изпразнена за по-малко от час.

След обяда Бриджит се изплаши, че може да й прилошее и да повърне, след като Вилхелм я принуди да присъства на забавлението, което бе организирал бой между домашно куче и вълк. Девойката обичаше животните и бе потресена от жестоката гледка.

Тя избяга от голямата зала и си пое дълбоко въздух, когато се озова в големия двор, благодарна, че се е отървала от неприятната компания. Ала радостта й не трая дълго, тъй като дъщерята на Вилхелм я бе последвала.

— Аз съм господарката в тази къща и винаги ще бъда — рязко заяви тя. — Ти ще бъдеш четвъртата невеста-дете, която баща ми води у дома. Ако си мислиш, че ти ще заповядваш тук, ще свършиш като останалите — скоро ще бъдеш мъртва!

Бриджит бе твърде смаяна, за да отговори, олюля се и като се препъваше, побърза да се отдалечи. Скоро след това си тръгнаха от дома на сър Вилхелм и Бриджит, заеквайки, със сълзи на очи, смутолеви някакви благодарности за проявеното гостоприемство.

Сълзите все още замъгляваха погледа й, когато се отправиха към Монвил. Пазачите й яздеха редом с нея. Как да стигне до замъка на граф Арнулф, след като те не я изпускаха от очи? Отчаянието отново я обзе.

Но какво всъщност щеше да изгуби, ако все пак се опита да се добере до граф Арнулф? Тя решително избърса очи и яростно смушка коня си. След минута кобилата й се откъсна напред. Ала пазачите й явно очакваха това, защото бързо я настигнаха, преди Бриджит да е стигнала до последната схлупена къщурка от селото на Вилхелм.

Отведоха я обратно при Дрюода, която я чакаше, и Бриджит получи толкова силен удар в лицето, че падна от коня. Това я вбеси още повече, но тя сподави гнева си. Успя да запази самообладание и Дрюода реши, че бунтът й е потушен. Младото момиче избърса калта от лицето си и отново се качи на кобилата.

Въпреки че външно изглеждаше спокойна, всичко в нея кипеше. Тя търпеливо изчака бдителността на пазачите й да намалее, яздейки с отпуснати рамене и вид, издаващ пълно примирение. Ала младото момиче не беше нито примирено, нито покорно.

Бриджит толкова бе потънала в мислите си, че не забеляза как падна мрак. Осъзна, че нощта е настъпила, когато внезапно я прониза студ. Тя бързо вдигна качулката ни пелерината си и покри глава. Погледна крадешком към пазачите си и видя, че в момента до нея бе само Дрюода. Двамата мъже бяха препуснали отпред, за да предпазят жените от нощни изненади.

Това бе нейният шанс. Мракът на нощта щеше да я скрие от погледите на преследвачите й. Никога нямаше да й се удаде толкова сгоден случай. Тя стисна здраво юздите на кобилата си и с всичка сила заби шпори в коня на Дрюода. Изненаданото животно препусна напред, докато Бриджит обърна кобилата си и се понесе в обратна посока.

Този път успя да се отдалечи на достатъчно разстояние преди пазачите й да се втурнат да я преследват. Бриджит препуска в галоп около левга надолу по пътя, преди да намали ход и да свие към дърветата, чийто гъсти сенки щяха да я скрият от погледите на преследвачите й. Слезе от кобилата и предпазливо я поведе през лабиринта от клони и храсталаци. След известно време чу тропот на копита, но те заглъхнаха в тъмнината, без преследвачите й да я забележат.

Девойката добре познаваше гората, често бе пътувала през нея, когато заедно с родителите си бе гостувала на граф Арнулф. Другият й край граничеше с широк път, водещ от Орлеан за Бурж. Той щеше да я изведе право до имението на граф Арнулф. Трябваше само да преброди гората, а това бе опасно изпитание за едно младо момиче, при това нощем.

Страхът от пазачите й постепенно намаля, ала тайнствените горски звуци я накараха да си припомни предупрежденията на Леандър за крадци и убийци и за разбойнически банди, които се криели из горите. Тя ускори ход. Внезапно дърветата изчезнаха и тя се озова на открита поляна. Страхът сграбчи сърцето й и кръвта й се смрази. Девойката уплашено се огледа, очаквайки да види брадясали мъже, насядали около тлееща жарава. В този миг си отдъхна, защото това пред нея не бе поляна, а друм — тя бе излязла на пътя за Бурж!

Скри се обратно в сянката и трескаво свали двете си празнични туники, уви ги около кръста си и остана само по износени долни дрехи. Наметна отново пелерината си, но не я закопча — така че ако мине някой, да може бързо да я свали и да я вземат за селско момиче.

Възседна кобилата и пое на юг, изпълнена с въодушевлението на волна птица. Нямаше да има сватба с Вилхелм. И Дрюода завинаги щеше да изчезне от живота й, защото граф Арнулф със сигурност щеше да я изгони, след като Бриджит му разкаже какво става в Луру. Докато препускаше към замъка на граф Арнулф, девойката се чувстваше окрилена от радост. Вече нищо не можеше да я спре.

Ала внезапно кобилата й се закова на място, изправи се на задните си крака и за втори път през този ден Бриджит се намери на земята, опитвайки се да си поеме въздух. Съвзе се бързо и скочи на крака, уплашена да не би кобилата да побегне. Ала животното стоеше неподвижно и когато Бриджит се приближи до него, разбра каква е причината.

— Я да видим кой е това?

Един рицар се бе възправил на коня си. Бриджит никога досега не бе виждала толкова огромен жребец. Рицарят също бе огромен, може би над метър и осемдесет. Беше в пълно бойно снаряжение и изглеждаше доста внушителен. Той свали шлема си и отдолу се показа гъста руса коса, стигаща до основата на врата му — беше твърде къса за френската мода по това време. Бриджит не можа да различи ясно чертите му.

— Е, жено?

Дълбокият му гърлен глас я извади от унеса.

— Това ли е всичко, което можете да кажете, рицарю, след като сте съборили една дама от седлото?

— Дама, така ли?

Твърде късно Бриджит си спомни, че бе облечена като селянка. Реши да не се издава. Метна се на кобилата и се опита да измъкне юздите от ръцете на непознатия. Ала не успя, тъй като хватката му бе желязна.

— Как се осмеляваш? — възмутено го изгледа Бриджит. — Не е ли достатъчно, че изплаши коня ми и той ме хвърли на земята, а сега се опитваш и да ме спреш? — Той се засмя и Бриджит високомерно вирна брадичка. — И какво е толкова смешно?

— С надменното си държание искаш да ме накараш да си помисля, че си благородничка, но аз знам, че не си — подигравателно рече рицарят и додаде: — Нима една дама пътува без ескорт?

Девойката отчаяно се опитваше да измисли някакъв отговор, ала непознатият рицар й заповяда:

— Последвай ме!

— Почакай! — извика Бриджит, когато той обърна кобилата й и я поведе след коня си. — Спри! — Изглежда той не я чу и тя яростно извика: — Къде ме водиш?

— Ще те заведа там, където отивам, за да те върнат на господаря ти. Сигурен съм, че ще се радва да получи отново кобилата си, както и крепостната си селянка.

— Ти ме смяташ за крепостна?

— Кобилата ти е твърде хубава, за да принадлежи на селянка — продължи непознатият. — А дори и някой господар да е доволен от услугите ти, едва ли ще подари толкова скъпа и красива пелерина на някоя от крепостните си.

— И пелерината, и кобилата са мои!

— Хитрините ти не могат да ме заблудят — спокойно рече той. — Не вярвам на нито една твоя дума.

— Пусни ме…

— Не. Ти си крадла, а аз не понасям крадлите — грубо заяви мъжът и добави: — Ако беше мъж, щях да те пронижа с меча си и нямаше да си губя времето да те връщам на господаря ти. Не подлагай на изпитание търпението ми!

„Е, не всичко бе загубено“, каза си Бриджит. Където и да я заведеше, щяха да я познаят и тогава този варварин в рицарски доспехи ще разбере, че е направил грешка. Все ще успее да изпрати съобщение на граф Арнулф.

Измина час, а след това още един, преди непознатият да се отклони от пътя и да поеме по посока на Луру. Тогава Бриджит се разтревожи не на шега.

Да бъде върната отново в ръцете на Дрюода — нямаше да го понесе! Едва ли някога щеше да се изтръгне от ноктите й.

Девойката тихо се смъкна от седлото и с всички сили хукна към близките дървета. Спъна се, падна и ожули ръцете и лицето си в спечената земя. Страните й пареха от болка и очите й се напълниха със сълзи. Стана и отново затича, ала той я настигна, преди да успее да се шмугне в гората.

Надвесен над нея, рицарят изглеждаше страховит и внушителен. Как ненавиждаше този мъж!

— Кой си ти? — озъби се тя. — Искам да знам името ти, защото един ден ще те накарам да си платиш за всичко, което ми причини!

— И какво съм ти причинил?

— Ти ме доведе в Луру!

— Аха! Значи това било. Искала си да избягаш от Луру — засмя се той.

— И ти си доволен, че ще страдам заради теб?

— Не ме е грижа — сви рамене непознатият. — Аз имам работа с господарката на Луру.

— Каква работа може да имаш с Дрюода? — учудено попита младото момиче, предположило, че той говори именно за нея.

— Това не е твоя работа, жено — презрително отвърна рицарят.

— Трябва да ми кажеш името си — настоя Бриджит. Да не би да те е страх да го науча?

— Да ме е страх от теб? — подигравателно я изгледа той. — Ако някога изкуфея дотам, че да се оставя една жена да ми навреди по някакъв начин, значи съм си го заслужил. Ролан от Монвил, на вашите услуги, мадам — поклони се престорено той.

Паниката отново я завладя, когато той я бутна към кобилата. Обърна се и опря малките си ръце в гърдите му.

— Моля ви, сир Ролан от Монвил, не ме връщайте обратно в Луру! Дрюода ще ме заключи.

— Да те заключи? Ти заслужаваш един хубав бой, крадла такава. Тази дама изглежда много милостива, щом само ще те заключи.

— Казах ти, че не съм откраднала нищо!

— Лъжеш! — прокънтя гласът му. — Достатъчно! Моето търпение се изчерпа!

Той дръпна юздите на кобилата й и двамата препуснаха към Луру. Хилдегард бе тази, която ги посрещна в осветения от факли двор и очите й светнаха от радост, когато видя Бриджит и високия рицар.

— Няма ли най-сетне да се вразумиш, момиче? Господарката винаги е била много добра с теб, ала се страхувам, че този път ще си платиш за глупостта. Върви да я почакаш в стаята си.

— В коя стая, Хилдегард? — язвително попита Бриджит. — В моята предишна стая или в слугинската колиба, която обитавах напоследък? Не е нужно да ми отговаряш. Ще отида в колибата, защото и без това ще ме изпратят там, преди да е разсъмнало.

Ролан поклати глава, докато гледаше как Бриджит гордо закрачи през двора, сетне се насочи към една от колибите на слугите и влезе вътре.

— В името на Вси светии — невярващо изрече той, — никога не съм виждал толкова оперена крепостна!

— Какво? — Хилдегард извърна поглед от колибата, в която бе изчезнала Бриджит и смутено го погледна.

Ролан подигравателно се засмя.

— Тя се опита да ме убеди, че била благородна девица. Но мен не могат да ме излъжат толкова лесно. Тази слугиня не само ще бъде наказана за кражба, но и заради дръзкото си държание. Ако беше моя собственост, кълна се, никога нямаше да позволя да се държи толкова нагло.

Хилдегард не каза нищо. Очевидно рицарят, който бе довел Бриджит вкъщи, я бе сметнал за избягала крепостна!

— Ще заповядате ли в салона, сир? Господарката ще бъде предоволна, че сте върнали тази… непокорница.