Бриджит

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Изминаха два дена от ужасната сцена между Бриджит и Хеда. Това бяха спокойни дни, тъй като съпругата на Лутър и нейната прислужница не се появяваха в тържествената зала, докато Бриджит бе там. Тя изобщо не ги бе виждала и бе благодарна на съдбата за това.

Времето бе студено и мрачно, а по небето шестваха обагрени в пурпурно облаци. Сигурно отново се задаваше буря. Последният сняг още не се бе стопил, а новата снежна буря щеше да покрие с още по-дебела покривка земята, която и сега се белееше, докъдето поглед стига.

Ала Бриджит нямаше нищо против мрачните и сиви зимни дни. Тя беше щастлива. Не го разбираше, но не се и опитваше да го проумее. Просто се чувстваше необикновено щастлива. Всички в замъка забелязаха промяната. Нейният мек, бълбукащ смях често ехтеше в залата. Срамежливите и тайни усмивки, които хвърляше към Ролан, предизвикваха любопитни погледи и коментари.

Старият господар също забеляза промяната в младото момиче и бе доволен. Красивата палавница бе влюбена, тъжно си каза той, припомняйки си своята първа любов, която бе изгубил, преди да се ожени за тази опърничава жена, която сега бе негова съпруга. Лутър никога не забрави своята Герда, както и никога не бе обикнал истински друга жена. Ако Герда беше жива, щеше да го дари с още синове.

Синове… Очите му винаги се замъгляваха, когато се замислеше за неродените си синове. Един мъж с неговия произход, с неговата власт и богатство трябваше да има синове. Но Лутър имаше само дъщери, които приличаха единствено на злата си майка. Хеда не можа да забременее, след като роди Елзе, нито пък някоя от многобройните му любовници го дари с тъй жадувания син.

Но Лутър имаше Ролан, а синът му бе мъж, с когото можеше да се гордее — истински дар от Бога. Това, което младият мъж не знаеше, нямаше да го нарани. Не, тайната щеше да умре с Лутър, а след смъртта му Монвил щеше да има силен и могъщ господар. Той се бе погрижил за това.

Ролан леко целуна Бриджит по челото. Двамата току-що бяха закусили и той се засмя, като видя смущението й. Остави я да се усмихва след него, едновременно засрамена и доволна от явната проява на привързаност и внимание от негова страна.

Ролан закрачи бързо към конюшнята, където Хун вече го чакаше оседлан, готов за обичайната им сутрешна разходка. Тъмните облаци от север все още бяха надвиснали над хоризонта, бавно плувайки ту на изток, ту на запад, сякаш още не бяха решили накъде да отпратят снежната буря. Младият рицар се надяваше да ги отминат, тъй като бурята обещаваше да бъде доста свирепа.

Хун поздрави с цвилене господаря си и изпусна през ноздрите си облак пара в лицето му. Ролан с обич заговори на животното, докато го извеждаше от конюшнята. Конят му изглеждаше нервен и неспокоен.

На входа Ги, който тъкмо се връщаше от сутрешна езда, препречи пътя на Ролан. Спряха, за да поговорят, ала между двамата стари приятели се възцари неловко мълчание.

— Доста си подранил — подхвърли Ролан, като се надяваше, че този път Ги ще му отвърне по сърдечния начин, с който до неотдавна се обръщаше към него, ала бе разочарован от краткото му „да“.

Ролан изгледа в гръб приятеля си, сви раздразнено рамене и се накани да възседне Хун, но нещо го накара да промени решението си и се върна обратно в конюшнята.

— Какво не е наред, стари приятелю? — настойчиво попита Ролан. — Нима онази нощ не повярва на Бриджит?

Ги нямаше желание да му отговаря, но омекна, когато видя болката и смущението му.

— Ако тогава нещата между теб и нея бяха както сега, може би щях да й повярвам. Но аз не мога лесно да бъда заблуден, Ролан. Тя постъпи много благородно, като излъга, за да предотврати смъртта на един от нас… Моята смърт — призна той. — Много добре знам, че воинските ми умения не могат да се сравняват с твоите.

— Бъди проклет! — гневно възкликна приятелят му. — Нима отново ме предизвикаш?

— О, не. Няма да оставя усилията на младата дама да отидат на вятъра? — изумено възкликна Ги.

Ролан се почувства още по-неловко.

— Аз не се отнасям лошо към нея, Ги. Виждаш, че тя е щастлива. Не можеш ли да разбереш, че нашата любов ще отиде по дяволите, ако призная, че тя наистина е такава, каквато твърди че е? Но ти не знаеш цялата история. Аз я взех от Луру и никой не ме спря, тъкмо обратното — тя ми беше дадена, и то насила. Смяташ ли, че това щеше да се случи, ако наистина беше дъщеря на барон? Та нали тогава цял Бери щеше да се опълчи срещу мен и да настоява да не я отвеждам!

Ги гневно присви очи.

— А откъде си толкова сигурен, че това няма да стане? И кой казва, че госпожица Бриджит не е щастлива именно защото е сигурна, че това скоро ще се случи? Много добре знаеш, че тя живее с мисълта, че си изпратил писмо до Бери. Но аз знам, че не си!

Ролан втрещено го изгледа.

— Откъде знаеш?

Ги сви рамене, доволен, че приятелят му не успя да прикрие смущението си.

— Като знам как слугите разнасят клюките, се чудя как дамата още не е узнала за твоята измама. Питам се как ли ще реагира, когато научи, че си я излъгал. Смяташ ли, че ще продължи да бъде щастлива?

— Тя вече няма желание да ме напусне — сковано изрече Ролан.

— Сигурен ли си?

За миг Ролан изпита желание да забие юмрука си в челюстта на Ги, ала потисна гнева си, изръмжа заплашително и се метна на коня си. Единственото му желание в този миг бе да се отдалечи колкото се може по-бързо от този мъж, който бе изказал на глас собствените му съмнения.

Той излетя през вратата на конюшнята и се понесе в галоп през двора. Един рицар и пажът му, които се упражняваха с мечовете си, отскочиха уплашено настрани и тупнаха в снега. Ролан смушка безмилостно Хун и се насочи към откритото, побеляло от сняг поле.

Ала за пръв път в живота си младият мъж изгуби контрол над коня си. Жребецът рязко се отклони и Ролан не можа да го обуздае. Животното се понесе покрай жилищата на слугите, разпръсквайки кал по грубо скованите греди и в галоп се насочи обратно към двора на замъка, като окончателно провали упражнението на рицаря и пажа му. Уплашените мъже се разбягаха, опитвайки се да избягнат копитата на разбеснелият се кон.

Ролан бе безпомощен да обуздае жребеца и огромното животно се насочи право към каменната стена, обграждаща замъка. В последния момент се извъртя и се втурна в галоп към задния двор. Когато прелетя през отворената порта зад имението, Хун диво се изправи на задните си крака, отчаяно опитвайки се да хвърли ездача си. И, разбира се, успя. Ролан усети как прелита над главата на коня и се приземява в калта. Претърколи се светкавично, за да не бъде смачкан от задните копитата на запененото животно, които минаха на косъм от рамото му.

Рицарят бавно се надигна, гледайки невярващо коня си, който продължи да скача като подивял още няколко минути, след което постепенно се укроти. Ролан не изпитваше гняв, че така безславно бе хвърлен от собственият си жребец. Обзе го безгранично чувство на празнота, тъй като осъзна, че Хун е полудял и ще трябва да го убие. Мисълта накара стомахът му болезнено да се свие. Този кон бе неговата гордост, най-прекрасният жребец, отглеждан някога в Монвил. Никога нямаше да има друг като него.

Откъм предния и страничните дворове се завтекоха рицари, слуги и оръженосци и заобиколиха Ролан, докато той се изправяше на крака. Неколцина коняри се приближиха към Хун, но Ролан им изкрещя да се махат. Трябваше да се забие нож във врата на Хун и Ролан сам щеше да го стори. Нямаше да позволи на друг да отнеме живота на любимото му животно.

Ги се приближи и му подаде кърпа, за да изчисти калта от лицето си.

— Ранен ли си?

Ролан поклати глава.

— Само малко се натъртих, това е всичко.

— Мили Боже, какво стана? Никога досега не съм виждал кон, обладан от такъв бяс. Кучета и вълци, да, но не и кон. И то точно този!

Ролан мрачно кимна.

— Да, той наистина е обладан от зли духове.

По болката в очите му Ги разбра какво се кани да направи.

— Ролан, съжалявам. Искаш ли аз да…

— Не! — спря го Ролан. Извади кинжала от ножницата, окачена на колана му, и с тежки стъпки се приближи към Хун.

Ги го последва.

— Поне ми позволи да ти помогна. Може би сам няма да успееш да го задържиш.

Ролан кимна и двамата пристъпиха към неспокойното животно. Хун се отдръпна, очите му диво се завъртяха, а копитата му се забиха в калта, ала спокойният глас на господаря му го усмири донякъде и той му позволи да го хване за поводите.

— Аз ще му махна сбруята — предложи Ги. — Седлото ще се махне по-трудно…

Ролан го изгледа свирепо.

— По дяволите сбруята! Моят кон… Ах, моят… — извика той и раменете му безпомощно се разтресоха. — Добре, махни седлото, аз ще го държа.

Ги внимателно разхлаби богато украсеното седло, вдигна го и го подаде на един от конярите, застанали наблизо. Всички притихнаха и с мъка в очите загледаха как Ролан събира смелост, за да забие кинжал във врата на Хун. Изведнъж острият вик на Ги проряза тишината.

Когато Ролан видя кръвта и тръните, забити дълбоко от собствената му тежест в задницата на Хун, бе обзет от безкрайна радост и облекчение. Ала облекчението му бе примесено с ужас, защото той едва не бе убил горкото животно. Ако Ги не бе махнал седлото, тръните щяха да бъдат открити твърде късно.

— Това е дело на Роже! — процеди Ролан.

— Ролан, не можеш да бъдеш сигурен.

Ала приятелят му сякаш не го чу. Обърна се на пети и закрачи към замъка, а Ги се спусна след него.

— Ролан, изслушай ме! Нямаш никакви доказателства!

Ролан се обърна към Ги, едва сдържайки гнева си. В тъмносините му очи гореше такава омраза, че рицарят се ужаси.

— Сигурен съм!

— Ами ако грешиш?

— Вече два пъти се опитваш да защитаваш този негодник! Губиш си времето, Ги — мрачно рече Ролан. — Трябвало е или да си счупя врата, или да убия коня си, който е най-ценното ми притежание. През целия си живот съм страдал от чуждата злоба. Вече ми дойде до гуша!

— Но ако все пак грешиш? — настоя приятелят му.

— Не ме интересува! Много отдавна трябваше да приключа с този мерзавец.

Когато Ролан продължи към замъка, Ги не се опита да го настигне. Младият мъж въздъхна. Дори и Роже да не бе виновен за това ужасно деяние, със сигурност бе виновен за много други, не по-малко отвратителни постъпки.