Бриджит

ДЕВЕТА ГЛАВА

Бриджит плахо приближи конюшнята. Още не можеше да повярва, че може да напусне Луру през деня, без да е принудена да се промъква в мрака. Беше истинско чудо, макар и да не й бе много по сърце. Трябваше да го стори в компанията на мъж, който я бе изнасилил и когото презираше. Един непознат, който бе осквернил невинността й, и то пиян. Чувстваше се безкрайно унижена, ала странно, дълбоко в себе си изпитваше чувство на благодарност към този човек.

Влезе в конюшнята и го видя, застанал до огромния си сив кон. На дневната светлина жребецът, за разлика от господаря си, не изглеждаше толкова страшен. Когато я видя, тъмносините очи на Ролан гневно светнаха.

— Да не би да съм те накарала да чакаш? — плахо попита тя.

Той потисна раздразнението си.

— Качвай се на коня — рече той и примирено въздъхна.

Бриджит рязко се отдръпна.

— На твоя кон? Не, аз ще яздя моята кобила.

— В името на Бога, качвай се на този кон, иначе ще те оставя тук!

Да я остави тук? В никакъв случай!

— Моля те, ще ми позволиш ли да яздя зад теб? — осмели се да попита тя, мислейки за разранения си гръб.

— А къде ще сложиш вързопа си?

— Между нас двамата.

— Ха! Значи ми нямаш доверие?

— О, не! — побърза да го увери младото момиче. — Ти каза, че това, което се е случило миналата нощ, е било грешка и аз напълно ти вярвам.

— Можеш да бъдеш сигурна в това. Предпочитам жените да ме желаят и със сигурност да са по-привлекателни от теб — безцеремонно заяви Ролан, оглеждайки с погнуса окаляната пелерина и дългата й сплъстена коса.

Обидните му думи я жегнаха и светлосините й очи овлажняха. Той нямаше никакво право да я обижда, но се налагаше да го преглътне. Трябваше да напусне час по скоро имението, преди Дрюода да е променила решението си.

Ролан се обърна и възседна огромния си кон, а сетне й подаде ръка, за да й помогне да се качи зад него. Тя я пое, но забеляза гневния му поглед.

— Щом не ме харесваш, защо ме взимаш със себе си?

— Нямах друг избор.

Значи това било, нещастно си помисли Бриджит. Хилдегард я бе излъгала — той изобщо не искаше да я придружава. Но Дрюода притежаваше способността да кара хората да изпълняват желанията й, дори и мъже като този. Никога досега не се бе чувствала толкова нежелана и отхвърлена, но нямаше друг избор, освен да тръгне с този рицар, който не криеше презрението си към нея.

Стисна силната му ръка и той без усилие я метна на седлото зад себе си. От двете страни на коня висяха големи торби с провизии и лични вещи. Никак не й беше удобно, особено след като сложи своя вързоп между тях.

Намести се колкото можа и оправи полите на туниката си. Сетне изпъна гръб, който още я наболяваше, чакайки го да потегли. Ала той не пришпори жребеца.

— Какво има? — нерешително попита тя, след като изминаха няколко минути. — Аз съм готова.

Мъжът въздъхна.

— Ти наистина ли си толкова невежа или нарочно ме предизвикваш?

— Да те предизвиквам?

— Трябва да се хванеш за мен, момиче, иначе ще се намериш на земята.

— О! — Лицето й почервеня и тя бе благодарна, че той не можеше да го види. — Но аз не мога да те стигна. Вързопа с дрехи ми пречи.

— Хвани се за ризницата ми — рязко рече той, обърна се през рамо и добави още по-грубо: — И те предупреждавам да не се пускаш. Ако паднеш и си счупиш нещо, не очаквай от мен да се грижа за теб.

— Ами ако раните не ми позволяват да яздя?

— Ще те избавя от мъките ти.

Бриджит занемя от ужас.

— Аз не съм ранено животно, което трябва да се доубие!

— Не ме карай да ти докажа обратното.

Бриджит бе толкова потресена, че не каза нищо повече. С огромно нежелание се хвана за него и той пришпори коня си. Премина през отворената порта и препусна към селото. Бриджит бе принудена да се държи здраво за ризницата му с двете си ръце, така че не можа да помаха на крепостните селяни, които бяха наизлезли да я изпратят.

Когато излязоха на пътя, Ролан пришпори коня си. Изглежда бързаше час по-скоро да се отдалечи от това място. Младото момиче се зарадва, когато видя, че се насочиха на север към Орлеан, тъй като Мен бе на север. Беше нещастно стечение на обстоятелствата, че граф Арнулф не беше в Бери, тъй като никак не й се искаше да остава задълго в компанията на този рицар. Но до Мен имаше доста път и тя трябваше да се примири със съдбата си.

Но пък колко хубаво щеше да бъде, когато отново види граф Арнулф! Старият рицар изглеждаше страшен, но грубите му маниери не можеха да я заблудят — Бриджит знаеше, че има златно сърце. И той щеше да скърби за Куинтин и на нея никак не й се искаше да му съобщи тази лоша новина, защото незарастналата й рана отново щеше да се отвори, да я обземе чувството за безвъзвратна загуба.

Пътят минаваше през долината на Рона, която през лятото и есента бе обрасла с буйна зеленина. Преди около триста години бяха засадили кипарисови дървета по тези места, повечето от които вече бяха изсъхнали, а голите им и изпочупени клони им придаваха доста неприветлив вид.

Докато Бриджит си представяше срещата с граф Арнулф, спътникът й бе потънал в мрачни размисли. Гневът му още не се бе уталожил. Знаеше, че това момиче ще бъде бреме за него. Тя не можеше да му предложи нищо, а и той не искаше нищо от нея. По време на дългия път до Монвил трябваше да купува храна за двама или да ловува, а освен това да плати и нейната такса при преминаването на река Лоара между Орлеан и Анжер. А което бе още по-лошо, тя щеше да го забави, тъй като конят му трябваше да носи допълнителен товар. Пътуването до Монвил и без това нямаше да бъде леко, а това момиче щеше още повече да го затрудни. Младият мъж въздъхна.

Широкият друм, пресичащ централна Франция, бе доста по-оживен, отколкото многобройните черни пътища. Много хора отиваха на юг, но малцина пътуваха на север, така че Ролан едва ли щеше да бъде забавен от други пътници. Ги вероятно вече имаше солидна преднина, и бе напълно възможно да е преминал по-голямата част от пътя по поречието на реката.

Дали ще стигне навреме в Монвил? Дали Турстон от Мезидон бе нападнал имението, както Ги се опасяваше? Щеше да пътува най-малко още седмица, преди да разбере отговора. Докато двамата препускаха към дома на Ролан, нетърпението му растеше с всяка измината левга.