Бриджит

ТРИДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Бриджит!

Ръката, която почиваше върху бедрото й, нежно я погали, тя се размърда и се усмихна, преди да отвори очи. Ролан се надвеси над леглото и леко я целуна по бузата. Младият мъж бе облечен, а на устните му играеше закачлива усмивка.

— Спа цял час, мое малко съкровище. Но сега е време да ставаш. Трябва да сме далеч оттук преди залез слънце.

Бриджит отвърна на усмивката му и мързеливо се протегна.

— Сигурен ли си, че искаш да тръгваме? — попита тя и в очите й проблесна дяволито пламъче.

— О, cherie, не ме изкушавай — изпъшка той и се обърна, за да й подаде дрехите. Тя се изкиска, а той я замери с тях. — Довечера ще си платиш за това, обещавам ти — изръмжа Ролан.

— С нетърпение очаквам този миг — подразни го тя. Беше в приповдигнато настроение. Никога досега не бе се чувствала толкова щастлива.

— Върна ли се Улф? — попита Бриджит, докато обличаше туниката си.

— Да.

Ролан приседна на леглото, без да откъсва поглед от нея. Внезапно ръката му се протегна, сграбчи я за кръста и я притегли към себе си. Девойката изненадано го погледна, а сърцето й радостно трепна, когато той сложи глава на гърдите й. Двамата останаха така няколко минути. Нежният му жест дълбоко я трогна. Бриджит обви ръце около главата му и го привлече по-близо, за да може да чуе какво й шепне.

— Обичаш ли ме, Бриджит?

Прииска й се да заплаче, защото наистина не знаеше.

— Познала съм много любов в живота си. Любовта на майка ми и баща ми, на брат ми, на слугите, на приятелите. Но това, което чувствам към теб, е съвсем различно. Не съм сигурна дали това е любов, Ролан. Никога досега не съм обичала мъж, така че не мога да ти кажа.

— Нито дори… — Не можа да продължи. Не искаше да й напомня за барон дьо Луру, този, който я бе обичал и угаждал във всичко и който вероятно й бе подарил синята туника със сапфирите.

Тя повдигна главата му и се взря в очите му.

— Дори и кого?

— Помислих си, че сигурно е имало някой мъж в Бери — уклончиво отвърна той. — Някой, за когото си се надявала да се омъжиш… Може би. Или просто някой, с когото си прекарвала повече време?

— Не, нямаше — усмихна се Бриджит. — Повярвай ми, Ролан, щастлива съм с теб. Чувствах се нещастна, когато ме отхвърли и престана да ми обръщаш внимание. Заболя ме много, когато узнах, че си ме излъгал, защото това означаваше, че не те е грижа за мен и за чувствата ми. Ще ми кажеш ли защо ме излъга?

— Страхувах се, че някой ще дойде и ще те отнеме от мен — простодушно отвърна той, без да откъсва поглед от лицето й. Тя го притисна по-силно към себе си. — Все още ли искаш да изпратя някого в Бери? — прошепна младият мъж.

— Не — тихо промълви тя. — Вече не. — Това вече не я интересуваше.

Ролан я прегърна силно, сякаш искаше да я прекърши, сетне я пусна и шеговито я потупа отзад.

— Обличай се, жено!

Каза го нарочно по-грубо, тъй като се чувстваше неудобно от нежността, която тя пробуждаше у него. Изпитваше нужда от присъствието й, и то не само в леглото. Ако тя не го обичаше, дали той я обичаше? Не можеше да отговори на този въпрос? Никога в живота си не бе познал любовта. Не познаваше това щастие. Но знаеше, че жадуваше близостта на Бриджит. Може би един ден тя ще узнае със сигурност дали го обича и ще му го каже. Засега бе доволен, че тя е щастлива, че не съществува вече заплахата „Бери“ и тя никога няма да го напусне.

— Тази дреха е много тънка за пътуване. — Гласът й прекъсна мислите му. — Виждам, че си се преоблякъл — добави, забелязвайки кафявата вълнена туника, която носеше под черното наметало.

Ролан учудено се погледна.

— Не съм се преобличал, cherie. Не съм взел други дрехи със себе си. Нямаше време.

— Ролан, това е най-безсрамната лъжа, която си изричал! — възмутено заяви Бриджит.

— Лъжа?

— Да, това, че не си взел други дрехи със себе си, защото тази сутрин те видях в двореца и ти беше облечен в скъпа туника, обсипана със скъпоценни камъни.

Той се засмя.

— Припознала си се. Тъкмо пристигах в Анжер, когато те срещнах на пътя.

— Но аз ти казвам, че те видях да разговаряш с графа — настоя тя.

— Не, не си — твърдо отрече той. — Навярно е бил някой, който прилича на мен.

— Много добре те познавам и не мога да сбъркам, Ролан — остро рече девойката. — Аз едва не припаднах като те видях там… Една жена те бе хванала под ръка… Да говориш с графа, сякаш сте стари приятели и да ми казваш, че не познаваш никого в Анжер, е това е…

— Не съм те излъгал, Бриджит! Не съм бил в двореца. Никога през живота си не съм виждал граф Анжу. Кълна ти се!

Бриджит се намръщи и озадачено го погледна. Защо ще я лъже? Припомни си момента, в който го бе видяла да язди срещу нея. Знаеше, че бе невъзможно да е на пътя, след като преди малко го бе видяла в двореца, и все пак той беше там. От друга страна, не си спомняше да го бе виждала облечен в черна туника, украсена със скъпоценни камъни. Когато влязоха в стаята на манастира, тя въобще не обърна внимание на дрехите му.

— Не разбирам, Ролан — бавно изрече тя. — Мъжът, когото видях в двореца, беше ти. Той имаше твоето лице… Твоята фигура. Колко мъже познаваш, които са толкова високи като теб? Косата му беше със същия цвят. — Млъкна и очите й се разшириха. — Почакай! Струва ми се, че май не беше толкова широкоплещест, или греша? Не, мисля, че не.

Ролан бе не по-малко смутен и озадачен от нея.

— Кой беше този мъж, който толкова много прилича на мен?

— Според мен, е благородник. А жената с него, бе цялата в кадифе и злато. Графът разговаряше приятелски с тях. Ролан, не мога да си го обясня. Не е само приликата. Това, което видях, бе сякаш отражението ти в огледалото. Мъжът би могъл да бъде само твой близнак.

— Близнак, ли? — изръмжа Ролан. — Ако на Лутър се бяха родили двама синове, мога да се обзаложа на каквото поискаш, че е щял да ги вземе и двамата. Бих искал да видя този мъж — внезапно заяви Ролан. — Облечи си синята туника, Бриджит. Отиваме в двореца на граф Анжу. Веднага!