Бриджит

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Изминаха три дни, преди Бриджит да достигне целта си. Чувстваше се изтощена до смърт. През първите два дена бе яздила, почти без да спира и ако не беше снежната буря, тази сутрин щеше да бъде в Анжер. За щастие, фъртуната я застигна късния следобед. След като бурята отмина, й бе по-трудно да се придвижва напред, тъй като конят затъваше в дълбоките преспи, а Улф непрекъснато се губеше, но най-тежката част от пътуването й бе свършила.

Бриджит намери подслон в манастира, макар че не й дадоха отделна стая, тъй като я взеха за бедна пътничка и я настаниха в общата спалня. Все пак имаше легло, а и бе твърде уморена, за да предявява каквито и да било претенции. А и нямаше с какво да плати за самостоятелна стая, така че всъщност бе една просякиня. Ала на сутринта щеше да бъде на път за аудиенцията при графа на Анжу. Не го познаваше, но не се съмняваше, че щеше да й помогне, след като изслуша историята й. Бриджит потъна в дълбок сън, убедена, че на сутринта най-сетне ще бъде в сигурни ръце.

Съжаляваше, че се бе наложило да излъже любезния рицар Ги да й даде коня си, но бе сигурна, че той никога нямаше да го направи, ако знаеше, че планира бягство. Нямаше друг начин да се сдобие с кон, освен чрез измама.

Сутринта настъпи много бързо. Бриджит помоли да й дадат отделна стая и вода, за да се измие. Младият свещеник се намръщи, но изпълни желанието й. Бяха й необходими два часа за тоалета, вчеса се с изключително старание и облече синята ленена туника със сапфирите.

Красивите скъпоценни камъни караха очите й да изглеждат тъмносини, а качулката на пелерината покриваше сплетената й на плитки златисторуса коса. Бриджит наистина изглеждаше царствено. Успя да избегне срещата с младия свещеник, за да не събуди подозренията му с неочакваното си преобразяване, напусна манастира и препусна към двореца на граф Анжу.

Макар че не я придружаваше ескорт, мина свободно през широките порти на двореца. Един от конярите пое коня й и я упъти към приемната на двореца, обитаван от граф Анжу и двора му. При вида на тълпата благородници, които бързаха по витите галерии, Бриджит се притесни, обзета от съмнения. Граф Анжу бе могъщ и влиятелен владетел. Дали ще има време да изслуша молбата й? Искаше единствено да го помоли за няколко души ескорт, който да я съпроводи до Бери. Ако се наложи, бе готова да плати на графа със сапфирите си.

Балната зала бе във формата на огромен овал. Стотици хора се движеха и оживено разговаряха — богато облечени благородници, придружени от красивите си дами. Всичко бе така внушително, че Бриджит се почувства едновременно изплашена и замаяна от толкова много блясък и разкош. Кой от тези великолепно облечени мъже бе граф Анжу? В двора му не се спазваше строг етикет и в залата не се виждаше пиедестал с трон, където обикновено седяха господарите на замъците. Как щеше да разбере кой от всички тези благородници е граф Анжу?

— Сигурно сте дошла, за да се видите с графа, госпожице?

Тя се обърна и видя внушителен плешив мъж, който бе застанал до нея.

— Той тук ли е? — нерешително се усмихна Бриджит. Мъжът отвърна на усмивката й, но очите му гневно блеснаха.

— Със сигурност Негово височество е тук, госпожице.

Бриджит се почувства още по-неудобно от явното презрение в гласа на непознатия. Дали бе враг на граф Анжу? Или ревнив съпруг? Бе благодарна на Бога, че не бе посветена в дворцовите интриги. Дрюода сигурно щеше да се чувства в свои води тук, но не и Бриджит.

— Аз не го познавам, сир — каза Бриджит, като се надяваше, че мъжът няма да я засипе с въпроси.

— Е, много лесно ще го познаете по пищните му одежди, обсипани с великолепни камъни. Ето там. — Мъжът посочи към средата на залата. — Облечен е в червено кадифе, с изумруд, окачен на врата му и огромен колкото носа му. Тази скъпоценност беше моя. Дадох му я като отплата за услуга, която никога не получих.

Бриджит помръкна. Дали графът нямаше да се отнесе с безразличие към съдбата й? Или пък щеше да се съгласи да й помогне, да вземе сапфирите й и после да забрави за нея?

Докато оглеждаше замислено мъжа в червено кадифе, погледът й попадна на високия мъж до него. Младото момиче замръзна.

Ролан! Това бе невъзможно! Той стоеше там, облечен в разкошни дрехи — в черна туника от някакъв лъскан плат, цялата обсипана със скъпоценни камъни, с елегантни, прилепнали по бедрата панталони и късо наметало от черно кадифе. Никога не бе подозирала, че Ролан притежава такива изискани и скъпи дрехи. Очевидно, той я бе излъгал, че не познава никого в Анжер, тъй като графът разговаряше с него, сякаш бяха стари приятели. Бриджит се втрещи още повече, когато видя някаква млада дама, увиснала на ръката на Ролан, много красива при това.

Господи! Тя се скри зад една дебела колона, преди да я е видял. Какво ли казваше на граф Анжу? Да очаква молба от една крепостна, която твърди, че е дама и когато се появи да я изпрати под стража обратно в Монвил? Проклет да е! Сигурно ще го каже на графа, не се съмняваше! Подло копеле! Проклет да е, че я бе изпреварил! Как бе успял?

Младото момиче спусна ниско качулката върху лицето си, обърна се и се измъкна незабелязано от залата. Когато се озова в коридора, тя хукна да бяга и не спря, докато не стигна конюшните. Едва не събори младия коняр, който бе отвел коня й.

— Къде е кобилата ми? Къде е? Бързо!

— Ето там, госпожице — смутолеви сащисаното момче и посочи една преграда малко по-нататък.

Бриджит се спусна натам и бързо изведе коня си навън.

Възседна кобилата без чужда помощ и се насочи към портите на двореца. Наложи се да се движи бавно, докато пресича двора, за да не събуди подозрения. Сърцето й се свиваше от страх, че всеки миг Ролан ще връхлети върху нея и уплашено се озърташе.

Най-после се намери извън каменните стени на двореца. Никой не я преследваше. Поне засега. Смушка кобилата и се понесе в галоп на юг, но внезапно дръпна юздите и едва не падна от коня. Улф! Беше го оставила в манастира. Обърна кобилата и препусна обратно към обителта. Не можеше да спре да мисли за Ролан и постоянно се обръщаше назад, за да види дали не я е проследил някой. Струваше й се, че чува копитата от коня му и ясно си представяше как всеки миг ще връхлети върху нея.

И тогава, съвсем неочаквано, той се появи. Препускаше по пътя право срещу нея. Тя спря коня си, изумена от факта, че вместо зад нея, той се бе появил пред нея и идваше от север, вместо откъм двореца. Поклати объркано глава. Той приближаваше все повече и повече, а пелерината му се развяваше след него. Обзета от паника, Бриджит обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Но Ролан бързо скъсяваше дистанцията помежду им. Не можа да достигне поводите на коня, ала вместо това се протегна, сграбчи я и тя за миг се озова в скута му. Тя отчаяно започна да се бори, пречейки му да направлява коня си.

— Бриджит, престани, иначе и двамата ще се озовем на земята — изрече Ролан.

— Така ти се пада! — изкрещя тя.

Той я притисна до гърдите си и успя да забави хода на коня си.

— Ако не спреш да пищиш, ще те обърна и така ще те наложа, че сигурно ще събера доста любопитни зяпачи.

Ролан говореше тихо, близо до ухото й и тя мигновено притихна.

— Не се съмнявам, че ще го направиш, познавам жестокостта ти — още по-тихо процеди тя.

Младият мъж се засмя.

— Отново ме накара да те преследвам, малко мое съкровище.

— Нямаш никакво право да ме преследваш — студено го изгледа тя. — Забрави ли, че ме освободи?

— Ах, да! Е, добре, промених решението си по този въпрос — нежно отвърна той.

Бриджит побесня.

— Негодник такъв! Отношенията между двама души не могат да бъдат такива, каквито ти си въобразяваш! Не можеш да ме захвърлиш, а после да ме прибереш обратно, когато си пожелаеш! Освен това ти никога не си бил мой господар! Аз никога не съм ти давала обет за вярност.

— Забравяш, че дадох обет и това е достатъчно. Хайде, престани. Няма смисъл да продължаваме да се караме. Спри да се сърдиш и да мърмориш. Ти отново си моя и отлично знаеш, че не можеш да се пребориш с мен.

Бриджит остана мълчалива, а Ролан слезе от коня, за да доведе кобилата й. Отново бе в ръцете му. Изпитваше едновременно и гняв, и радостна възбуда. Той бе дошъл за нея, бе я проследил през целия път.

— Къде ме водиш? — спокойно попита тя.

— У дома.

— В Бери?

— Не! В Монвил. Това е твоят дом сега и винаги ще бъде. Заклех се, че никога няма да се върнеш в Бери. Бях забравил за това обещание, когато те освободих.

Бриджит замръзна безмълвно.

— Значи заради това си тръгнал след мен! Само заради обещанието си! Мразя те!

— Бриджит! — изръмжа Ролан и я притисна още по-силно към гърдите си. — Какво искаш да чуеш от мен? Че не мога да понеса да си отидеш? Че ако не си близо до мен, имам чувството, че част от мен си е отишла? Аз съм войник, Бриджит и не съм вещ в нежните послания. Така че не очаквай да получиш такива от мен.

— Но ти току-що ми ги прошепна, Ролан — меко отвърна тя.

И двамата замълчаха. Изпълнена с радост, тя се отпусна в силните му ръце. Не искаше повече да се бори със себе си и остави топлината му да я обгърне. После внезапно си спомни за Улф.

— Почакай! — изправи се тя и неволно удари с глава брадичката на Ролан.

Той престорено силно изруга. Бриджит му обясни за Улф и двамата поеха към манастира.

Ала когато пристигнаха там, не можаха да намерят клетото животно. Младият свещеник каза на Бриджит, че бил избягал с глутница хрътки, наскоро след като тя била тръгнала и още не се бил върнал. Не можеха да направят нищо, освен да го изчакат.

Ролан заплати за самостоятелна стая, като най-безсрамно заяви на свещеника, че Бриджит е негова съпруга. Бриджит не знаеше дали младият свещеник му повярва, или не, ала лицето му остана невъзмутимо. На нея не й бе много забавно.

— Досега казваше на всеки срещнат, че съм твоя слугиня — каза тя, когато останаха сами. — Защо заяви на свещеника, че съм ти съпруга?

Той протегна ръце към нея, но тя се мушна под мишницата му и мина в гръб.

— Какво искаш?

— Стига, cherie! Ти отлично знаеш какво искам. Изминаха цели седем дни, откакто за последен път съм те държал в прегръдките си, а това е доста време.

— Бях в прегръдките ти, докато идвахме насам — язвително заяви тя.

— По дяволите, знаеш какво имам предвид.

— Ти върви по дяволите, защото не съм сигурна дали наистина искам да бъда с теб.

— Лъжкиня! В ничии други прегръдки не се чувстваш толкова добре, колкото в моите. Ела тук!

— Ролан — възмутено го изгледа Бриджит, — това е свято място. Нямаш ли срам?

— Не и когато се отнася до теб.

Той я сграбчи за рамото и я привлече към себе си, а крехкото й тяло се притисна към неговото. След миг тя почувства, че сякаш е част от него и видя блясъка в очите му, преди устните му да намерят нейните. Младото момиче ги разтвори, опиянена от парещия му дъх. Ако не я държеше здраво в ръцете си, сигурно щеше да припадне и да се свлече на пода. Дали се чувства добре в тях? Та тя бе родена за това.

Ролан прекъсна целувката им и я вдигна на ръце. Всичко бе като в прекрасен сън. Очите му горяха от желание. Ала когато почувства леглото под себе си и ръцете на Ролан върху тялото й, Бриджит се увери, че не сънува.

Той бавно я съблече, разплете плитките й и прокара пръсти през косите й. Всяко негово докосване я караше да се разтапя и да тръпне от желание да го гали по ръцете, по лицето, по косите, по всяка част от него.

Когато и двамата се освободиха от дрехите си, Бриджит докосна нежно изпъкналите мускули на гърдите му, наведе се и го целуна по раменете. Малките й ръце го притиснаха със страст. Искаше да се люби с него, да му покаже каква радост изпитва, че отново са заедно.

Наклони глава и златисторусата й коса се спусна като копринена завеса, покривайки го с тях. Целуна нежно устните му, а малкият й език игриво се вмъкна в устата му. Сетне захапа лекичко ухото му и плъзна устни надолу по шията и гърдите. Розовото й езиче докосна зърната им, докато неговите ръце обхванаха нейните. Бриджит искаше да го покрие с целувки навсякъде, както той толкова често бе правил с нея, но когато устните й се плъзнаха по-надолу, Ролан я сграбчи за раменете и я изправи.

— Магьосница! — дрезгаво прошепна той. — Изгарям от желание. Никога не съм те искал повече, отколкото в този миг. Ако продължаваш така, ще разпилея семето си върху теб.

— Тогава ме вземи незабавно, любими — усмихна се тя. — Вземи ме!

Той се претърколи отгоре й и страстно проникна в нея. Обладаваше я диво, а тя откликваше на всеки негов тласък. Двамата достигнаха едновременно върха и телата им потрепериха в блажено освобождение.

Ролан се отдръпна и я притисна към себе си. Тя се сгуши на рамото му, единият й крак бе преметнат през неговия, а главата й почиваше на гърдите му. Никога не бе се чувствала толкова умиротворена и защитена. Затвори очи и потъна в сладък сън, забравила за бъдещето, отхвърлила всички съмнения и тревоги.