Бриджит

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дрюода от Гаскон се бе излегнала върху дълго ложе, покрито със зелен брокат в новите си покои, ядеше стафиди и отпиваше сладко вино. Беше късен следобед и макар че зимата още не бе настъпила, Дрюода, която бе привикнала с по-топлия, климат на Южна Франция, бе заповядала да напълнят мангала с разжарени въглени.

В краката й бе коленичила личната й прислужница Хилдегард, която пилеше ноктите на господарката си, за да бъдат боядисани — нещо, което Дрюода бе превзела от безгрижните дами от Юга. Не беше много отдавна времето, когато двете жени не можеха и да мечтаят за подобен разкош. Доскоро те обслужваха прашните пътници, перяха дрехите и приготвяха храната им. Вършеха тази работа по необходимост, за да преживяват, тъй като бащата на Дрюода не бе й оставил нищо в наследство. Нейният съпруг, Уолфрид, притежаваше голяма къща, но нямаше пари да я поддържа. Така че я бяха превърнали в страноприемница, а Хилдегард бе наета да им помага.

Но сега, след смъртта на Куинтин, племенника на Дрюода, дните на черна работа бяха свършили. Беше рисковано да си присвоят опекунството над Бриджит дьо Луру и да скрият новината за смъртта на барона от неговия сеньор, но си струваше. Дрюода се радваше, че бе успяла да се отърве от единствения човек, който би могъл да каже на граф Арнулф за смъртта на Куинтин. По нейна заповед, Хю бе заминал на юг, за да търси доказателства за смъртта на племенника й. Новата господарка на Монвил не се нуждаеше от подобно потвърждение, но по този начин щеше да спечели време. Докато чакаше Хю и васалите на Куинтин да се завърнат в имението, тя щеше да омъжи Бриджит без знанието на граф Арнулф.

Ако годежът на Бриджит бъде оповестен, преди графът да е узнал за смъртта на Куинтин, нямаше да има нужда да се определя настойник на младото момиче, тъй като то вече щеше да има съпруг. Оставаше само да се погрижи младата дама да не се оплаче на граф Арнулф, а за целта тя не биваше да се среща със своя сеньор. След като бракосъчетанието станеше факт, графът повече нямаше да има право да се меси в семейните дела. Имението ще мине във владение на законния съпруг на Бриджит, който ще бъде послушен изпълнител на волята на Дрюода.

Намирането на подходящ съпруг бе най-трудната част от плана на алчната Дрюода. Беше истинско изпитание да намери мъж, който хем да пожелае Бриджит за съпруга, хем да се съгласи с всички условия на Дрюода. Тя разполагаше с дълъг списък с кандидати за ръката на девойката, с който се бе сдобила от слугите, тъй като през годините бе имало доста желаещи да се оженят за Бриджит. Дрюода смяташе, че най-после е открила подходящия в лицето на Вилхелм, господаря на Арсне. През последните години той два пъти бе идвал в Луру, за да иска ръката на Бриджит, но Тома и Куинтин бяха отказали на молбата му, тъй като двамата никога нямаше да позволят Бриджит да се омъжи за мъж, по-стар от собствения й баща, още повече с такава лоша репутация.

Вилхелм беше идеален за плановете на Дрюода. Той рядко напускаше имението си и едва ли щеше често да навестява Луру, за да проверява как се управлява имението на съпругата му. А и толкова много искаше за жена красива и млада девственица, че с радост щеше да предостави на Уолфрид управлението на Луру. Старият глупак вярваше, че само една девственица може да му роди бленувания син. Всъщност, не искаше Бриджит заради самата нея, макар да бе възхитен от красотата й. Това, което желаеше, бе нейната невинност. А и коя друга млада жена би приела да вземе толкова стар рицар за съпруг? Вилхелм също беше васал на Арнулф, така че графът едва ли щеше да оспори избора на Дрюода.

Дрюода се облегна назад и блажено въздъхна. Да, Вилхелм бе единственото решение и тя бе изключително доволна от себе си, тъй като предишната нощ се бе споразумяла с него. Навярно старият глупак щеше да се влюби в Бриджит и да угажда на всеки неин каприз. Ала след година момичето можеше да загине при някой нещастен инцидент, тъй като не трябваше да надживява Вилхелм, за да не бъде заплаха за плана на Дрюода. Тя с лекота се бе отървала от Мейвис, щеше да се отърве и от Бриджит. Ако момичето умреше, Вилхелм щеше да стане пълновластен господар на Луру, Уолфрид — пожизнен управител на имението, но всъщност истинската господарка щеше да бъде Дрюода.

— Кога ще й кажеш, Дрюода?

Въпросът на Хилдегард предизвика усмивка върху кръглото, месесто лице на господарката й.

— Тази вечер, когато Бриджит е достатъчно съсипана от работа.

— Защо си толкова сигурна, че тя ще се съгласи? Дори аз не бих приела да се омъжа за Вилхелм от Арсне.

— Глупости — презрително изсумтя Дрюода. — Той може и да е грозен и обсебен от мисълта девица да му роди син, но пък е много богат. Освен това, не забравяй, че младата дама няма избор. — Хилдегард изгледа със съмнение господарката си, но Дрюода се засмя: — Остави я, ще се поинати, но не може да направи нищо, за да предотврати този брак.

— Ами ако избяга?

— Наела съм двамина, които ще я пазят до церемонията. От миналата нощ са в замъка.

— Виждам, че си помислила за всичко — със злорадо доволство рече прислужницата.

Дрюода важно кимна.

— Трябваше да го направя.

Дрюода бе наследила тромавата, кокалеста фигура на баща им и кръглото му лице, докато сестра й Леони бе приличала на майка им. Дрюода винаги бе завиждала на Леони за красотата й, а когато тя бе сключила толкова сполучлив брак с барон Луру, завистта на Дрюода се бе превърнала в омраза към сестра й и нейния съпруг. Сега Леони и съпругът й бяха мъртви и омразата й се бе прехвърлила върху Бриджит.

Най-после Дрюода щеше да притежава това, което някога бе имала Леони. Разбира се, нямаше такъв прекрасен съпруг, тъй като Уолфрид бе жалко подобие на мъж. Но това бе добре дошло за нея, тъй като притежаваше силен и властен характер и не би допуснала някой мъж да й заповядва. На четиридесет и три години най-сетне щеше да има това, което цял живот й бе отказвано. След като омъжи Бриджит и я отстрани от пътя си, Луру щеше да бъде изцяло под нейната власт и тя да се превърне в богата и влиятелна дама.

Късно същата вечер на Бриджит й бе наредено да се яви в просторната спалня на Дрюода, която някога бе принадлежала на родителите й. Огромното дървено легло сега бе заслонено от яркочервен копринен балдахин. В стаята се мъдреха и няколко дълги софи с натруфени, крещящи покривала. Големият дрешник бе пълен с богато извезаните туники и пелерини на Дрюода, с които отскоро се бе сдобила. Дървените маси бяха заменени с бронзови, а върху тях бяха поставени тежки, позлатени свещници.

Бриджит не понасяше стаята в сегашния й вид, претъпкана с безвкусните вещи на Дрюода. Лелята на брат й бе изтегнала тантуреста снага върху една от софите. Беше облякла една върху друга три различни туники от фин ленен плат, а върху маншетите на широките ръкави на най-горната блестяха дребни смарагди. Тези скъпоценни камъни бяха по-редки и от елмазите и струваха цяло състояние. Мрежата, изплетена от златни нишки, която прихващаше тъмнокестенявата й къдрава коса, също бе обсипана със смарагди и елмази. Бриджит си помисли, че навярно Хилдегард къдреше косата на господарката си с нагорещено желязо, за да я направи да изглежда по-бухнала и гъста.

Бриджит бе плевила през целия ден голямата градина на имението. Досега тази работа винаги бе възлагана на три или четири крепостни селянки, като част от повинността, която дължаха на своя господар, но днес Бриджит я бе подхванала сама. Девойката беше изтощена и гладна, тъй като й бяха наредили да не спира до залез слънце. Масата, поставена пред Дрюода, бе отрупана с всевъзможни ястия. Имаше повече храна, отколкото Дрюода би могла да погълне — голям печен свински бут, варени зеленчуци, хляб, плодове и сладкиши.

— Бих искала да си почина, Дрюода — заговори Бриджит, след като изминаха няколко минути в мълчание. — Така че, за какво ме повика…

— Да, предполагам, че си изморена и гладна — небрежно изрече Дрюода и пъхна голямо парче сладкиш в устата си. — Я ми кажи, момиче, да не би да се чувстваш преуморена? Вероятно не, след като никога не се оплакваш.

— Дрюода, кажи защо ме повика — с досада попита младото момиче.

— Смятам, че твоето твърдоглавие продължи прекалено дълго. Не си ли съгласна с мен? — Тя не изчака отговор и продължи: — Сигурна съм, че ще се съгласиш. Забрави всички онези глупости за манастира. Имам прекрасни новини за теб, Бриджит — усмихна се Дрюода.

— Какви новини?

Устните на Дрюода ехидно се извиха.

— Държанието ти към мен не е такова, каквото бих искала да бъде, но тъй като имам добро сърце, ти уредих великолепен брак.

Смайването на Бриджит бе толкова силно, че не можа да каже нищо. Няколко пъти бе споменала пред Дрюода, че няма никакво намерение да се омъжва.

— Е, момиче? Няма ли да кажеш нещо?

— Не подозирах, че можеш да бъдеш толкова великодушна, Дрюода — отвърна девойката сдържано.

— Знам, че ще ми бъдеш благодарна, и то с право! Твоят годеник е много влиятелен мъж и сигурно ще бъдеш щастлива да узнаеш, че освен това е и васал на граф Арнулф, така че този добър сеньор едва ли ще му откаже ръката ти. Да, скъпо мое дете, ти наистина си голяма щастливка.

Бриджит се мъчеше да запази самообладание, но въпреки това светлосините й очи застрашително блеснаха.

— Но нали съм още в траур? Нима е редно да уреждаш брака ми, след като все още оплаквам смъртта на брат си?

— Твоят годеник е много нетърпелив и не желае да чака. Утре заминаваме за имението му, за да отпразнуваме годежа ви. Имаш достатъчно време да се приготвиш и да се накиприш в най-хубавите дрехи. Потегляме по обяд.

Бриджит се поколеба. Щеше да има възможност да се измъкне ако пътуваха по посока на замъка на граф Арнулф!

— Ще бъда готова — спокойно отвърна тя и добави: — Но ти все още не си ми казала кой е моят годеник.

Дрюода се усмихна с искрено удоволствие.

— Твоят годеник е сир Вилхелм дьо Арсне.

Бриджит едва не припадна. Дрюода злорадо наблюдаваше как лицето на момичето пребледня като платно.

— Сигурно не можеш да повярваш на късмета си — мазно рече тя.

— Сир Вилхелм!

— Прекрасен мъж.

— Той е една дебела, развратна и гнусна свиня! — извика гневно Бриджит, забравила всяка предпазливост. — Предпочитам да умра, отколкото да се омъжа за него!

— Що за характер! — изсмя се Дрюода. — Първо заявяваш, че предпочиташ да отидеш в манастир, а сега искаш да умреш!

— Не хвърлям думите си на вятъра, Дрюода!

— Е, в такъв случай ти остава да сложиш край на живота си. Горкият Вилхелм ще бъде толкова опечален.

— Няма да се омъжа за него, и то само защото ти си уредила този брак. Ако желаеш, ще напусна замъка. Не ме интересува какво ще ме сполети, ако тръгна сама по пътищата, защото това едва ли ще е толкова ужасно, колкото да се омъжа за най-отвратителния мъж в Бери.

— Страхувам се, че въпросът не подлежи на обсъждане. Не вярваш, че ще позволя да те наранят по пътищата, нали? Аз съм дала дума и този брак ще се състои.

Бриджит отчаяно се опитваше да запази самообладание.

— Ти не можеш да ме накараш насила да се омъжа за този гаден човек, Дрюода. Забравяш нещо много важно. Независимо от твоя избор, граф Арнулф все още е мой сеньор и той ще трябва да одобри този брак. Той никога няма да ме даде на Вилхелм дьо Арсне, независимо дали той е негов васал, или не.

— Така ли мислиш?

— Знам, че няма да го направи!

— Ти май не ме разбра, момиче — изръмжа Дрюода с неприкрита злоба и се наведе напред, като хищник, застигнал плячката си. — Графът ще даде съгласието си, защото ще смята, че този брак е по твое желание. Не е необичайно една млада дама да си избере стар съпруг, защото така ще е сигурна, че ще го надживее и един ден ще се сдобие със свободата на вдовството. А ти, мое момиче, с цялото си сърце желаеш подобна свобода. Граф Арнулф ще вярва, че ти си тази, която желае този брак.

— Аз ще му кажа истината, дори и да е в самия ден на сватбата!

Дрюода я удари силно през лицето.

— Повече няма да търпя подобно неподчинение, Бриджит! Ти ще бъдеш омъжена, а аз ще се погрижа точно по това време граф Арнулф да не може да присъства на сватбата ти. А ако продължаваш да ме предизвикваш, ще бъда принудена да взема още по-строги мерки. Камшикът ще ти се отрази добре и ще те научи на уважение и покорство. А сега се махай от очите ми!