Бриджит

ШЕСТА ГЛАВА

Хилдегард набързо разказа на Дрюода за пристигналия рицар, който бе довел Бриджит. Непознатият бе поканен в голямата зала, където му бе поднесено вино и храна.

Хилдегард се изкиска и хвърли предпазлив поглед към младия мъж.

— Дадох му вино, но вътре сипах малко прах, който ще му развърже езика.

— Искаш да кажеш, че си го упоила?

— Трябва да разберем какво знае за Луру, нали? Той все още се държи, но няма да е за дълго. Ела, да отидем при него.

— Аз ще се погрижа за този норман, а ти трябва да свършиш нещо по-важно — отвърна Дрюода и погледна злобно към стаята на Бриджит. — Днес малката почти успя да избяга, въпреки онези дръвници, които бях наела да я пазят. Ако не бе този рицар, тя щеше да е на свобода и ние щяхме да загубим всичко, което придобихме с толкова усилия. Десет удара с камшик ще я вразумят.

— Искаш да я нашибам с камшик?

— Точно така. Ала преди това й завържи здраво устата. Не искам слугите в къщата да научат, но искам да страда достатъчно, за да няма сили за ново бягство. Не я наранявай до кръв. На Вилхелм няма да му хареса, ако невестата му има грозни белези. — Дрюода се усмихна на старата си приятелка. — Сигурна съм, че той ще иска сам да украси нежната й плът с белези, ако всичко, което съм чувала за него, се окаже истина.

Дрюода се приближи към рицаря. Клепачите му бяха натежали, а главата — отпусната. Изглеждаше така, сякаш се опитва да не заспи на масата.

— Дължа ви голяма благодарност — величествено заяви Дрюода.

Той повдигна клепачи, но му трябваха няколко мига, за да фокусира погледа си. Беше огромен младеж, със сурова красота. Имаше силна и войнствена брадичка и набола твърда брада. Носът му бе остър, а очите — с цвета на сапфир. Да, наистина беше красив мъж.

— Вие ли сте господарката на Луру?

— Да, аз съм.

Ролан поклати глава, опитвайки се да избистри погледа си, ала онова, което виждаше, не се промени. Едрата и тромава жена, която изглеждаше два пъти по-възрастна от него, никак не съответстваше на образа, който си бе изградил за сестрата на Куинтин дьо Луру. Защо ли бе очаквал да срещне хубава млада дама?

— Нося ви радостни вести, мадам — изломоти Ролан. — Вашият брат е жив.

— Сигурно нещо сте се объркали, рицарю — остро отвърна Дрюода. — Аз нямам брат.

Ролан се изправи на крака, ала погледът му отново се замъгли и той се отпусна на пейката, проклинайки мислено тази жена, която го бе накарала да чака, и силното вино, което му бяха поднесли.

— Знам, че мислите, че брат ви е мъртъв, но аз съм тук, за да ви уверя, че не е. Куинтин дьо Луру е жив.

— Куинтин… жив?! — Дрюода съкрушено се стовари на пейката до норманския рицар. — Как… как е възможно?

— Оръженосецът на вашия брат го помислил за мъртъв и толкова бързал да се махне от бойното поле, че не изчакал да се увери с очите си. Някакви рибари намерили вашия брат и го отнесли в селището си. Минало доста време, докато се възстановил.

Дрюода трескаво започна да обмисля положението. Нямаше основания за паника. Този мъж очевидно я смяташе за сестрата на Куинтин.

— И къде… е моят скъп брат сега?

— В Арл, откъдето пристигам и аз. Отивам на север и той ме помоли да се отбия в имението и да ви съобщя радостната вест. Той има още малко работа в двора на херцога. Ще остане още няколко седмици в града, ала не искаше напразно да оплаквате смъртта му.

— Значи ще закъснее? И кога да го очаквам?

— След месец, а може би и по-скоро.

Дрюода се изправи.

— От ваша страна е изключително благородно да дойдете тук и да ми донесете тези прекрасни вести. Наистина съм ви много благодарна.

— Мадам, задължен съм на вашия брат и това е съвсем дребна услуга.

— Задължен ли?

— Вашият брат ми спаси живота.

Дрюода нямаше никакво намерение да си губи времето в разни истории.

— Разбира се, тази вечер ще бъдете мой гост. Ще ви изпратя някоя млада девойка за компания.

Ролан отново се опита да се изправи и този път успя да се задържи на краката си.

— Благодаря ви, мадам.

Дрюода се усмихна, пожела му любезно лека нощ и го остави да чака завръщането на Хилдегард, която щеше да го отведе в стаята му.

Срещна прислужницата на двора и я попита припряно:

— Погрижи ли се за момичето?

— Не чу ли воя на кучето й? Радвам се, че този звяр е завързан в колибата.

— Проклетнице, сигурно някой е разбрал какво си направила! — ядно изсъска господарката й.

— Само кучето усети — увери я прислужницата. — Наоколо нямаше жива душа, за да види мъките й. А какви са новините, които този норман донесе?

— От лоши по-лоши. Побързай да го заведеш в стаята му, а след това ела при мен. Чака ни доста работа.

Хилдегард тутакси изпълни заповедта на Дрюода. Когато се върна, завари господарката й нервно да крачи из стаята.

— Какво се е случило?

— Куинтин е жив.

— О, не! — извика Хилдегард. — Той ще ни убие!

— Замълчи, глупава жено! — сряза я Дрюода. — И преди съм убивала и ще го сторя отново, ако трябва да запазя това, което с толкова мъки съм спечелила. Няма да позволя да ми бъде отнето нищо! Моят племенник ще пристигне в Луру след няколко седмици. Така ми каза норманът.

— Ако дойде тук, Бриджит ще му разкаже всичко — уплашено изхриптя Хилдегард.

— Тя няма да бъде тук, за да му каже — твърдо отсече Дрюода. — До сватбата ще я заведа в имението на сир Вилхелм. След това ще отида при граф Арнулф с новината за смъртта на Куинтин. Бриджит ще бъде омъжена, преди той да пристигне, а ако всичко се нареди както съм го замислила, той никога няма да се върне — зловещо просъска Дрюода.